Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (56)

55

Седмица по-късно пристигна пратеник от главатаря на бандитите. Хората от селото го наблюдаваха как язди през селото към цитаделата. Беше от хората на Фахад, така разправяха, а по-мъдрите сред тях знаеха каква работа има в крепостта. Два дни преди това хората на Фахад бяха дошли в селото и оповестиха, че имало награда за онзи, който посочи убиеца на сина на Фахад, Бейхас. Бил му помогнал търговец от Масиаф, на търговеца нямало да му се случи нищо, ако посочел страхливото псе, което посякло любимия син на предводителя на престъпниците. Селяните поклатили глави и продължили да си вършат работата, така че мъжете си тръгнали с празни ръце, но предупредили, че имат намерение да се върнат.

Ето че било дошло времето за разплата — така твърдели клюкарите. Само че дори Фахад нямало да посмее да изпрати хора в селото, след като то било под закрилата на асасините. Преди това трябвало да поиска разрешение от Учителя. Навремето Фахад нямало да посмее да поиска подобно нещо от Алтаир или Ал Муалим, но Абас бил нещо друго — слаб човек, който лесно можел да бъде купен.

Пратеникът си тръгнал сериозен, поглеждал презрително селяните, покрай които минавал, подсмихвал се и прокарвал пръст по шията си.

— Изглежда, Учителят е дал на Фахад благословията си да нахлуе в селото — отбеляза Муклис късно същата вечер, когато свещите догаряха. Беше седнал на леглото на странника, но говореше повече на себе си, отколкото на болния, който така и не беше дошъл в съзнание след битката. Муклис го беше качил на седлото на втория кон и го беше закарал в дома си, в Масиаф, за да го излекува. Алия и Нада се грижеха за него и цели три дни се питаха дали ще живее, или ще умре. От загубата на кръв той беше блед като утринна мъгла и лежеше (Алия и Муклис му отстъпиха своето легло) неподвижно като труп, който всеки момент ще напусне този свят. На третия ден цветът на лицето му започна да се подобрява. Това установи Муклис, когато се върна от пазара и се настани на обичайното си място до леглото, за да поговори със спасителя си с надеждата да го съживи. Свикна да му разказва как са преминали дните му, понякога обсъждаше важни събития, за да възбуди подсъзнанието му и по този начин да го свести.

— По всичко личи, че Абас има цена — обясняваше сега. Поглеждаше към непознатия, който лежеше по гръб, раните му заздравяваха добре и той ставаше все по-силен с всеки изминал ден.

— Учителят Алтаир щеше да умре, но не би допуснал подобно нещо — рече той.

Наведе се напред и изрече внимателно:

— Учителят Алтаир Ибн-Ла’Ахад.

За пръв път, откакто попадна в дома на Муклис, очите на непознатия се отвориха.

Търговецът се беше надявал да стане така, но беше неочаквано и той се отдръпна, докато наблюдаваше как светлината се връща бавно в замъглените очи.

— Ти си, нали? — промълви Муклис, докато непознатият мигаше, след това обърна поглед към него. — Ти си, нали? Ти си Алтаир.

Алтаир кимна. Очите на Муклис плувнаха в сълзи, той се отпусна на колене на каменния под и стисна едната ръка на Алтаир между своите.

— Най-сетне се върна при нас — рече, докато хлипаше. — Върна се, за да ни спасиш. — Последва мълчание. — Нали се върна, за да ни спасиш?

— Имате ли нужда от спасение? — попита старецът.

— Имаме. Не се ли връщаше тъкмо затова, когато те срещнах?

Алтаир се замисли.

— Когато тръгнах от Аламут, беше неизбежно рано или късно да се озова тук. Единственият въпрос беше кога.

— Бил си в Аламут?

— Да, през изминалите двайсет години.

— Казаха ни, че си мъртъв. Онази сутрин, когато Мария загина, а ти се хвърли от кулата на крепостта.

— Наистина се хвърлих от кулата — усмихна се мрачно Алтаир, — но оживях. Стигнах до реката зад селото. По една случайност се натъкнах на Дарим. Той тъкмо се връщаше от Аламут, където беше намерил съпругата на Сеф и децата му. Взе ме и ме заведе при тях.

— Казаха ни, че си мъртъв — повтори Муклис.

— Кои са те?

Муклис махна с ръка към цитаделата:

— Асасините.

— Така им е било угодно да разправят, но са знаели, че не съм.

Той изтегли ръката си от ръцете на Муклис и седна, спусна крака от леглото. Погледна стъпалата и сбръчканата старческа кожа. Всяка частица от тялото го болеше, но той се чувстваше… по-добре. Дръпна качулката над главата, наслади се на усещането и вдъхна мириса на чистата тъкан.

Вдигна ръце към лицето и усети, че брадата му е поникнала. Ботушите му бяха наблизо, а на масата до леглото видя пръстения механизъм с новия дизайн, който беше взел от Ябълката. Трябваше му помощта на ковач, за да го направи. Преди това…

— Ами торбата ми? — попита той Муклис, който скочи. — Къде ми е торбата?

Без да каже и дума, търговецът посочи камъка в основата на леглото и Алтаир погледна към познатата форма.

— Надникна ли вътре? — попита той.

Муклис поклати глава и Алтаир го погледна внимателно. Изглежда му повярва, защото се отпусна, посегна към ботушите, нахлузи ги и се намръщи.

— Трябва да ти благодаря, задето се погрижи за мен — рече. — Щях да бъда мъртъв още при кладенеца, ако не беше ти.

Муклис изсумтя и отново седна.

— Съпругата и дъщеря ми се грижиха за теб. Аз трябва да ти благодаря. Ти ме спаси от ужасна смърт в ръцете на онези бандити. — Наведе се напред. — Стореното от теб е достойно за Алтаир Ибн-Ла’Ахад от легендите. Разказах на всички.

— Хората знаят ли, че съм тук?

Муклис разпери ръце.

— Разбира се. Цялото село знае за героя, изтръгнал ме от ръцете на смъртта. Всички са убедени, че си ти.

— Защо са решили така? — попита Алтаир.

Търговецът мълчеше. Вместо това посочи с брадичка ниската маса, където бе оставен смъртоносният механизъм на камата.

Алтаир се замисли.

— Каза ли им за камата?

Муклис се замисли.

— Ами, да — отвърна, — разбира се. Защо?

— Ще се чуе в цитаделата. Ще дойдат да ме търсят.

— Няма да са единствените — отвърна с горчивина Муклис.

— Какво имаш предвид?

— Бащата на онзи, когото уби, дойде в крепостта.

— Кого съм убил?

— Кръвожаден главорез. Бейхас.

— Ами бащата?

— Фахад е главатар на банда престъпници, които ограбват пътниците в пустинята. Разправят, че лагерът им бил на два или три дни езда. Пратеникът беше техен. Говорят, че дошъл да иска благословията на Учителя да нападне селото и да търси убиеца.

— Учителя ли? — попита остро Алтаир. — Абас ли?

Муклис кимна.

— Беше предложена награда за убиеца, но селяните мълчат. Абас обаче едва ли е постъпил по същия начин.

— Значи хората имат добри сърца — рече Алтаир — за разлика от лидера им.

— Самата истина — съгласи се Муклис. — Той ни отнема парите и не ни дава нищо в замяна. Навремето цитаделата може и да беше сърцето на общността, от което идваха сили, напътствия…

— И закрила — довърши Алтаир.

— И това също — потвърди търговецът. — Всичко това замина, когато замина и ти, Алтаир, и беше заменено с… корупция и параноя. Казват, че Абас трябвало да потуши въстание, след като ти замина, организирано от асасините, които са били верни на вас с Малик. Наредил да бъдат убити всички наставници от страх да не се повтори същото. Заради параноята стои денонощно в кулата, все му се привиждат заговори и избива всички, които си въобразява, че са заговорници. Повелите на Ордена се разпадат, а в крепостта цари отчаяние. Разправят, че го измъчвал все един и същи сън. Алтаир Ибн-Ла’Ахад се връща от изгнание в Аламут с… — погледна Алтаир за разрешение, а след това погледна към торбата — с артефакта, който може да го победи… Има ли подобно нещо? Наистина ли замисляш нападение?

— Дори да има подобно нещо, не артефактът ще победи Абас, а вярата, вярата в нас самите и кредото — само така ще постигнем желаното.

— Чия вяра, Алтаир?

Той махна с ръка.

— Твоята. Вярата на хората и на асасините.

— И как ще си я върнем? — попита Муклис.

— С примери — отвърна Алтаир, — малко по малко.

На следващия ден той излезе в селото и започна не само да говори за истинския път на асасините, но и да го демонстрира нагледно.