Оливър Боудън
Прозрение (50)

50

Поехме, за да стигнем на земята,

по пътя скрит, без ни един от нас

да иска отдих; и към светлината

възлязохме: той — пръв, след него — аз;

съзряхме на небето красотите

през кръгъл проход и оттам тогаз

излязохме да видим пак звездите^[1].

[^[2] Данте Алигиери, „Божествена комедия“ — „Ад“, Песен 34. — Б.ред.]

Преди няколко дни по съвет на София Ецио бе започнал да препрочита Дантевия „Ад“. Беше го чел като ученик, но не го осъзнаваше докрай, понеже по онова време други теми вълнуваха ума му. Сега обаче книгата му се струваше като откровение. Когато прочете и последния стих, я остави с въздишка на задоволство. Погледна към София. Тя седеше, очилата бяха кацнали върху носа й, а очите й сновяха между оригиналната карта, помощната литература и бележника, в който си водеше записки. Той я наблюдаваше как работи, но не я прекъсваше, толкова вглъбена изглеждаше тя в загадката, която разрешаваше. Ецио взе отново книгата. Реши да продължи с „Чистилище“. В този момент София вдигна очи и му се усмихна.

— Харесва ли ти поемата?

Той й се усмихна в отговор, остави книгата върху масата до стола и стана.

— Кои хора е осъдил да страдат в ада?

— Политически опоненти, хора, които са го предали. Перото на Данте Алигиери пронизва дълбоко, нали?

— Да — Отвърна Ецио замислено. — Изящен начин да отмъстиш.

Не искаше да се връща към реалността, но спешното пътуване, което му предстоеше да предприеме, го притискаше. Не можеше обаче да направи нищо, докато не получи вест от Сюлейман. Все още не беше съвсем сигурен дали да му се довери. Колебанията му обаче се бяха поуталожили. Каква полза щеше да извлече Сюлейман, ако го предаде? Седна отново, взе „Божествена комедия“ и намери мястото, докъдето беше стигнал.

София го прекъсна.

— Ецио — подхвана нерешително, — след няколко седмици смятам да отпътувам за Адрианополис, да разгледам печатната преса там.

Той забеляза колко свенливо звучи гласът й и се запита дали не се е заразила от кадифената мекота, която завладяваше неговия, когато се обръщаше към нея. Дали беше осъзнала колко дълбоки са станали… чувствата му към нея? За да не се издаде, той й отвърна преднамерено нехайно:

— Ще бъде забавно.

— Дотам са пет-шест дни езда. Ще ми трябва придружител — все още неуверено продължи тя.

— Моля?

Тя го изгледа неловко.

— Съжалявам. Ти си много зает.

Сега беше негов ред да се смути.

— София, с радост бих те придружил, но времето ме притиска.

— Това важи за всички ни.

Не знаеше как да отговори на многозначителното й заключение и замълча. Мислеше за двайсетте години разлика помежду им.

София погледна за секунда към картата и пак вдигна очи.

— Е, ще се опитам да разбуля и последната загадка, но преди залез-слънце трябва да свърша нещо. Можеш ли да почакаш един ден?

— Какво ти е необходимо?

Тя извърна поглед за миг.

— Глупаво е, но… букет свежи цветя. Бели лалета по-точно.

Той стана.

— Аз ще намеря цветята. Nessun problema^[3].

— Сигурен ли си?

— Тъкмо ще се поразсея.

Тя му се усмихна топло.

— Добре! Да се срещнем в парка източно от „Света София“. Ще сключим сделка — ще разменим цветя за… информация!