Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (8)

7

По-късно асасините се събраха в двора. Продължаваха да се наслаждават на победата.

Дървените трупи се бяха стоварили от наблюдателната кула върху рицарите долу и повечето бяха премазани още с първата вълна, докато другите бяха пометени от втората. Само допреди малко те бяха напълно уверени в победата. След това телата им се оказаха премазани, крайниците — счупени, от бойния им ред не остана и следа, а Робер дьо Сабле вече бе наредил на хората си да се оттеглят, докато стрелците на асасините се възползваха от момента и обсипваха нашествениците със стрели.

Ал Муалим нареди събралите се асасини да запазят тишина и даде знак на Алтаир да застане до него на подиума до входа на кулата. Очите му бяха строги и когато Алтаир зае мястото си, Ал Муалим повика двама стражи, които застанаха от двете му страни.

Мълчание помрачи щастието на събралите се. Алтаир беше застанал с гръб към асасините и усещаше погледите на множеството. Сигурно всички вече знаеха какво се е случило в Йерусалим; Малик и Абас със сигурност се бяха погрижили да го разгласят. Усилията на Алтаир в битката, освобождаването на капана — никой нямаше да им обърне внимание. Единствената му надежда беше Ал Муалим да прояви милост.

— Добре че прогони Робер — рече с нотка на гордост Учителя. Алтаир изпита надежда, че ще му бъде простено, че всичко сторено след Йерусалим е достатъчно, за да заличи вината му. — Силите му са унищожени — продължи Ал Муалим. — Ще му бъде необходимо дълго време, преди да се осмели отново да ни нападне. Кажи ми, имаш ли представа защо постигна този успех?

Алтаир мълчеше. Сърцето му блъскаше оглушително.

— Постигна успех, защото слушаше — продължи Ал Муалим. — Ако беше слушал и в Соломоновия храм, Алтаир, щяхме да избегнем всичко това.

Ръцете му описаха кръг, с който опаса целия двор и склона отвъд, където вдигаха труповете на асасини, тамплиери и селяни.

— Направих онова, което ми беше казано — отвърна Алтаир, като се постара да подбере внимателно думите си, но не успя.

— Не! — сряза го Учителя. Очите му блестяха. — Стори онова, което ти беше угодно. Малик ми разказа за арогантността, която си проявил. Потъпкал си принципите ни.

Стражите от двете страни на Алтаир пристъпиха напред и го стиснаха за ръцете. Мускулите му се напрегнаха. Той се стегна, готов да им се противопостави, но се въздържа.

— Какво правиш? — попита стреснато.

Лицето на Ал Муалим се зачерви.

— Има правила. Ние не представляваме нищо, ако не съблюдаваме кредото на асасините. Това са три простички завета, които изглежда си забравил. Ще ти ги напомня. Първо, не вади меча…

Значи щеше да има лекция. Алтаир се успокои и не успя да скрие примирението в гласа си, докато довършваше изречението на Муалим.

— … за да поразиш невинни. Знам.

Дланта на Ал Муалим изплющя по лицето му и звукът отекна в каменната стена на двора. Алтаир усети как бузата му гори.

— И си дръж езика зад зъбите, ако не искаш да му намеря по-добро предназначение — изрева Учителя. — След като познаваш завета чак толкова добре, защо уби стареца в храма? Той е бил невинен. Не е било нужно да умира.

Алтаир мълчеше. Какво можеше да каже? Действах прибързано? Убих стареца в пристъп на арогантност?

— Наглостта ти няма граници — изрева Ал Муалим. — Смири сърцето си, дете, или кълна се, че ще го изтръгна със собствените си ръце.

Замълча, а раменете му се вдигаха и отпускаха, докато се опитваше да овладее гнева си.

— Вторият завет ни дава силата — продължи той. — Крий се на открито. Потъни сред хората, слей се с тълпата. Не помниш ли? Защото, доколкото разбрах, ти си предпочел да се покажеш, да привлечеш вниманието, преди да нанесеш удара си.

Алтаир мълчеше засрамен.

— Третото, последно правило — добави Ал Муалим, — най-тежкото от всичките ти предателства е, никога не компрометирай Братството. Значението му е очевидно. Действията ти не бива да ни вредят по никакъв начин — пряк или непряк. Егоизмът ти в храма под Йерусалим изложи всички ни на опасност. Има и още по-лошо, ти доведе врага в дома ни. Всички, които изгубиха живота си днес, го изгубиха заради теб.

Алтаир нямаше сили да погледне Учителя. Беше обърнал глава на една страна и все още усещаше парещата плесница. Когато чу Ал Муалим да вади меча, бързо вдигна очи.

— Съжалявам, наистина много съжалявам — рече Ал Муалим. — Само че не мога да простя на предател.

Не. Само не това. Не и смърт на предател.

Ококори се, когато видя камата в ръката на Учителя — същата ръка, която го беше напътствала още от дете.

— Не съм предател — успя да изрече той.

— Действията ти говорят друго. Не ми остави избор. — Ал Муалим замахна с камата. — Мир, Алтаир — рече той и заби острието в корема му.