Оливър Боудън
Прозрение (40)

40

Откри лесно квартала на търговците на картини — по няколко тесни, успоредни една на друга улици се редяха магазинчета, по чиито витрини грееха лампи, осветяващи съкровищата вътре.

Ецио закрачи бавно край тях, взрян по-скоро в хората, оглеждащи художествените творби, отколкото в самите картини. Не след дълго забеляза мъж с лукаво лице и в безвкусно облекло да излиза от една галерия, броейки съсредоточено монетите в кожената си кесия. Ецио приближи до него. Мъжът веднага зае защитна позиция.

— Какво искаш? — попита го нервно той.

— Добра сделка сключи, а?

Мъжът по изопна рамене.

— Не е твоя работа…

— Портрет на дама?

Мъжът се отдръпна и понечи да се сниши и да побегне, но Ецио беше по-бърз от него. Препъна го и го просна на земята. Монетите се разпиляха по паважа.

— Събери ги и ми ги дай — нареди му Ецио.

— Нищо не съм направил — изръмжа мъжът, но се подчини. — Нищо не можеш да докажеш!

— Не е необходимо — сряза го Ецио. — Ще те бия, докато проговориш.

— Намерих картината — изхленчи мъжът. — Дадоха ми я, искам да кажа…

Ецио го зашлеви.

— Измисли по-правдоподобна история!

— Бог да ми е на помощ! — проплака мъжът.

— Бог има по-интересни занимания от твоите молби.

Крадецът събра монетите и подаде сервилно кесията на Ецио, който го изправи на крака и го притисна към съседната стена.

— Не ме засяга как си взел картината — каза Ецио. — Само ми кажи къде е.

— Продадох я на един търговец. За мизерни двеста акче — пресекна гласът на мъжа, когато посочи магазина. — Как да се прехранвам?

— Следващия път намери по-достоен начин да го постигнеш.

Ецио пусна мъжа и той се отдалечи с ругатни надолу по улицата. Асасинът го проследи с поглед и влезе в галерията.

Огледа внимателно картините и скулптурите за продан. Лесно откри каквото търсеше, защото собственикът на галерията тъкмо го окачваше на стената. Макар и малко, платното беше красиво — изобразяваше София в полупрофил, до раменете, няколко години по-млада, с накъдрени коси и огърлица от гранат и диаманти. Черна панделка беше привързана към лявото рамо на бронзовата й сатенена рокля. Ецио предположи, че семейство Сартор е възложило портрета на маестро Дюрер по време на краткия му престой във Венеция.

Собственикът на галерията забеляза, че се любува на картината, и приближи до него.

— Продавам я, разбира се, ако ви харесва.

Той отстъпи една крачка назад да разгледа шедьовъра с евентуалния си клиент.

— Забележителен портрет. Виждате ли колко жива изглежда! От нея струи красота!

— Колко искаш за картината?

Собственикът на галерията замърмори.

— Трудно е да оцениш безценното, нали?

Помълча и додаде:

— Но виждам, че сте ценител. Да речем… петстотин?

— Купил си я за двеста.

Мъжът разпери изумено ръце.

— Ефенди! Да не мислите, че ще се осмеля да измамя човек като вас! Във всеки случай… как разбрахте?

— Току-що си поприказвах с продавача. Преди пет минути.

Собственикът на галерията очевидно разбра, че с Ецио шега не бива.

— А! Наистина. Но имам разходи, нали?

— Току-що я окачи. Наблюдавах те.

Собственикът на галерията го погледна отчаяно.

— Много добре… какво ще кажете за четиристотин?

Ецио го изпепели с поглед.

— Триста? Двеста и петдесет?

Ецио остави бавно кесията в ръката на мъжа.

— Двеста. Вземи. Преброй ги, ако искаш.

— Трябва да я опаковам.

— Надявам се, че не очакваш да ти платя за това.

Мърморейки недоволно под нос, мъжът откачи картината и я уви внимателно в памучно платно, което разви от топ върху тезгяха. Подаде я на Ецио.

— Беше ми приятно да търгувам с вас, господине — каза сухо той.

— Следващия път размисли, преди да купиш открадната стока — заръча му Ецио. — Някой клиент може да ти потърси сметка за произхода на толкова добра картина. За щастие аз няма да се задълбочавам.

— Защо, ако смея да попитам?

— Приятел съм на дамата, която е позирала.

Собственикът на галерията го изпроводи смаяно и възможно най-бързо, но любезно, с поклон.

— И на мен ми беше приятно да търгувам с теб — каза му язвително Ецио на сбогуване.