Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (50)

49

Отдалече всичко изглеждаше добре в Масиаф. Никой от тях — Алтаир, Мария, нито Дарим — нямаше представа какво го очаква.

Алтаир и Мария яздеха малко по-напред, щастливи, че са заедно, доволни да видят дома си, поклащаха се леко на конете. И двамата се държаха гордо на седлата, с изпънати гърбове, въпреки че пътуването беше дълго и тежко. Бяха пътували години — и двамата бяха над шейсетте — но никога не биха се отпуснали. Напредваха бавно: конете им бяха избрани заради силата и издръжливостта, не заради бързината, а за всеки бе завързан и катър, натоварен с провизии.

Зад тях яздеше Дарим, наследил светлите очи на майка си, цвета на кожата на баща си и неговата костна структура. Искаше му се да препусне напред, да се качи по склона до цитаделата и да извести, че родителите му се прибират, но яздеше покорно назад, уважи желанието на баща си да пристигнат скромно. От време на време перваше някоя нахална муха пред лицето му и си повтаряше, че ако препусне в галоп, най-лесно ще се отърве от досадните насекоми. Питаше се дали не ги наблюдават от кулите на крепостта, най-вероятно от кулата за защита.

Подминаха конюшните, влязоха през портата на пазара и откриха, че тук всичко си е постарому. Докато минаваха през селото, децата се втурнаха към тях и замолиха за лакомства — всички бяха още малки и не познаваха Учителя. По-старите селяни го познаха и Алтаир забеляза, че оглеждат внимателно и предпазливо новодошлите. Всеки път, когато се опиташе да срещне нечий поглед, човекът извръщаше очи. Обзе го безпокойство.

Ето че към тях се приближи познат човек и ги посрещна в основата на склона, близо до цитаделата. Беше Суами. Когато заминаха, беше още начинаещ, един от онези, които горяха от нетърпение да се бият и не им се учеше. През изминалите десет години се беше сдобил с белег, който се набръчка, когато се усмихна — широка усмивка, която не докосна очите му. Може би вече си представяше колко учение го чака с Алтаир, след като Учителят се беше върнал.

Щеше да му се наложи да изтърпи, помисли си Алтаир и плъзна поглед от Суами към замъка, където трепкаше знаме със знака на асасините. Той беше наредил знамето да бъде свалено и асасините да се отърват от ненужните емблеми. Очевидно Малик беше решил да го вдигне отново. Ето още един, който трябваше да се научи на някои неща.

— Алтаир — рече Суами и кимна. Алтаир реши да преглътне неуважителното обръщение без титла. Щеше да се примири, поне засега. — Много се радвам да те видя. Надявам се пътуването ти да е било успешно.

— Изпращах съобщения — рече той и се наведе. Дарим приближи от другата му страна, така че тримата застанаха един до друг, вперили очи отвисоко в Суами. — Орденът не беше ли запознат с действията ми?

Суами се усмихна угоднически.

— Да, разбира се, беше. Попитах от куртоазия.

— Очаквах да ме посрещне Рауф — продължи Алтаир. — Той добре познава предпочитанията ми.

— А, да, горкият Рауф. — Суами сведе замислено поглед.

— Какво не е наред?

— За съжаление Рауф почина от треска преди няколко години.

— Защо не бях информиран?

Другият сви рамене. Държеше се нагло, сякаш нито го беше грижа, нито знаеше.

Алтаир стисна устни и реши, че някой ще дава дълги обяснения, дори да не беше това псе.

— Тогава да вървим. Предполагам покоите ни са готови.

Суами отново сведе глава.

— За съжаление не са, Алтаир. Докато бъдете настанени както подобава, ще ви отведа в къщата в западната част на крепостта. Така ми наредиха.

Алтаир погледна първо към Дарим, който се беше намръщил, а след това се обърна и към Мария, която го погледна предупредително, сякаш му казваше, че нещо не е наред.

— Добре — съгласи се той предпазливо и слязоха от конете. Суами даде знак на слугите, които дотичаха, поеха конете и се отправиха към портата на цитаделата. Там стражите бързо наведоха глави, сякаш и те като селяните се опитваха да избегнат погледа на Алтаир, но вместо да се отправят към кулата, Суами ги поведе отстрани на вътрешната куртина. Алтаир вдигна поглед към стените на цитаделата и му се прииска да види сърцето на Ордена. Усети, че едва овладява раздразнението си, но някакъв инстинкт го накара да се овладее. Оказа се, че ще бъдат настанени в ниска постройка в скалата, с ниска арка за врата и стълби, които се спускаха към антрето. Мебелите бяха малко, не ги посрещнаха слуги. Той беше свикнал със скромна обстановка — дори настояваше — но тук, в Масиаф, като майстор асасин очакваше да бъде настанен или в кулата на Учителя, или на друго добро място.

Обърна се настръхнал, готов да постави Суами на мястото му. Младият асасин стоеше в антрето със същата угодническа усмивка, когато Мария стисна ръката му, за да го спре.

— Къде е Сеф? — попита тя Суами. Усмихваше се мило, но Алтаир знаеше, че не понася Суами. Ненавиждаше го с цялата си душа. — Би ли пратил да повикат Сеф веднага?

Той я погледна обидено.

— За съжаление Сеф го няма. Наложи се да отпътува за Аламут.

— Ами семейството му?

— С него са.

Мария погледна притеснено Алтаир.

— Каква работа има брат ми в Аламут? — сопна се Дарим, слисан от неугледното място, на което настаниха майка му и баща му.

— За съжаление нямам никаква представа — изрече Суами.

Алтаир си пое дълбоко дъх и пристъпи към Суами. Белегът на вестоносеца вече не беше разтеглен от мазната усмивка. Може би най-неочаквано си беше припомнил, че пред него е Алтаир, Учителят, чиито умения в битка можеха да се сравнят единствено със строгостта му в класната стая.

— Информирай Малик незабавно, че искам да го видя. Кажи му, че очаквам обяснение.

Суами преглътна и закърши театрално ръце.

— Малик е в тъмницата, Учителю.

Алтаир трепна.

— В тъмницата ли? Защо?

— Нямам право да отговоря, Учителю. Утре сутринта е свикан съветът.

— Кое?

— След като Малик беше хвърлен в тъмницата, беше създаден съвет, който да се грижи за Ордена в съответствие с правилата на Братството.

Така беше, но Алтаир помръкна.

— Кой е председател?

— Абас.

Алтаир погледна Мария. В очите й видя тревога. Тя посегна към ръката му.

— Аз кога ще се срещна със съвета? — попита Алтаир. Говореше спокойно и умело прикриваше бурята, която вилнееше в гърдите му.

— Утре съветът ще иска да чуе разказа за пътуването ви и да ви уведоми за събитията в Ордена.

— След като съветът бъде разпуснат — рече твърдо Алтаир. — Кажи на съвета, че ще ги чакам на зазоряване. Кажи им, че Учителят се е върнал и иска да поеме ръководството.

Суами се поклони и излезе.

Семейството изчака той да затвори вратата и едва тогава показаха истинските си чувства. Алтаир се обърна към Дарим и заговори настойчиво.

— Заминаваш за Аламут — разпореди се той. — Доведи Сеф. Трябва ни незабавно.