Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (5)

4

20 юни 1257 година

На сутринта ме събуди Мафео. Държа да подчертая, че разтърсваше рамото ми доста грубо. Но пък тази настоятелност беше причинена от интереса, който разказът ми беше събудил у него. Трябваше да бъда доволен.

— И какво? — попита той.

— Какво, какво? — личеше, че съм сънен, но не се и опитах да се прикрия.

— Какво стана с Ахмад?

— Разбрах истината по-късно.

— Хайде, разказвай.

Надигнах се, седнах в леглото и се замислих.

— Най-добре да ти разкажа всичко по същия начин, по който ми беше разказано на мен — заявих най-сетне. — Алтаир може и да е стар, но е сладкодумен разказвач, затова е най-добре да се придържам към историята му. А и онова, което чу вчера, го научих първия път, когато се срещнахме. Случило се е, когато е бил на единайсет.

— Истинска травма за едно дете — отбеляза замислено Мафео. — Ами майката?

— Починала е при раждането.

— Значи Алтаир е останал сираче на единайсет.

— Точно така.

— Какво е станало с него?

— Знаеш какво. Седи си в кулата и…

— Не, питам какво е станало с него след онази случка?

— И тази история ще трябва да почака, братко. Следващия път, когато видях Алтаир, той започна да ми разказва нещо, което се било случило петнайсет години по-късно, в деня, когато се промъквал през тъмните, наситени с влага катакомби под Йерусалим…

Годината беше 1191; бяха изминали повече от три години, откакто Салах Ал’дин и сарацините му бяха превзели Йерусалим. В отговор християните бяха скръцнали със зъби, тропнали с крак и бръкнали дълбоко в джобовете на поданиците си, за да съберат средства за Трети кръстоносен поход и воините им в плетени брони отново поели през Светите земи и обсадили градовете.

Английският крал Ричард, същият, когото наричат Лъвското сърце — колкото храбър, толкова и дързък — наскоро бе превзел Акра, но най-съкровеното му желание беше да стъпи отново в свещения град Йерусалим. А най-святото място в Йерусалим си оставаше Храмовият хълм и руините на Соломоновия храм, към които пълзяха Алтаир, Малик и Кадар.

Движеха се бързо, но безшумно и предпазливо, притиснати съм стените на тунелите, меките им ботуши не оставяха почти никакви следи в пясъка. Алтаир вървеше напред, а Малик и Кадар няколко стъпки зад него, всичките им сетива бяха настроени за онова, което ги заобикаляше. Пулсът им се ускори, когато приближиха хълма. Катакомбите бяха на хиляди години и им личеше; Алтаир забеляза пясъка и прахта, събрали се по нестабилните дървени подпори, докато почвата под краката им беше мека, пясъкът мокър от водата, която капеше непрекъснато отгоре — вероятно от близък водопровод. Въздухът беше наситен с мириса на сяра от напоените с катран фенери по стените на тунела.

Алтаир пръв чу стъпките на свещеника. Така и трябваше. Нали той беше водачът, той беше главният асасин; уменията му бяха по-съвършени, сетивата — по-остри. Той спря. Докосна ухото си, след това вдигна ръка и тримата се заковаха на място, също като призраци в прохода. Когато се озърна назад, другите чакаха командата му. Очите на Кадар блестяха в очакване; Малик беше нащрек, също като човек, който не знае що е милост.

И тримата притаиха дъх. Около тях прокапваше вода и Алтаир се вслуша внимателно в мърморенето на свещеника.

Това бе фалшивата християнска набожност на рицарите тамплиери.

Алтаир постави ръка зад гърба си и тръсна китка, за да освободи острието, усети познатото подръпване на пръстения механизъм, който носеше на кутрето. Поддържаше камата в отлично състояние, така че когато я освободеше, шум почти не се чуваше, а и той съобрази едва доловимото изщракване да съвпадне с поредната капка вода, просто за всеки случай.

Кап… кап… щрак.

Протегна ръце напред и острието в лявата му ръка заблестя на пламъка на трепкащата факла, жадно за кръв.

След това Алтаир се притисна към стената на тунела и пристъпи предпазливо напред зад ъгъла, така че да огледа внимателно коленичилия в тунела свещеник. Беше в типичните за тамплиер одежди, което означаваше, че има още като него, пръснати сред руините на храма. Нямаше съмнение, че търсят съкровището си.

Сърцето му ускори ритъма си. Получи се точно както той мислеше, фактът, че градът се намираше под контрола на Салах Ал’дин, нямаше да спре мъжете с червени кръстове на гърдите. И те си имаха работа на хълма. Въпросът беше каква работа. Алтаир възнамеряваше да разбере, но преди това…

Първо трябваше да се погрижи за свещеника.

Приведе се ниско, пристъпи зад коленичилия, който продължаваше да се моли, без дори да подозира, че смъртта му приближава. Алтаир измести тежестта си на предния крак, прегъна леко коляно, вдигна острието, изтеглил ръка назад, готов да нанесе удар.

— Чакай! — изсъска застаналия зад него Малик. — Трябва да има и друг начин… Не е нужно да умира.

Алтаир не му обърна никакво внимание. С един плавен замах прихвана рамото на свещеника с дясната си ръка, а с лявата заби камата отзад във врата между черепа и първия прешлен и по този начин прекъсна гръбнака.

На свещеника не му остана време да извика: смъртта му беше почти мигновена. Почти. Тялото му потръпна от спазъм, изпъна се, но Алтаир го стискаше здраво и усещаше как животът му се оттича, докато притискаше с един пръст каротидната артерия. Тялото се отпусна бавно и Алтаир го положи безшумно на земята, където то остана да лежи сред езерце кръв, което попиваше в пясъка.

Всичко стана бързо и безшумно. Когато Алтаир изтегли острието, забеляза начина, по който го наблюдаваше Малик и притаеното в очите му обвинение. Едва успя да се въздържи и да не се подиграе на слабостта, проявена от Малик. Затова пък Кадар, братът на Малик, дори сега наблюдаваше тялото на свещеника със смесица от почуда и страхопочитание.

— Превъзходно убийство — отбеляза задъхано. — Късметът споходи камата ти.

— Никакъв късмет — похвали се Алтаир, — това е умение. Остани да ме наблюдаваш още известно време и може да научиш нещичко.

Докато говореше, наблюдаваше внимателно Малик и забеляза как очите на асасина заблестяха гневно, завистливо, по всяка вероятност заради уважението, което Кадар засвидетелства на Алтаир.

Както трябваше да се очаква, Малик се обърна към брат си:

— Да, така е. Той ще те научи как да потъпчеш всичко, което ни преподаваше Учителя.

Алтаир се подсмихна презрително:

— Ами ти как щеше да постъпиш на мое място?

— Нямаше да привлека вниманието към нас. Нямаше да отнема живота на невинен човек.

Алтаир въздъхна.

— Не е важно как сме изпълнили задачата, а дали сме я изпълнили.

— Но това не е начинът, по който… — започна Малик.

Той впи поглед в него.

— Моят начин е по-добрият.

В продължение на няколко секунди двамата мъже се гледаха злобно. Дори във влажния, усоен тунел Алтаир забеляза в очите на Малик наглост и презрение. Знаеше, че трябва да внимава с подобни прояви. По всичко личеше, че младият Малик е притаен враг.

Дори да беше решил да измести Алтаир, очевидно Малик беше преценил, че сега не е подходящият момент да направи необходимото.

— Ще огледам напред — заяви той. — Постарай се да не ни посрамваш повече.

Наказанието за това неподчинение трябваше да почака, реши Алтаир, докато Малик се отдалечаваше по тунела към хълма.

Кадар остана загледан след него, след това се обърна към Алтаир:

— Каква е мисията ни? Брат ми не каза нищо, освен че трябвало да съм горд, че съм избран.

Алтаир погледна ентусиазирания младеж.

— Учителя е убеден, че тамплиерите са открили нещо под Храмовия хълм.

— Съкровище ли? — ахна възторжено Кадар.

— Не знам. Според Учителя е важно, иначе нямаше да ме изпрати да го взема.

Кадар кимна и щом Алтаир махна с ръка, хукна след брат си и остави Алтаир сам в тунела. Алтаир сведе замислено поглед към тялото на свещеника и ореола от кръв около главата. Малик може и да беше прав. Имаше и други начини да подсигури мълчанието на свещеника — не бе необходимо да го убива. Той обаче го уби, защото…

Защото можеше.

Уби го, защото беше Алтаир Ибн-Ла’Ахад, син на баща асасин, най-умелият от всички в Ордена. Майстор асасин.

Пое напред, стигна до ямите, чиито дълбини бълваха валма дим, и скочи с лекота на първата напречна греда, приземи се като гъвкава котка, дишането му беше равномерно, докато се наслаждаваше на собствената си мощ и атлетизъм.

Оттам скочи на следващата, а след това и на следващата, докато не се добра до мястото, на което го чакаха Малик и Кадар. Без дори да ги погледне, той профуча покрай тях, стъпките му бяха като шепот, едва докосваха пясъка. Пред него се виждаше висока стълба и той я взе наведнъж, изкачи се бързо, безшумно, забави се едва на върха, където спря, ослуша се и подуши въздуха.

След това съвсем бавно вдигна глава и видя, че е попаднал във високо помещение. Точно както очакваше, вътре бе застанал страж с гръб към него, облечен в одеждите на тамплиер — дебело, подплатено палто, което да омекотява ударите по плетената ризница, клин, меч на ханша. Алтаир застина напълно неподвижен, огледа го за момент — и позата му, и отпуснатите рамене. Чудесно. Беше уморен и разсеян. Нямаше да е никак трудно да го накара да замълчи.

Алтаир бавно се надигна от земята, където беше коленичил за момент, успокои дишането си и продължи да оглежда внимателно тамплиера, преди да се шмугне зад него с изпънати, вдигнати ръце — лявата протегната с извити пръсти, дясната готова да се стрелне напред и да го накара да замълчи.

Когато нанесе удара, тръсна китката си, за да освободи острието, което отскочи напред мигновено и той го заби в гърба на стража, а с дясната ръка заглуши напиращия вик на стража.

За секунда двамата останаха в тази зловеща прегръдка и Алтаир усети как последното издихание от вика на жертвата парва дланта му. След това тамплиерът се свлече на земята и Алтаир го отпусна внимателно, и се наведе, за да му затвори очите. Нещастникът беше строго наказан за проявената като страж небрежност, помисли си Алтаир, след като се изправи над трупа и продължи след Малик и Кадар, докато минаваха под зле охраняваната арка.

Преминаха и се озоваха на по-високо ниво в просторното помещение, и за момент Алтаир остана на място, огледа обстановката и се почувства притиснат от неизпитвано досега страхопочитание. Това бяха руините на прословутия Соломонов храм, за които се твърдеше, че са били построени през 960 пр. Хр. от цар Соломон. Ако Алтаир беше прав, сега те гледаха към вътрешния дом, Светая светих на храма. Според ранните писмени сведения за „пресвятото място“ стените били облицовани с кедрово дърво, с гравирани херувими, палмовите дървета и цветята, покрити със злато, но сега вече храмът бе бледа сянка на някогашното пищно величие. Нямаше я ламперията с изящни херувими, нито златният рисунък и той не се усъмни нито за миг, че всичко това е дело на тамплиерите. Дори лишено от пищната позлата, мястото си оставаше свято и макар да не му беше никак приятно, Алтаир се заоглежда изпълнен с почуда.

Спътниците му, застанали зад него, бяха не по-малко поразени.

— Ето там — това трябва да е кивотът — посочи Малик към другия край на помещението.

— Ковчегът на Господния завет — ахна Кадар, когато го видя.

Алтаир беше възвърнал самообладанието си и погледна към другите двама мъже, застанали като глуповати търговци, заслепени от блясъка на евтини дрънкулки. Ковчегът на Господния завет?

— Стига глупости — сряза ги той. — Той не съществува. Само приказка е. — Проследи погледите им и усети, че досегашната сигурност се изпарява. Да, беше очевидно, че сандъкът приличаше на описанията на прословутия кивот. Точно така го описваха пророците: целият в златен обков, със златен капак, украсен с херувими, и халки, в които да бъдат пъхнати прътите, с които да бъде пренесен. Алтаир усети, че в него има нещо. Сандъкът имаше аура…

Откъсна очи от него. По-важни дела изискваха вниманието му, а именно мъжете, които тъкмо влизаха на по-ниското ниво, а ботушите им тропаха по пода, навремето скрит под елхово дърво, сега останал само гол камък. Предводителят на тамплиерите излая заповедите си.

— Искам да бъде изнесен преди изгрев — разпореди се той. Нямаше съмнение, че ставаше въпрос за кивота. — Колкото по-бързо стане наш, толкова по-бързо ще успеем да насочим вниманието си към чакалите в Масиаф.

Говореше с френски акцент и когато се показа на светлината, тримата забелязаха характерния плащ на Велик магистър.

— Робер дьо Сабле — отбеляза Алтаир. — Мой е.

Малик се обърна гневно към него.

— Не. Задачата ни е да вземем съкровището и да се разправяме с Робер единствено ако се налага.

На Алтаир му омръзна непрекъснатото неподчинение на Малик.

— Той е между нас и кивота — изсъска гневно той. — Струва ми се належащо.

— Бъди дискретен, Алтаир — настоя Малик.

— Искаш да се проявя като страхливец ли? Пред нас е най-големият ни враг и това е шансът ни да се отървем от него.

Малик продължи да настоява:

— Вече наруши два от принципите ни. Сега се каниш да стъпчеш и трети. Не си позволявай да компрометираш Братството.

Най-сетне Алтаир го сряза:

— Аз съм над теб — и като титла, и като умения. Научи се да не поставяш под съмнение действията ми. — След тези думи се обърна, изкачи се бързо по първата стълба до нисък балкон, след това скочи на пода и закрачи самоуверено към групата рицари.

Те видяха приближаването му и се обърнаха към него, сграбчили ефесите на мечовете, стиснали зъби. Алтаир знаеше, че ще го наблюдават, че няма да пропуснат нито едно движение на асасина, който приближаваше. Лицето му беше скрито под качулката, плащът и червеният шарф се стелеха около него, мечът отстрани и ефесите на късите ками се показваха на дясното му рамо. Много добре знаеше, че са завладени от страх.

Той също ги наблюдаваше и преценяваше — кой от тях борави с дясната ръка, кой се бие с лявата, кой е бърз, кой силен. Обърна специално внимание на водача.

Робер дьо Сабле беше най-едрият от тях, най-силният. Главата му беше обръсната, на лицето се бяха врязали бръчки, които свидетелстваха за годините натрупан опит, всяка една допринесла за легендарната му слава на рицар, който притежава нечувани умения с меча, както и забележителна жестокост и безсърдечност — а това бе добре известно на Алтаир. От всички присъстващи мъже този беше най-опасният и трябваше да го неутрализира пръв.

Чу Малик и Кадар да скачат от стълбата и се извърна. Следваха го. Кадар преглътна нервно, очите на Малик блестяха неодобрително. Тамплиерите се напрегнаха още повече, щом видяха новопоявилите се асасини, тъй като силите започваха да се изравняват. Четирима заобиколиха Сабле, всеки застанал нащрек. Въздухът беше зареден със страх и тревожно очакване.

— Тамплиери, на място — провикна се Алтаир, когато се приближи достатъчно до петимата рицари. Обърна се към Дьо Сабле, който го наблюдаваше с тънка усмивка, отпуснал ръце отстрани. По нищо не приличаше на останалите. Беше готов за битка, но напълно спокоен, сякаш присъствието на тримата асасини нямаше никакво значение за него. Алтаир щеше да го накара да плати за тази проява на арогантност. — Не сте единствените дошли със задача тук — добави той.

Двамата мъже се оглеждаха преценяващо. Алтаир премести дясната си ръка, готов да стисне меча си, въпреки че смъртта щеше да споходи врага му от лявата. „Точно така — реши той. — Започни нападение отдясно, нанеси удар отляво. Щом се справиш с Робер дьо Сабле, хората му ще се разбягат и ще оставят асасините да вземат съкровището. После всички ще обсъждат небивалата победа на Алтаир над Великия магистър.“ Малик — този страхливец — щеше да замлъкне завинаги, а брат му отново щеше да ахне в почуда и когато се върнеха в Масиаф, членовете на Ордена щяха да почетат Алтаир; Ал Муалим щеше лично да го поздрави и пътят на Алтаир към поста на майстор асасин и учител щеше да бъде сигурен и безпрепятствен.

Алтаир погледна противника си в очите. Лявата му ръка трепна незабележимо, за да пробва механизма на острието. Беше готов.

— Казвай какво искаш — нареди Дьо Сабле и се усмихна незаинтересовано.

— Кръв — отвърна простичко Алтаир и замахна.

Хвърли се към Дьо Сабле с нечовешка скорост и в същия момент освободи острието, замахна с дясната ръка, но нанесе удар, бърз и смъртоносен като на кобра, с лявата.

Само че Великият магистър на тамплиерите се оказа бърз и много по-хитър, отколкото асасинът беше очаквал. Той с лекота отби атаката, така че Алтаир се скова, неспособен да се движи, и неочаквано — откри този факт с ужас — се оказа безпомощен.

В същия момент осъзна, че е допуснал огромна грешка, фатална грешка. В този момент осъзна също, че не Дьо Сабле се е държал арогантно, ами той. Неочаквано вече не се чувстваше като Алтаир, майстор асасин. Беше слаб и немощен като дете. Най-лошото бе, че се държеше като дете, склонно да се хвали.

Напрегна се и откри, че едва се движи, усети, че французинът го държи с лекота. Усети и болезнен прилив на срам, когато си помисли, че Малик и Кадар го виждат така безпомощен. Пръстите на Дьо Сабле се впиха в гърлото му и той усети как се бори за глътка въздух, докато тамплиерът приближаваше лицето му към своето. Вената на челото му пулсираше.

— Не си наясно в какво се забъркваш, асасин. Ще ти пощадя живота, за да се върнеш при Учителя си и да предадеш, че Светите земи са навеки изгубени за него и хората му. Сега е моментът да бяга, докато има възможност. Останете ли, ще умрете до един.

Алтаир се давеше и хъркаше, зрението му се замъгляваше, той се опитваше да отблъсне безсъзнанието, докато другият го подмяташе с лекота, сякаш бе пеленаче, след което го запокити към задната стена на залата. Алтаир се удари в древния камък и се отплесна към вестибюла от другата страна, където остана да лежи зашеметен за кратко, чу как подпорните греди падат и внушителните колони поддават. Вдигна поглед и забеляза, че входът му към храма е блокиран.

От другата страна чу виковете на Дьо Сабле:

— Воини. На оръжие. Избийте асасините!

Скочи на крака и се втурна с надеждата да открие път навън. Целият гореше от срам и безпомощност, чуваше виковете на Малик и Кадар, докато умираха. Най-сетне наведе глава, обърна се и започна да си проправя път, за да се измъкне от храма и да се върне в Масиаф, за да отнесе новината на Учителя.

Налагаше се да признае, че се е провалил, че той, великият Алтаир, бе опозорил не само себе си, но и Ордена.

Когато най-сетне изпълзя от недрата на Храмовия хълм, навън грееше ярко слънце и Йерусалим жужеше от живот. Никога досега Алтаир не се беше чувствал толкова самотен.