Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (6)

5

Алтаир пристигна в Масиаф след пет дни изтощителна езда. През това време успя да помисли над провала си и да го анализира. Пристигна пред портата с натежало сърце, един от стражите го пусна и той се насочи към обора.

Слезе от коня и най-сетне усети как стегнатите му мускули се отпускат, предаде юздите на конярчето, а след това спря до кладенеца, за да пийне вода, отначало отпиваше на малки глътки, след това жадно, а накрая се наплиска и с облекчение отми мръсотията от лицето си. Все още усещаше полепналата по тялото му прах по време на пътуването. Плащът висеше натежал от мръсотия и той нямаше търпение да го изпере в искрящите води на Масиаф, в закътаната пещера в скалите.

Единственото му желание в момента беше малко тишина и спокойствие.

Докато вървеше към покрайнините на селото, погледът му беше привлечен нагоре — покрай конюшните и оживения пазар, към виещите се пътеки до укрепленията на цитаделата на асасините. Тук мъжете от Ордена тренираха и живееха под командването на Ал Муалим, чиито покои се намираха в централната византийска кула на крепостта. Често го забелязваха да гледа надолу от прозореца на кулата, потънал в мисли, и Алтаир си го представи как се взира надолу към селото, оживено, обляно в слънце, шумно и многолюдно. Преди десет дни, когато Алтаир заминаваше за Йерусалим с Малик и Кадар, той имаше намерение да се върне като победител, като славен герой.

Никога, дори в най-черните си мисли, не бе предвиждал провал, а ето че…

Един асасин го поздрави, докато вървеше по шарената сянка на пазара и той се стегна, изпъна рамене, вдигна глава и се опита да призове великия асасин, който беше заминал от Масиаф, за да измести глупеца с празни ръце, който се връщаше днес.

Беше Рауф и сърцето на Алтаир се сви още повече — ако това беше възможно, в което се съмняваше. Трябваше ли тъкмо Рауф да го посрещне при завръщането? Та той се прекланяше пред Алтаир като пред бог. Изглежда младият го беше чакал и убиваше времето край оградената чешма. Щом го видя, скочи и се втурна към него, ококорен, нетърпелив, без да забележи колко потиснат беше Алтаир.

— Алтаир, върна се. — Младежът грееше също като кутре, което се радва да го види.

Алтаир кимна бавно. Наблюдаваше как възрастен търговец зад Рауф плиска лице с вода от чешмата, след това поздрави млада жена, понесла ваза, украсена с газели. Тя я постави на ниската стена край водата и двамата се разприказваха, жената говореше развълнувано, жестикулираше. Алтаир им завидя. Завидя и на двамата.

— Радвам се, че се връщаш жив и здрав — продължи Рауф. — Мисията ти беше успешна, нали?

Алтаир не обърна никакво внимание на въпроса, докато наблюдаваше търговеца и жената край чешмата. Беше му трудно да срещне погледа на Рауф.

— Учителят в кулата ли е? — попита най-сетне той и откъсна поглед.

— Да, да, там е. — Рауф присви очи, сякаш се опитваше да разбере какво става с другия. — Заровил се е в книгите, както обикновено. Сигурен съм, че те очаква.

— Благодаря ти, братко.

След тези думи остави Рауф и бъбривите селяни край чешмата и се отправи по паважа към покритите сергии, каруците със сено и пейките, докато сухия прашен път не пое по стръмнината, където тревата беше прегоряла под палещите лъчи на слънцето и всички пътеки водеха към замъка.

Никога досега не бе изпитвал такъв прилив на чувства в сенките, не бе стискал юмруци с такава сила, докато пресичаше платото, където го поздравиха стражите пред крепостта, отпуснали ръце на ефесите на мечовете, а очите им дебнеха всяко движение.

Стигна до внушителната аркада, която водеше към кулата, и сърцето му отново се сви, когато видя познатата фигура на Абас.

Абас беше застанал под факла, която разпръскваше мрака под аркадата. Стоеше облегнат на грубо издялания камък, гологлав, скръстил ръце, мечът висеше отстрани. Алтаир спря и за кратко двамата мъже останаха загледани един в друг, докато селяните ги заобикаляха, без да обръщат внимание на старата вражда, припламнала между двамата асасини. Навремето се обръщаха един към друг с „братко“. Това време отмина отдавна.

Абас се усмихна бавно и подигравателно.

— Я. Най-сетне той се завърна. Погледна многозначително над рамото на Алтаир. — Къде са другите? Да не би да си препуснал напред с надеждата да се върнеш пръв? Знам, че не ти е приятно да споделяш славата.

Алтаир не отговори.

— Мълчанието е поредният символ на съгласие — добави Абас.

— Ти нямаш ли си друга работа? — въздъхна Алтаир.

— Нося известие от Учителя. Очаква те в библиотеката — предаде Абас, като го пусна да мине. — Побързай. Сигурно нямаш търпение да му оближеш ботушите.

— Още една дума — сопна се Алтаир, — и мечът ми ще оближе гърлото ти.

— За тази работа ще имаме предостатъчно време, братко.

Алтаир мина покрай него и продължи през вътрешния двор, тренировъчния плац, след това към вратата, която отвеждаше към кулата на Ал Муалим. Стражите му кимнаха в знак на уважение, защото беше майстор асасин, и той отвърна. Уважението им щеше да се превърне в блед спомен, когато новините около завръщането му плъзнеха в цитаделата.

Първо трябваше да съобщи ужасната новина на Ал Муалим и той се заизкачва по стълбите към кулата, където бяха покоите на Учителя. Стаята беше топла, а въздухът беше натежал от познатия сладникав аромат. Прашинките танцуваха на лъчите светлина, които нахлуваха през високия прозорец в далечния край, където беше застанал Учителят, свил ръце зад гърба си. Неговият учител. Неговият наставник. Мъжът, когото почиташе повече от всички други.

Беше го предал.

В един от ъглите пощенските гълъби на Учителя гукаха кротко в клетката си, наоколо бяха пръснати книги и свитъци, литература, посветена на асасините, събирани хилядолетия, някои подредени по полиците, други струпани на нестройни, прашни купчини. Набраната роба се стелеше около него, дългата коса се спускаше до раменете, а той както обикновено бе потънал в мисли.

— Учителю — рече Алтаир и наруши потискащото мълчание. Сведе глава.

Без да продума, Ал Муалим се обърна и тръгна към писалището, около което бяха пръснати свитъци и ръкописи. Стрелна Алтаир с остър, суров поглед. Не издаде никакво чувство, когато повика ученика си.

— Ела насам. Разкажи ми за мисията си. Надявам се носиш съкровището на тамплиерите…

Алтаир усети как капка пот си проправя път по челото и се спуска по лицето му.

— Натъкнахме се на препятствие, Учителю. Робер дьо Сабле не беше сам.

Ал Муалим замахва с ръка.

— Имало ли е случай работата ни да протече както е било планирано? Едно от уменията ни е да се приспособяваме.

— Този път това не беше достатъчно.

На Ал Муалим му трябваше време, за да осмисли думите на Алтаир. Той се дръпна от бюрото и когато заговори отново, гласът му прозвуча остро:

— Какво искаш да кажеш?

Алтаир заговори с огромно усилие:

— Аз се провалих.

— Ами съкровището?

— Изгубено.

Атмосферата в стаята се промени. Насъбралото се напрежение сякаш пропукваше. Ал Муалим помълча, след това заговори отново:

— Ами Робер?

— Избяга.

Думата падна като камък в притъмняващата стая.

Ал Муалим пристъпи към Алтаир. Единственото му око блестеше от гняв, той едва успяваше да овладее гласа си, а яростта му изпълня цялата стая:

— Изпратих теб — най-добрия — да изпълниш мисия по-важна от която и да било досега, а ти се връщаш и ми носиш единствено извинения, с които да се измъкнеш.

— Аз не…

— Мълчи. — Гласът му изплющя като камшик. — Нито дума. Не очаквах подобно нещо. Ще трябва да изпратим нова…

— Кълна се, че ще го открия, ще отида и ще… — започна Алтаир, изпълнен с отчаяното желание да се срещне повторно с Дьо Сабле. Този път изходът щеше да е различен.

Ал Муалим се огледа, сякаш току-що си спомни, че когато Алтаир заминаваше от Масиаф, беше поел с двама спътници.

— Къде са Малик и Кадар? — попита той.

Втора капка пот рукна по слепоочието на Алтаир.

— Мъртви са.

— Не са — заяви глас зад тях, — не са мъртви.

Ал Муалим и Алтаир се обърнаха към призрака.