Оливър Боудън
Прозрение (54)

54

Ецио разбра, че са отминали двайсет дълги години. Пейзажът му беше познат. Пред него, извисена като гигантска лапа, се възправяше крепостта Масяф. Недалеч от портата й трима асасини седяха край ярък лагерен огън…

Лицата им бяха помръкнали като на хора, чиито най-светли мечти са покрусени. Гласовете им звучаха тихо, изнемощяло.

— Казват, че крещи насън. Зове баща си Ахмад Софиян — обади се единият.

— Вика татко си, така ли, Кемал? — изсумтя горчиво друг. — Какъв клетник е Абас!

Вперили очи в огъня, те не забелязаха веднага стария мъж с бяла качулата роба, който изникна от мрака.

— Не е наша работа да съдим, Терагани — скастри го студено третият.

— Напротив, Тазим — каза Кемал. — Ако менторът ни полудее, искам да съм наясно.

Старецът вече беше близо до тях и те го видяха.

— Тихо, Кемал — предупреди го Тазим. Обърна се да поздрави новодошлия с думите: — Добър вечер.

Гласът на стареца прозвуча като изсъхнало листо:

— Вода — отрони той.

Терагани се изправи и му подаде малка кратунка, която напълни от каната наблизо.

— Седни. Напий се — подкани го Кемал.

— Благодаря — каза старецът.

Асасините го наблюдаваха мълчаливо как утолява жаждата си.

Непознатият се замисли и после проговори:

— Съжалявайте Абас, но не му се подигравайте. Той е осиротял от малък и се срамува от семейното наследство.

Тазим се стъписа от твърдението му, но Терагани се усмихна мълчаливо. Стрелна с очи ръката на стареца и забеляза, че безименният пръст на лявата му ръка липсва. Освен ако не беше необичайно съвпадение, това означаваше, че мъжът е асасин. Терагани огледа крадешком набръчканото, изпито лице. Стори му се някак познато…

— Абас се стреми отчаяно да се сдобие с власт, защото е безпомощен — продължи старецът.

— Но той ни е ментор! — възкликна Тазим. — И за разлика от Ал Муалим и Алтаир ибн Ла’Ахад никога не ни е предавал!

— Глупости! — прекъсна го Терагани. — Алтаир не е предател.

Изгледа остро стареца.

— Прогониха го несправедливо.

— Не знаеш какво говориш! — разгорещи се Тазим, стана и се отдалечи в мрака.

Старецът изгледа Терагани и Кемал изпод качулката, но не продума. Терагани отново се втренчи в лицето му. Качулката го засенчваше, ала не можеше да скрие очите. И Терагани забеляза, че под десния ръкав на мъжа се подава ремък на тайно острие.

Асасинът проговори предпазливо:

— Ти… ти ли си?

Замълча.

— Чух слуховете, но не повярвах.

По лицето на стареца се изписа мимолетна усмивка.

— Питам се дали ще успея да поговоря с Абас. Много време мина…

Кемал и Терагани се спогледаха. Кемал си пое дълбоко дъх. Взе кратунката на стареца и я напълни отново. После му я подаде почтително.

— Невъзможно е — каза смутено. — Абас наема мними федаини, за да не ни допускат до вътрешните предели на крепостта.

— Сега по-малко от половината войници тук са истински асасини — добави Терагани. След кратко мълчание додаде: — Алтаир…

Старецът се усмихна и кимна едва доловимо.

— Но виждам, че истинските асасини си остават… истински асасини — каза той.

— Дълго отсъства, менторе. Къде беше?

— Пътувах. Учих. Учих много. Отдъхвах. Възстановявах се от загубите, научих се да живея с тях. Накратко — направих това, което всеки в моето положение би направил.

Той замълча и след малко продължи с променен тон:

— Посетих и братята ни в Аламут.

— Аламут? Как са те?

Алтаир поклати глава.

— Всичко свърши там. Монголите, предвождани от хан Хулагу, ги победиха и превзеха крепостта. Унищожиха библиотеката. Напредват на север като гибелни ята скакалци. Единствената ни надежда е да засилим присъствието си тук и на запад. Трябва да бъдем силни. Но навярно занапред ще се наложи да установяваме базите си сред хората, а не в крепости като Масяф.

— Ти ли си наистина? — попита Кемал.

— Тихо! — прекъсна го Терагани. — Рискуваме да го убият.

Кемал се напрегна.

— Тазим! — възкликна тревожно той.

Терагани се усмихна.

— Тазим лае, но не хапе. Обича да спори повече от всичко на света. И той е отчаян като нас. Освен това си тръгна преди развръзката на пиесата.

Той се обърна към Алтаир без следа от предишното униние:

— Очевидно ни чака работа.

— Е? — каза старецът. — Откъде да започнем?

Кемал погледна към Терагани. И двамата станаха и си вдигнаха качулките.

— Ела с нас, Алтаир.

Алтаир се усмихна и също се изправи. Надигна се като възрастен мъж, но се изправи непоклатим като скала.