Оливър Боудън
Прозрение (30)

30

Във вътрешния двор беше значително по-тихо, но украсата, храната, напитките, музиката и художествените произведения бяха малко по-изискани.

Ецио и Юсуф огледаха гостите, стремейки се да не се набиват в очи.

— Не виждам принц Сюлейман — каза Юсуф.

— Тихо! — предупреди го Ецио.

Оркестърът затръби и гостите се обърнаха с очакване към портата в средата на задната стена на двора, закрита с пищни драперии. Скъпи копринени исфахански килими бяха застлани пред нея. След няколко секунди се появи малобройна група, предвождана от двама мъже в костюми от бяла коприна. Тюрбанът на единия беше украсен с диамантени игли, а на другия — със смарагди. Ецио се втренчи в по-младия и устните му се разтвориха удивено, когато го разпозна.

— Кой е младежът? — попита той приятеля си.

— Принц Сюлейман — отвърна Юсуф. — Внук на султан Баязид и губернатор на Хефе. А е само на седемнайсет.

Ецио беше озадачен.

— Запознахме се на кораба. Каза ми, че е студент.

— Чувал съм, че обича да пътува инкогнито. Това е и предпазна мярка. Връщал се е от хадж^[1].

— Кой е другият? Със смарагдите върху тюрбана?

— Чичо му — принц Ахмед. Любимият син на султана. Готви се да наследи трона.

Започнаха да представят изтъкнатите гости на двамата принцове. После те приеха чаши с рубиненочервена напитка.

— Вино? — попита Ецио.

— Боровинков сок.

— Serefe! SagUgfniza^[2]! — извика Ахмед и вдигна чашата си за тост към гостите.

След официалните наздравици Юсуф и Ецио продължиха да наблюдават. И гостите, и домакините явно се поотпуснаха, но докато Сюлейман обикаляше из двора, стражите му го следваха дискретно, но бдително. Телохранителите му бяха високи и не приличаха на турци. Носеха отличителна бяла униформа с високи бели заострени шапки като на дервиши. Всички до един имаха мустаци. Не бяха нито гладко избръснати, нито брадати. Ецио беше достатъчно запознат с османските обичаи и разбра, че са роби. Дали представляваха нещо като частна охрана?

Внезапно Юсуф го улови за ръката.

— Виж! Онзи мъж там!

Слабоват блед младеж с пухкава светла коса и тъмнокафяви безизразни очи се беше промъкнал до Сюлейман. Беше облечен в скъпи дрехи и изглеждаше като преуспяваш сръбски търговец на оръжия, във всеки случай — като човек, достоен да влезе в списъка с подбрани гости. Ецио огледа тълпата и забеляза още четирима елегантно облечени мъже, които не приличаха на турци, да заемат стратегически позиции и дискретно да си разменят сигнали.

Преди Юсуф или Ецио да успеят да реагират, кльощавият младеж, вече застанал до Сюлейман, извади светкавично тънка закривена кама джамбия и я насочи към гърдите на принца. В същия момент най-близкият телохранител го видя и скочи на пътя на острието.

Мигновено настъпи хаос и суматоха. Стражите се притекоха на помощ на принцовете и падналия им другар, разблъсквайки гостите, а петимата тамплиери се опитваха да си проправят път през хората, щуращи се насам-натам с ужасени викове. Кльощавият младеж беше изчезнал, но телохранителите бяха разпознали другарите му и ги преследваха целенасочено. Византийските съзаклятници използваха обърканите и дезориентирани гости като препятствия между себе си и преследвачите си. Изходите бяха затворени, но конспираторите започнаха да се катерят по стените, за да избягат навън. Принц Ахмед не се виждаше никъде, а принц Сюлейман беше останал сам. Ецио видя, че е извадил малка кама, но е запазил самообладание.

— Ецио! — прошепна му ненадейно Юсуф. — Гледай!

Ецио погледна накъде му сочи и забеляза, че кльощавият младеж се е завърнал. Измъкнал се от тълпата зад гърба на принца, той приближаваше към него с вдигнато оръжие.

Ецио беше по-близо до тях от Юсуф и осъзна, че само той има шанс да спаси принца. Но не беше въоръжен! Погледна към лютнята, която все още стискаше, изръмжа недоволно и после я удари решително в съседната колона. Тя се счупи, но в дланта му остана заострена дъска от твърдо смърчово дърво. В миг Ецио скочи напред, сграбчи кокалестата китка на византиеца, дръпна го назад и точно когато той се канеше да нанесе смъртоносния си удар, заби дъската дълбоко в лявото му око. Византиецът застина като вледенен, джамбията падна от ръката му и изтрополи върху мраморния под. След секунда я последва и той.

Множеството стихна и обкръжи Ецио и Сюлейман на почтително разстояние. Стражите понечиха да се намесят, но Сюлейман ги възпря с вдигната ръка. Прибра камата си в ножницата и едва доловимо си пое дъх. После пристъпи към Ецио — почетен жест от страна на царската особа, който гостите посрещнаха с ахване.

— Радвам се да те видя отново, mio bel menestrello. Правилно ли го казах?

— Мой прекрасни певецо… Много добре.

— Жалко за лютнята ти. Толкова по-красива е като музикален инструмент, отколкото като меч.

— Прав си, но не спасява живот.

— Мнозина биха оспорили твърдението ти.

— Може би. При други обстоятелства. — Двамата мъже си размениха усмивки.

— Разбрах, че си принц и губернатор. Има ли нещо, което не правиш?

— Не разговарям с непознати например.

Сюлейман се поклони, по-скоро приведе леко глава.

— Аз съм Сюлейман Осман.

— Аудиторе, Ецио — поклони се на свой ред Ецио.

Един от телохранителите в бяло приближи до тях. Сержант.

— Простете ми, принце. Чичо ви ни заръча да се уверим, че не сте ранен.

— Къде е той?

— Очаква ви.

Сюлейман го изгледа студено.

— Предай му, че благодарение на този човек съм невредим. А не благодарение на вас! Еничари! Уж сте елитна охрана, а не успяхте да ме опазите, мен, принца от царското семейство. Къде е капитанът ви?

— Тарик Барлети отсъства. По работа.

— По работа? Наистина ли не се срамувате да изглеждате като аматьори през този чужденец? — Сюлейман изопна гръб, а телохранителят — мускулест гигант, който сигурно тежеше сто и петдесет килограма, затрепери пред него.

— Отнесете това тяло и изпратете гостите по домовете им. После извикайте Тарик в съвещателната зала.

Когато мъжът се втурна да изпълни нареждането му, Сюлейман се обърна отново към Ецио.

— Колко неловко! Еничарите са охраната на султана!

— Но не и на семейството му?

— Така изглежда в този случай.

Сюлейман замълча, втренчен изпитателно в Ецио.

— Не искам да злоупотребявам, но бих желал да чуя мнението ти по един въпрос. Нещо важно.

Юсуф правеше знаци на Ецио, застанал встрани от бавно оредяващата тълпа.

— Позволи ми само да се преоблека — отвърна Ецио и кимна дискретно на приятеля си.

— Много добре. И без това искам първо да уредя нещо. Ела в съвещателната зала, когато си готов. Адютантите ми ще те придружат.

Той плесна с ръце и се оттегли през портата, откъдето беше дошъл.

— Добро представление — каза Юсуф, когато излязоха от двореца, придружени от двама лични адютанти на Сюлейман. — Отвори ни врати, за каквито не сме и мечтали.

— Вратите — напомни му Ецио — са отворени за мен.