Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (57)

56

Имаше битки, в които на Алтаир му се наложи да се намеси, разправии между търговци, които изискваха преценката му, спорове за земя между съседи, но нито един проблем не беше толкова страшен като скандала между две жени за един мъж. Въпросният мъж, Арон, седеше на сянка на една пейка и се свиваше, докато двете жени се караха. Муклис, който се разхождаше в селото заедно с Алтаир, се опита да се намеси, докато Алтаир остана настрани, скръстил ръце, и търпеливо чакаше разпрата да престане, за да поговори с жените. Вече бе решил какво да им каже. Налагаше се Арон да се произнесе, независимо дали му харесваше или не. Алтаир беше силно притеснен за момчето, чиято треска не отслабваше и когото лекуваше с отвара, която беше взел от Ябълката.

Притесняваше се и за кошничаря, който създаваше нови инструменти по идеи на Алтаир, идеите, за които също бяха от Ябълката.

Притесняваше се и за ковача, който прегледа скиците му, обърна ги наопаки, след това ги постави на масата, за да му покаже Алтаир точно какво иска да бъде изковано. Много скоро асасинът щеше да има нови оръжия, като онези, които беше видял.

Притесняваше се и заради мъжа, който го наблюдаваше през изминалите няколко дни, следеше го като сянка, криеше се или поне така си мислеше. Алтаир го видя, разбира се. Забеляза стойката му и веднага разбра, че е асасин.

Все някога щеше да се случи, разбира се. Абас сигурно беше изпратил свои съгледвачи в селото, за да научи повече за непознатия, който се биеше със скрита кама също като асасин. Сигурно беше стигнал до извода, че Алтаир се е върнал, за да поеме управлението на Ордена. Може би се надяваше крадците да убият Алтаир вместо него, може пък да беше изпратил човек, който да се заеме с тази задача. Може би сянката, която го следваше неотлъчно, беше асасинът на Алтаир.

Жените не спираха да се карат. Муклис се обърна дискретно към него:

— Учителю, май съм допуснал грешка. Тези двете не се карат на коя да бъде нещастният Арон, а с коя да бъде.

Алтаир се разсмя.

— Все същото — отвърна и погледна развеселено към мястото, където Арон гризеше нокти. — Младият човек ще реши каква да бъде съдбата му. — Погледна скришом човека, който се беше заслонил под дърветата наблизо, загърнат в плащ с цвят на засъхнала кал. Приличаше на задрямал селянин.

Обърна се към Муклис:

— Ей сега се връщам. От техните приказки ожаднях.

Обърна се, остави малката група и някои понечиха да го последват, но Муклис тайно им даде знак да останат.

Алтаир усети как сянката му става и го следва към малкия площад и чешмата в центъра. Той се наведе, отпи, изправи се отново и се престори, че оглежда селото. Тогава…

— Всичко е наред — рече той на мъжа, който знаеше, че е застанал зад него. — Ако искаше да ме убиеш, досега да си го направил.

— Ти щеше ли да ми позволиш?

Алтаир се разсмя.

— Не съм прекарал целия си живот като воин, за да се оставя на едно пале, което ме дебне до чешмата.

— Значи си ме чул?

— Разбира се, че те чух. Ти приближи тихо като слон и дори разбрах, че щадиш лявата си страна. Ако беше решил да ме нападнеш, щях да се изтегля надясно, за да нанеса удар по уязвимата ти страна.

— Не ти ли е минавало през ума, че бих очаквал подобен ход?

— Зависи от мишената ти. Ти би трябвало да я познаваш много добре и да си запознат с бойните умения на човека.

— Знам, че въпросната мишена има несравними бойни умения, Алтаир Ибн-Ла’Ахад.

— Нима? Сигурно си бил дете по времето, когато наричах Масиаф моето село.

Алтаир се обърна към непознатия, който смъкна качулката и отдолу се показа лицето на младеж, може би двайсетинагодишен, с тъмна брада. Беше стиснал зъби и Алтаир позна очите.

— Точно така — отвърна младежът. — Тъкмо тогава съм роден.

— Значи не си настроен против мен? — попита Алтаир и посочи с брадичка цитаделата. Тя сякаш ги наблюдаваше.

— Някои се оставят по-лесно да им бъдат промити мозъците от други — отвърна момчето. — Мнозина са все още предани на старото кредо и стават все повече, докато наблюдаваме колко зле ни се отразяват новите методи на управление. Аз имам основателна причина да остана верен.

Двамата асасини бяха застанали един срещу друг край чешмата и на Алтаир му се стори, че светът потръпва. Неочаквано усети слабост.

— Ти как се казваш? — попита той глухо.

— Имам две имена — отвърна момчето. — С едното ме знаят в Ордена, Тазим, но имам и друго, което ми е дадено от мама в чест на татко. Той е загинал, когато съм бил още малък, убит по заповед на Абас. Името му е…

— Малик. — Алтаир си пое дълбоко въздух и пристъпи напред, от очите му рукнаха сълзи, когато стисна момчето за раменете. — Дете мое — възкликна той. — Трябваше да се сетя. Имаш очите на баща си. — Засмя се. — Не съм сигурен, че притежаваш неговите умения да се прокрадваш, но… Същият дух. Не знаех… Не знаех, че има син.

— Мама била отпратена, след като го хвърлили в тъмницата. Бях съвсем млад, когато се върнах, за да постъпя в Ордена.

— За да търсиш отмъщение ли?

— След време и това ще стане. Което е най-добро за паметта му. След като ти вече си тук, пътят ми е ясен.

Алтаир го прегърна през раменете, поведе го настрани от чешмата, двамата прекосиха площада и заговориха.

— Добри ли са бойните ти умения? — попита той младия Малик.

— Откакто Абас е начело, тези неща са занемарени, но аз много тренирах. Знанията на асасините са си останали същите през последните двайсет години.

Алтаир се засмя.

— Не е точно така. Тук обаче — докосна той челото си с пръст, — тук знанието на асасините е набъбнало десетократно. Има много неща, които да покажа на Ордена. Планове. Стратегии. Дизайн за нови оръжия. В момента ковачът на селото ги прави.

Изпълнените с уважение селяни се отдръпваха от пътя им. Вече всички знаеха, че Алтаир е сред тях, че навремето е бил Учителят в крепостта.

— Казваш, че в цитаделата има и други, които са верни на старото кредо.

— Онези, които мразят Абас, са много. Станаха още повече, откакто им разказах какво видях в селото. Новината за великия Алтаир, който се е завърнал, плъзна бавно, но сигурно.

— Добре — отвърна Алтаир. — Възможно ли е да бъдат убедени да въстанат, за да нападнем замъка?

Младият Малик спря и погледна Алтаир, присви очи, сякаш искаше да се убеди, че старецът не се шегува. След това се ухили.

— Значи ще го направиш. Наистина ще стане. Кажи кога.

— Крадецът Фахад скоро ще доведе хората си в селото — отвърна той. — Трябва да сме готови преди това.