Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (53)

52

Положиха Малик върху един дюшек, Мария седна до него и му даде да отпие от чаша вода.

— Благодаря — отвърна задъхано той. Погледът му изглеждаше по-ясен. Той се поизправи, личеше, че се чувства неловко близо до Мария, сякаш се срамуваше, че тя се грижи за него.

— Какво стана със Сеф? — попита Алтаир. След като и тримата бяха вътре, стаята им се стори малка и стените сякаш ги притиснаха отвсякъде.

— Убиха го — отвърна Малик. — Случи се преди две години. Абас нареди да убият Сеф, след това подхвърли оръжието в стаята ми. Друг асасин се закле, че чул как двамата със Сеф сме се карали и Абас убеди Ордена, че аз съм виновен за смъртта му.

Алтаир и Мария се спогледаха. Синът им беше мъртъв от две години. Алтаир усети как го задушава ярост и се опита да я овладее, да потисне импулса да се обърне, да отиде в кулата и да накълца Абас, да го гледа как моли за милост, докато кръвта му изтича.

Мария стисна ръката му, усетила чувствата му, готова да сподели болката му.

— Извинявайте — рече Малик, — но нямаше как да изпратя съобщение, докато бях в тъмницата. Освен това Абас контролираше всички, които влизаха и излизаха от крепостта. Нищо чудно да е променил дори правилника както му е изгодно, докато съм бил затворен.

— Направил го е. Изглежда има поддръжници в съвета.

— Жалко, че стана така, Алтаир — рече Малик. — Трябваше да предвидя плановете на Абас. Години след като ти замина, той се опитваше да подкопае властта ми. Нямах представа, че е събрал толкова поддръжници. С по-силен лидер това нямаше да се случи. Ти не би допуснал подобно нещо.

— Не се тревожи. Почини си, приятелю — рече Алтаир и даде знак на Мария.

Двамата седнаха в съседната стая — Мария на каменната пейка, Алтаир на един от столовете с високи облегалки.

— Знаеш ли какво да направиш? — попита тя.

— Да унищожа Абас.

— Но не за отмъщение, любов моя — настоя тя и се вгледа в очите му. — Направи го заради Ордена, за доброто на Братството. Трябва да му върнеш предишното величие. Ако успееш да го направиш, ако потиснеш жаждата за отмъщение, тогава Орденът ще те обича като баща, който им е показал верния път. Ако се оставиш да бъдеш заслепен от гняв, как ще очакваш да те слушат, след като им показваш злото?

— Права си — отвърна той след кратко мълчание. — Как да действаме?

— Трябва да се изправим срещу Абас. Трябва да намерим начин да оспорим обвиненията му. Орденът ще трябва да приеме, а Абас ще бъде принуден да отговаря за постъпките си.

— Ще бъде думата на Малик срещу думата на Абас и извършителя.

— Невестулка като Абас? Сигурна съм, че на агента му не може да се вярва. Братството ще ти повярва, обич моя. Ще искат да ти повярват. Ти все още си великият Алтаир. Ако успееш да потиснеш желанието си за отмъщение, ако поемеш отново Ордена честно и справедливо, а не подмолно, тогава основата, на която стъпиш, ще бъде още по-здрава.

— Ще се срещна с него утре — каза Алтаир и се изправи.

Решиха да се уверят, че Малик спи, след това излязоха и взеха факлата. Ранната утринна мъгла се стелеше в краката им, докато вървяха бързо покрай вътрешната куртина, а след това към главната порта. Зад тях се виждаха склоновете на Масиаф, селото беше празно, притихнало, все още не се беше събудило. Сънен асасин на стража ги погледна, нагъл в безразличието си, и Алтаир едва потисна яростта си, докато минаваха покрай него и се заизкачваха към главния двор.

Заби камбана.

Алтаир не познаваше този сигнал. Той вдигна факлата и се огледа. Камбаната продължаваше да бие. След това усети движение в кулата над двора. Мария го побутна да вървят и двамата се заизкачваха към кулата на Учителя. Когато Алтаир се обърна, видя облечени в бяло асасини, стиснали в ръце факли, да влизат в двора, призовани от камбаната, която неочаквано спря.

— Искам да видя Абас — рече Алтаир на стража, застанал на вратата на кулата. Гласът му прозвуча високо и спокойно в тишината. Мария се обърна назад и ахна. Той също се обърна. Асасините се събираха. Всички бяха впили очи в него и Мария. За момент се запита дали не са омагьосани, но не бяха. Ябълката беше у тях, скрита под плаща му, и сега спеше. Тези мъже изчакваха.

Въпросът беше какво.

Вратата към кулата се отвори и Абас застана пред тях.

Алтаир усети как Ябълката го побутва, също като човек. Може би му напомняше за присъствието си.

Абас застана на площадката.

— Обясни защо си нахлул в тъмницата на Ордена.

Говореше както на Алтаир и Мария, така и на насъбралото се множество. Алтаир погледна назад и видя, че дворът е пълен, факлите на асасините бяха като пламнали топки в мрака.

Значи Абас беше решил да го разобличи пред целия Орден. Мария обаче беше права — той не беше способен да се справи. Всичко, което Абас беше постигнал, бе да ускори падението си.

— Искам да науча истината за сина си — настоя Алтаир.

— Нима? — усмихна се другият. — Сигурен ли си, че не става въпрос за отмъщение?

Пристигна и Суами. Качи се по стълбите към площадката. Държеше нещо в платнена торба, подаде я на Абас и той кимна. Алтаир погледна торбата и сърцето му заби по-силно. Мария също гледаше натам.

Абас надникна в торбата престорено загрижено. След това бръкна и изчака момент, за да се наслади на нетърпението, което обзе насъбралите се.

— Горкият Малик — рече и извади отрязана глава: кожата на врата висеше на парцали, капеше прясна кръв, очите бяха изцъклени, а езикът висеше.

— Не! — скочи напред Алтаир, но Абас даде знак на стражите, които се втурнаха напред, сграбчиха Алтаир и Мария и извиха ръцете им.

Абас пусна главата в торбата и я хвърли.

— Суами е чул как двамата с неверницата планирате смъртта на Малик. Жалко, че не успях да се добера до Малик преди теб, за да предотвратя смъртта му.

— Не! — извика Алтаир. — Лъжи! Никога не бих убил Малик. — Задърпа се от стражите, които го държаха, и посочи Суами: — Той лъже.

— Да не би стражът от тъмницата също да лъже? — попита Абас. — Той те е видял как си извлякъл Малик от килията му. Защо не го уби на място, Алтаир? Да не би да си искал да го измъчваш преди това? Да не би английската ти съпруга да е искала сама да го прободе за отмъщение?

Алтаир се бореше със себе си.

— Не съм го убил — изкрещя. — От него научих, че ти си наредил да убият Сеф.

Неочаквано разбра. Погледна Суами и видя презрението му, разбра, че той беше убил Сеф. Почувства Ябълката на гърба си. С нея можеше да попилее всичко наоколо. Щеше да убие всяко псе, всеки предател от насъбралите се. До един щяха да изпитат яростта му.

Не го направи. Беше обещал никога да не използва артефакта в пристъп на гняв. Беше обещал на Мария да не позволява мислите му да бъдат замъглени от желание за отмъщение.

— Ти потъпка кредото, Алтаир — натякна Абас. — Не аз. Ти не си подходящ да водиш Ордена. Затова аз поемам лидерството.

— Не можеш — вдигна глава Алтаир.

— Мога. — Абас слезе от площадката, протегна ръка към Мария и я привлече към себе си. В същия момент извади камата, която държеше, и я притисна към гърлото й. Тя се намръщи, опита се да се бори, прокле го, а той натисна камата, потече кръв и тя най-сетне се укроти. Не откъсваше очи от Алтаир, изпращаше му послание с очи, защото знаеше, че Ябълката го зове. И тя беше разбрала, че Суами е убил Сеф. И тя като Алтаир копнееше за отмъщение. Въпреки това очите й го молеха да запази спокойствие.

— Къде е Ябълката, Алтаир? — попита Абас. — Покажи ми я, иначе ще отворя нова уста на неверницата.

— Чухте ли това? — провикна се Алтаир през рамо към асасините. — Чухте ли как възнамерява да вземе властта? Иска Ябълката не за да даде знания на хората, а да контролира всички.

Артефактът прогаряше гърба му.

— Кажи, Алтаир — настоя другият. Натисна по-силно с камата и Алтаир я позна. Беше на бащата на Абас. Ахмад я беше използвал, за да си пререже гърлото в стаята му преди много години. Ето че сега я притискаше към врата на Мария.

Едва успя да се овладее. Абас повлече жена му и заговори на множеството:

— Можем ли да поверим на Алтаир късчето от Едем? — попита. От асасините се понесе шепот. — Алтаир се влияе от настроенията си, вместо да разчита на разума. Не трябва ли да го принудим да я предаде?

Алтаир се извърна през рамо. Асасините шаваха притеснено, разговаряха помежду си, все още шокирани от развоя на събитията. Погледна към платнената торба, след това към Суами. По плаща му имаше кръв, сякаш беше изпръскан с кръвта на Малик. Суами се беше ухилил, а белегът му се беше набръчкал. Алтаир се запита дали се е хилил по този начин, докато е убивал Сеф.

— Вземи я — провикна се в отговор Алтаир. — Вземи Ябълката.

— Недей, Алтаир — извика Мария.

— Къде е? — попита Абас. Все още беше на платформата.

— У мен — отвърна той.

Абас му се стори притеснен. Привлече Мария по-близо до себе си, за да я използва като щит. От врата й, където я беше порязал, се стичаше кръв. Абас кимна и стражите пуснаха Алтаир, който бръкна, за да извади Ябълката изпод плаща си.

Суами посегна към нея. Докосна я.

И тогава съвсем тихо, така че само Алтаир да чуе, той зашепна:

— Казах на Сеф, че ти си поръчал смъртта му. Той умря убеден, че баща му го е предал.

Ябълката блестеше ослепително и Алтаир не успя да се овладее. Суами, както беше докоснал Ябълката, неочаквано се напрегна.

След това главата му се килна на една страна, тялото му се разкриви и се сгърчи, сякаш задвижено от незнайна сила отвътре. Отвори уста, но не издаде звук. Вътрешността на устата му блестеше в златно. Езикът му потръпваше. След това, отблъснат от Ябълката, той отстъпи настрани и всички наблюдаваха как покри лицето си с ръце и започна да съдира плътта, как на места оставяше дълбоки бразди с ноктите си. От разкъсаната кожа рукна кръв, той продължи да се обезобразява, сякаш месеше тесто, съдираше кожата си, теглеше парчета, отскубна едното ухо и то провисна отстрани.

Алтаир усети как силата го завладява, сякаш бликаше от Ябълката и се разпространяваше като болест във вените му. Тя изглежда се хранеше от омразата му, от желанието за отмъщение. През това време Алтаир усети невероятна смесица от удоволствие и болка, които заплашваха да го издигнат някъде високо. В същото време имаше чувството, че главата му ще започне да се надува и ще се пръсне, усещане колкото ужасно, толкова и прекрасно.

Беше толкова ужасно и прекрасно, че дори не чу писъците на Мария.

Не забеляза как тя се изтръгна от ръцете на Абас и хукна към него.

В същото това време Суами извади камата си и започна да я забива в себе си, замахваше ожесточено и отваряше рани по лицето и тялото си. В същото време Мария се добра до Алтаир и се опита да го спре да използва Ябълката. На него му оставаше секунда, докато разбере какво ще се случи, но закъсня. Видя как камата на Суами проблесна и потъна във врата на Мария. От раната рукна кръв. Тя се отпусна на земята с протегнати ръце. Пое си дъх само още веднъж. Около нея се събираше локва кръв, раменете й се повдигнаха, едната ръка потрепна и се отпусна тежко на дървената площадка.

В същото време Суами падна и оръжието му издрънча. Ябълката проблесна, след това угасна. Алтаир се отпусна на колене до Мария, стисна раменете й и я обърна.

Тя го погледна.

— Бъди силен — прошепна тя и издъхна.

В двора цареше тишина. Чуваха се единствено риданията на Алтаир. Той притисна Мария към себе си. Беше съсипан.

Чу вика на Абас:

— Хора, хванете го.

Тогава се изправи. Очите му бяха пълни със сълзи, но видя как асасините се втурват към площадката. По лицата им се беше изписал страх. Той продължаваше да държи Ябълката. Сред тълпата цареше хаос. Повечето бяха изтеглили мечовете си, макар да знаеха, че е безполезно да използват стомана срещу Ябълката, но така беше по-добре, отколкото да побягнат. Неочаквано желанието стана неудържимо силно, толкова въздействащо, че му се прииска да използва Ябълката, за да унищожи всичко, което попаднеше пред погледа му, защото Мария беше мъртва, а тя бе неговата светлина. В един момент — в един заслепяващ миг на ярост — той бе унищожил онова, което му беше най-скъпо.

Асасините спряха. Щеше ли Алтаир да използва Ябълката? Прочете въпроса в очите им.

— Дръжте го! — изрева Абас и те пристъпиха предпазливо.

Скупчилите се около Алтаир асасини не бяха сигурни дали да го нападнат или не, затова той побягна.

— Стрелци! — извика Абас и лъконосците вдигнаха оръжията си, докато Алтаир се измъкваше от двора. Около него падаха стрели, една дори одраска крака му. И отляво, и отдясно заприиждаха нови асасини с развети плащове, стиснали мечове. Може би бяха разбрали, че той няма да използва Ябълката втори път, и наскачаха от стени и укрепления, за да се включат в преследването. Алтаир побягна към арката и откри, че няма как да мине оттам. Обърна се назад и се втурна покрай двама асасини, които го преследваха. Единият замахна с меча и го рани в ръката. Той извика от болка, но продължи напред с пълното съзнание, че можеха да го повалят. Просто ги беше изненадал и те се бяха уплашили да го нападнат или просто не искаха.

Обърна се отново и този път се насочи към отбранителната кула. На нея имаше стрелци, които се прицелиха. Знаеше, че са добри, че са обучени от най-добрите. Те никога не пропускаха. А сега разполагаха с предостатъчно време да се прицелят и да стрелят.

Той знаеше кога ще пуснат стрелите. Знаеше, че им е необходима частица от секундата, за да открият целта си и още частица от секундата, за да си поемат дъх и да…

Стрелите полетяха.

Той се олюля и се обърна. Стрелите се забиха на мястото, от което беше отскочил. Всичките, освен една го бяха пропуснали. Един от стрелците беше трепнал и стрелата му беше закачила бузата на Алтаир. Кръвта потече по лицето му тъкмо когато се добра до стълбата и се заизкачва. На първото ниво беше пресрещнат от воин с арбалет, който очевидно се питаше дали да не изтегли меча. Алтаир го смъкна от мястото му на пода. Човекът щеше да оживее.

Хвърли се към втората стълба. Изпитваше болка. Кървеше. Добра се до върха на кулата, откъдето беше скочил преди цяла вечност, опозорен навремето, както и сега. Закуцука до платформата и разпери ръце.

След това скочи.