Оливър Боудън
Прозрение (58)

58

В Мерсин Ецио се сбогува с турския адмирал. Слънчевите лъчи озаряваха морската повърхност.

— Нека Аллах те закриля, приятелю — каза му мореплавателят.

— Благодаря, Пири Рейс.

— Ще те оставя тук. Но не мога да те чакам вечно.

— Знам.

— Не искаш ли да вземеш неколцина от моите хора?

— Не. Най-добре е да пътувам сам.

— Тогава ми позволи поне да ти намеря кон. Ще пътуваш по-бързо и по-сигурно.

— Ще ти бъда признателен за това.

— Ти си смел мъж, Ецио Аудиторе, и достоен последовател на великия ментор Алтаир.

— Удостояваш ме с твърде голяма чест.

Ецио погледна към сушата със сериозно лице.

— Ако луната се напълни два пъти и не съм се върнал…

Пири Рейс кимна мрачно.

— Нека твоят Бог насочва стъпките ти — каза му той и двамата стиснаха ръце за сбогом.

Двуседмичното плаване бе последвано от още две седмици пътуване на север, първо през Тауруските планини, а след това, след кратък отдих в Нигде, Ецио пое между билата на Таурус и Мелендиз и накрая, отново на север, през ниските кафяви хълмове на Деринкую, където се събираше бунтовническата армия на Мануил Палеолог.

Спря в мрачното селце Надарим, откъдето се виждаше градът, към който се беше запътил. Окаяният вид на селцето контрастираше на красивата природа, сред която се намираше. Беше призори и улиците бяха почти безлюдни, а малцината, които срещна, го оглеждаха предпазливо, докато препускаше към централния площад с църквата.

Ецио не различи никаква следа от военна дейност и след като завърза коня в конюшнята, реши да се изкатери до камбанарията на църквата, откъдето да огледа Деринкую.

Прониза просветляващото небе с орлов поглед и обходи с очи ниските сгради на близкия град, над които се издигаха няколко заострени кули. И там не се виждаше никакъв гарнизон.

Той знаеше каква е причината.

Слезе отново на площада. Той беше пуст и Ецио веднага застана нащрек. Възнамеряваше да продължи да язди, но сега се разколеба дали е безопасно да се върне и да вземе коня. Подозренията му се задълбочиха, когато зърна силует, прокрадващ се в сенките на занемарените църковни стени. Реши да приближи.

Фигурата се извърна към него и размаха кама. Беше млада жена. Мускулеста, жилава, загоряла от слънцето, с див поглед.

— Не толкова близо, adi herìf^[3]! — изръмжа тя.

Ецио вдигна ръце.

— Кого наричаш така? — попита я спокойно. Видя в очите й да проблясва нерешителност.

— Кой си ти? Мануилов слуга?

— Не бой се. Изпраща ме Тарик.

Момичето се поколеба, но накрая свали камата.

— Аудиторе, Ецио.

Тя се успокои.

— Младият принц ни изпрати вест — каза. — Аз съм Дилара, главният агент на Тарик тук. Защо са изпратили само теб? Защо не дойдоха повече? Не получават ли съобщенията ми в Константиние?

— Аз съм достатъчен. — Ецио се озърна. — Къде са твоите хора?

Дилара се изплю.

— Византийците ги заловиха преди една седмица. Бях се преоблякла като робиня и успях да избягам. Но другите… — тя замълча, поклащайки глава. После го стрелна с очи. — Умееш ли да се биеш?

— Така мисля.

— Когато си сигурен, ела и ме намери. В онзи град. Ще те чакам пред западната порта на подземния град.

Зъбите й проблеснаха срещу него и тя изчезна, бърза като гущер.