Оливър Боудън
Прозрение (1)

1

В безупречно синьото небе се виеше орел.

Пътникът, прашен, изнемощял от дългото бродене, откъсна очи от него и се прехвърли през ниска грапава стена. Остана неподвижен за миг и се огледа зорко. Увенчани със сняг планински зъбери ограждаха крепостта и сякаш я притискаха в закрилническа прегръдка до високата си гръд. Сводестата централна кула беше огледален образ на по-малкия купол на затворническата. Непоклатими скали се бяха вкопчили като нокти на хищна птица в основата на гладките сиви скали на крепостта. Не за пръв път я виждаше. Предния ден зърна силуета й на здрачаване от западното било на миля оттук — издигната сякаш по чудо на този невъзможен терен, сляла се с чукарите и канарите, от които черпеше сили.

Най-сетне беше достигнал целта. След дванайсет месеца изтощително пътуване по криволичещи просеки и в люто време.

Сниши се за всеки случай, застина и инстинктивно провери оръжията си. Продължи да наблюдава за някакво движение. Каквото и да е.

Бойниците бяха безлюдни. Снежни парцали се въртяха в режещия вятър. Ала никаква следа от човек. Крепостта изглеждаше изоставена. Както и очакваше от прочетеното за нея. Но животът го беше научил, че винаги трябва да е бдителен. Не помръдна.

Никакъв звук. Само воят на вятъра. После… Нещо. Стържене? Напред и вляво от него шепа камъчета се търкулнаха по гол склон. Той се напрегна, надигна се леко, снишил глава между раменете. Тогава стрелата се заби през ризницата в дясното му рамо.

Той залитна, смръщи се от болка и ръката му улови стрелата. Вдигна глава и се взря във възвишението — малък хълм, издигащ се на двайсетина стъпки нагоре пред главната порта на крепостта и служещ като естествена външна стена. Върху него се появи мъж в тъмночервена туника, сива мантия и броня. Носеше отличителен знак на капитан. Голата му глава беше гладко избръсната и белег прекосяваше лицето му от дясно наляво. Той отвори уста полузлорадо, полутържествуващо, показвайки изпочупени и неравни зъби, кафяви като надгробни камъни в запустяло гробище.

Пътникът дръпна дръжката на стрелата. Острието се бе заклещило в ризницата, но металът го беше възпрял и върхът му бе проникнал само на милиметър в плътта. Той го отчупи от дръжката и го захвърли. Тогава забеляза стотина въоръжени мъже, еднакво облечени, вдигнали алебарди и мечове, да се строяват по възвишението от двете страни на гологлавия капитан. Не виждаше лицата им заради шлемовете, закриващи и носовете, но гербовете с черен орел върху туниките им му казаха кой са и той разбра какво ще му причинят, ако го заловят.

Остаряваше ли? Затова ли попадна в толкова елементарен капан? Все пак беше взел предпазни мерки.

А и кроежите им още не бяха успели.

Отстъпи назад готов да ги посрещне. Те се спуснаха като река към зъбера, където беше застанал. Разгърнаха се да го заобиколят, насочили алебарди към жертвата си. Усещаше, че въпреки численото превъзходство се страхуват от него. Славата му беше всеизвестна и бяха прави да се боят.

Огледа остриетата на алебардите. Имаше и от двата вида — пики и брадви.

Той сгъна ръце и от китките му изскочиха две тънки сиви смъртоносно спотаени остриета. Приклекна и отблъсна първия удар, усетил, че е колеблив. Жив ли искаха да го заловят? Налетяха му от всички страни с оръжията си, опитвайки се да го съборят на колене.

Той се завъртя и с две чисти движения сряза дръжките на най-близките алебарди. Острието на едната отхвръкна във въздуха и той прибра едната скрита кама и улови отчупеното острие на алебардата, преди да падне на земята. Стиснал прекършената й дръжка в юмрук, заби брадвичката в гърдите на бившия й собственик.

Те го обкръжиха по-плътно и пътникът едва смогна да се сниши, когато свистящият въздух му подсказа, че към него лети копие. То профуча над него, пропускайки на сантиметри приведения му гръб. Той се извъртя яростно и вихрено и с лявото си тайно острие прониза дълбоко краката на нападателя, застанал пред него. Мъжът се строполи с вой.

Пътникът грабна падналата алебарда, която преди миг едва не го уби, и я размаха във въздуха, разрязвайки ръцете на друг нападател. Те излетяха с пръсти, събрани сякаш за молитва. Кръв като червена дъга се изви зад тях.

Това ги разколеба за момент, но тези мъже бяха виждали и по-лоши гледки и пътникът се порадва само на мимолетен отдих, преди враговете му да връхлетят отново. Той замахна с алебардата и заби острието й дълбоко във врата на войника, който се беше спуснал пръв към него. Пътникът пусна дръжката и прибра и другата си тайна кама, за да освободи ръце и да спре сержанта с широк меч. Блъсна го силно към подчинените му и му отне меча. Пробва тежестта му, усети как мускулите му се напрягат, когато улови дръжката с две ръце и го вдигна точно навреме, за да разцепи шлема на друг войник с алебарда, нападнал го отляво в гръб с надеждата да остане незабелязан.

Мечът беше добър. По-добър за такава битка от лекия ятаган, с който се бе сдобил по време на пътуването, или от тайните остриета за близък бой. Те не го бяха предавали никога.

От крепостта заприиждаха още мъже. Колцина щяха да са нужни да сломят този самотен воин? Те връхлетяха като рояк оси, но той се въртеше и подскачаше, за да ги обърка. Опита се да се освободи от пресата им, прехвърляйки се през гърба на един войник. Запази равновесие, приклекна и отби саблен удар с твърдия метален щит върху лявата си китка. Обърна се и заби собствения си меч в ребрата на противника.

В този момент настъпи мигновено затишие. Защо? Пътникът спря и си пое дъх. Навремето не му се налагаше да си поема дъх. Вдигна очи. Все още го обграждаше море от сиви ризници.

Ала сред тях пътникът ненадейно съзря друг мъж.

Друг мъж. Крачеше между тях. Незабележим, спокоен. Млад мъж в бели дрехи. В мантия като тази на пътника, със същата качулка върху главата — със заострен край, извит като орлов клюн. Устните на пътника се разтвориха в почуда. Възцари се тишина. Само младият мъж нарушаваше покоя. Крачеше сигурно, спокойно, невъзмутимо.

Прекосяваше бойното поле, сякаш е житна нива, сякаш е недосегаем. Същата катарама ли закопчаваше мантията му? Същата като неговата? Със същия отличителен знак, запечатан в съзнанието на пътника и белязал живота му вече трийсет години — неотменимо, както когато, много отдавна, жигосаха безименния му пръст. Пътникът примигна и когато отвори очи, видението — ако беше видение — изчезна и шумът, миризмите и опасността се завърнаха около него, все по-близо. Беше приклещен във вражески обръч. Не можеше нито да го надвие, нито да побегне.

Но някак си сега не се чувстваше толкова самотен.

Нямаше време за размисли. Те връхлитаха по-напористо, уплашени, но и разярени. Ударите валяха като градушка, твърде многобройни, за да ги отблъсне. Пътникът се биеше неуморимо, свали още петима, десетима. Но срещу него се беше изправила хилядоглава хидра. Огромен войник с меч се втурна насреща му, размахал десеткилограмовото си острие. Той вдигна лявата си ръка да го отблъсне с щита и същевременно захвърли тежката си сабя, за да пусне в действие скритата кама. Ала сполуката се усмихна на нападателя му. Щитът отклони меча му, но той се оказа твърде могъщ, плъзна се към лявата китка на пътника, закачи скритото острие и го сряза. В същия момент пътникът залитна, препъна се в скален къс и си навехна глезена. Не успя да запази равновесие и падна по лице върху каменистата земя. И остана там.

Над него човешкият обръч се затегна. Войниците приближаваха, насочили алебарди към жертвата си. Напрежението и уплахата все още ги възпираха да тържествуват. Ала върховете на пиките им опряха в гърба му. Едно движение и щеше да е мъртъв.

А той още не беше готов да срещне смъртта.

Стъпки стържеха върху камъните. Приближаваше мъж. Пътникът извърна леко глава и видя гологлавия капитан, застанал над него. Белегът личеше ясно по лицето му. Той се приведе и пътникът долови дъха му.

Капитанът отметна качулката на пътника да погледне чертите му. Усмихна се, когато очакванията му се потвърдиха.

— О, менторът пристигна! Ецио Аудиторе да фиренце. Чакахме те, както несъмнено си разбрал. Сигурно си изненадан да видиш някогашната крепост на Братството в наши ръце. Така беше писано. Въпреки всичките ти усилия ние сме орисани да победим.

Той се изправи, обърна се към войниците около Ецио — двеста, ни повече, ни по-малко — и им нареди отсечено:

— Отведете го в килията в кулата. Първо го оковете. Здраво!

Вдигнаха Ецио на крака и бързо, припряно го овързаха.

— Следва кратка разходка и много стълби — поясни капитанът. — А после се моли. Ще те обесим призори.

Над тях орелът продължаваше да дебне плячка. Никой не го забелязваше. Не забелязваше колко е красив. Свободен.