Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (51)

50

На следващия ден Алтаир и Мария се канеха да тръгнат от резиденцията към кулата, когато ги пресрещна Суами и настоя лично да ги заведе. Докато минаваха покрай стената, Алтаир се питаше защо не чува обичайния шум от тренировъчния плац от другата страна. Когато влязоха в двора, получи отговор.

Не чуваше нищо, защото никой не тренираше. Вътрешните дворове, които навремето бяха оживено място, жужащо от металния глас на мечовете, от виковете и ругатните на инструкторите, сега бяха почти празни. Той се огледа, вдигна очи към кулите над тях и видя черните прозорци. Охраната по бойниците ги наблюдаваше с пълно безразличие. Мястото, което кипеше от оживление по време на тренировките и обучението, сега беше изчезнало. Настроението на Алтаир се развали още повече, когато се отправи към главната кула, но Суами го поведе към стъпалата за отбранителната зала, след това по главния коридор.

Там се бяха събрали членовете на съвета. Мъжете седяха и от двете страни на масата, Абас беше начело. Оставени бяха два празни стола за Алтаир и Мария — дървени, с високи облегалки. Двамата се настаниха и за пръв път, откакто влязоха в стаята, Алтаир погледна Абас, стария си враг. Забеляза в него нещо различно от слабост и омраза. В негово лице този път видя съперник. За пръв път от нощта, в която Ахмад беше дошъл в покоите му и беше отнел собствения си живот, той не изпита жалост към Абас.

Алтаир погледна останалите на масата. Както предполагаше, новият съвет беше съставен от най-безволевите членове на Ордена, които редовно действаха подмолно. Алтаир би изхвърлил всички до един. Изглежда, бяха попаднали в съвета по покана на Абас. Сред тях беше Фарим, бащата на Суами, който го наблюдаваше изпод вежди, забол брадичка на едрите, но доста закръглени гърди. „Всички са надебелели“ — помисли си презрително Алтаир.

— Добре дошъл, Алтаир — поздрави Абас. — Говоря от името на всички и искам да кажа, че нямам търпение да чуя за подвизите ти на Изток.

Мария се приведе към него.

— Преди да кажем каквото и да било за пътешествията си, искаме отговори, Абас. Когато тръгнахме от Масиаф, всичко беше наред. Изглежда, нещата са ви се изплъзнали.

— Всичко било наред, а? — усмихна се Абас, но така и не я погледна. Не беше откъснал поглед от Алтаир. Двамата се наблюдаваха от двата края на масата и дори не се опитваха да скрият враждебността си. — Когато оставихте Братството, поне доколкото си спомням, имаше един Учител. Сега, както изглежда, са двама.

— Внимавай, Абас, защото наглостта може да ти изиграе лоша шега — предупреди Мария.

— Моята наглост ли? — изсмя се той. — Алтаир, кажи, моля те, на неверницата отсега нататък да не говори, без някой от членовете на съвета да се е обърнал към нея.

Алтаир изкрещя от гняв, блъсна стола, той изскърца по пода и се прекатури. Стисна ефеса на меча, но двама стражи пристъпиха напред, извадили оръжията си.

— Стражи, вземете му оръжието — нареди Абас. — Ще се чувстваш по-добре без него, Алтаир. Носиш ли камата си?

Алтаир протегна ръце, когато стражите пристъпиха напред, за да му вземат меча. Под ръкавите му нямаше скрита кама.

— Сега вече можем да започнем — рече Абас. — Моля те, не ни губи повече времето. Разкажи ни как обезвреди хана.

— След като ти ми разкажеш какво се е случило с Малик.

Абас сви рамене и изви вежди, сякаш за да каже, че са в безизходица. Наистина бяха, защото по всичко личеше, че нито един от двамата нямаше да отстъпи. Алтаир изпъшка тежко и започна да разказва, вместо да продължи да протака. Разказа за пътуването си до Персия, Индия и Монголия, където заедно с Мария и Дарим се свързали с асасина Кулан Гал, разказа как пътували до провинция Ксия, близо до Ксин Джин, окупиран от монголската армия. Империята на хана се разраствала застрашително. Там, каза той, Алтаир и Кулан Гал имали намерение да се промъкнат в монголския лагер. Говорело се, че ханът бил там.

— Дарим откри удобно за наблюдение място недалече от лагера и въоръжен с лъка си, щеше да пази двама ни с Кулан Гал, докато се промъквахме между палатките. Лагерът беше много добре охраняван и разчитахме на него да ни отърве от стражите, които ни забележеха, или от онези, които имаше опасност да вдигнат всички под тревога. — Алтаир гледаше предизвикателно седналите на масата. — Той изпълни блестящо задачата си.

— Истински бащичко — отвърна подигравателно Абас.

— Може и да не е — отвърна спокойно той. — За малко да стана причината монголците да усетят присъствието ни.

— Виж ти — обади се отново Абас. — Той не бил безгрешен.

— Никой не е безгрешен, Абас — отвърна Алтаир, — най-малко аз, но допуснах вражески войник да се приближи до мен. Рани ме, преди Кулан Гал да успее да го убие.

— Да не би да остаряваш, Алтаир — присмя му се другият.

— Всички остаряваме, Абас — отвърна Алтаир. — Щях да съм мъртъв, ако Кулан Гал не беше успял да ме измъкне от лагера и да ме пренесе на безопасно място. Съобразителността му ми спаси живота. — Погледна внимателно Абас. — Кулан Гал се върна в лагера. Първо, двамата с Дарим измислиха план как да изкарат хана от палатката му. Щом усети опасността, ханът се опита да избяга на коня си, но Кулан Гал го свали. Дарим го довърши с един изстрел.

— Уменията му на стрелец са несъмнени — усмихна се Абас. — Предполагам, че си го изпратил в Аламут, нали?

Алтаир примигна. Другият знаеше всичко.

— Той замина по мое нареждане. Дали съм го изпратил в Аламут или не, е моя работа.

— Сигурно, за да види Сеф — настоя Абас. Обърна се към Суами; — Нали му каза, че Сеф е там?

— Както ми нареди, Учителю — отвърна той.

Алтаир усети нещо повече от тревога да свива вътрешностите му. Определи го като страх. Усети, че същият този страх се излъчва и от Мария. Лицето й беше изопнато от напрежение.

— Казвай каквото имаш да казваш, Абас — настоя той.

— Или какво, Алтаир?

— Или първата ми задача, когато поема отново водачеството, ще бъде да те хвърля в тъмницата.

— При Малик ли?

— Съмнявам се, че мястото на Малик е в тъмницата — сопна се той. — Какво е престъплението му?

— Убийство — подсмихна се Абас.

Думата сякаш се стовари върху масата.

— Кого е убил? — попита Мария.

Отговорът прозвуча така, сякаш беше изречен отдалече.

— Сеф. Малик уби сина ти.

Мария отпусна глава в ръцете си.

— Не! — чу нечий глас Алтаир и тогава разбра, че това е собственият му глас.

— Моите съболезнования, Алтаир — рече Абас. — Колко жалко, че научаваш такава трагична новина при завръщането си. От името на всички тук поднасям съболезнования на цялото ти семейство. Докато не бъдат разрешени някои въпроси, няма да е възможно да поемеш водачеството на Ордена.

Алтаир все още се опитваше да разбере думите му, когато чу, че Мария хлипа.

— Какво? — попита той. След това повтори по-високо: — Какво?

— Засега си все още компрометиран — обясни Абас, — затова реших, че контролът над Ордена трябва да бъде поет от съвета.

Алтаир се разтрепери от гняв.

— Аз съм Учителят на този Орден, Абас. Настоявам водачеството да ми бъде върнато, както е според правилата на Братството. Според тях си длъжен да ми го върнеш — крещеше той.

— Не съм длъжен — усмихна се старият му враг. — Вече не.