Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (48)

47

В същия момент откъм входа към двора се чу вик, нахлуха група тамплиери. През процепите на шлемовете им се виждаха присвитите очи.

Мария извика от високото:

— Насам, бързо!

Обърна се и хукна по бойницата към една врата. Алтаир се канеше да я последва, когато му се нахвърлиха трима войници и той изруга. Отново изгуби Мария от поглед.

Рицарите се оказаха опитни и очевидно бяха тренирали усилено — мускулите по вратовете им го доказваха — но дори трима рицари не можеха да се сравняват с асасина, който танцуваше умело около тях и им нанасяше рани, докато и тримата не паднаха мъртви в краката му.

Вдигна поглед нагоре. По бойниците не се мяркаше никой. Единствено тялото на тамплиерския шпионин беше проснато на стълбите. От Мария нямаше и следа. Той се хвърли нагоре по стълбите, спря за момент и погледна мъртвия. Ако работата на агента беше да всее смут и раздори сред врага, то този си беше свършил добре работата; едва не настрои хората срещу съпротивата и беше предавал борците за свобода на тамплиерите, които пък имаха намерение не да ги просветят, ами да ги подчинят и контролират.

Алтаир се втурна напред към вратата. Значи това беше входът към архива. Влезе вътре.

Вратата се хлопна зад него. Той се озова на пасаж покрай стената на шахта, подобна на пещера, който водеше надолу, факлите по стените разпръсваха мъждива светлина и хвърляха сенки по кръстовете на тамплиерите, закачени по стените. Беше тихо.

Не, не съвсем.

Отнякъде отдолу чу викове. Вероятно бяха стражи, забелязали… Мария? Подобен свободен дух никога не бе приел идеологията на тамплиерите. Тя се беше превърнала в предател. Беше поела по пътя на асасините: беше убила тамплиер и беше показала на асасин къде е скрит архивът. Щяха да я убият на място. Тя обаче нямаше да им се даде лесно.

Той се затича по тъмните стъпала, на места прескачаше дупки в разронената каменна настилка. Най-сетне стигна до посипан с пясък под. Пред него се изправиха трима стражи и той веднага ликвидира единия, като метна нож по него, препъна втория и заби камата във врата му. Блъсна тялото към третия, който падна и докато двамата се гърчеха на земята, Алтаир ги довърши. Навлезе по-дълбоко в крепостта, чу шум от течаща вода и се озова на мостчето между два водопада. Звукът заглуши стъпките на други двама стражи, които изникнаха в отсрещния край на мостчето. Той ги порази с два удара на меча.

Остави ги и продължи надолу към недрата на… библиотеката. Най-сетне видя полици с книги. Заемаха няколко стаи. Точно така. Беше пристигнал. Сам не знаеше какво точно беше очаквал да открие, но тук имаше много по-малко книги и артефакти, отколкото си беше представял. Това ли беше целият прочут архив, за който беше чувал?

Не му остана време да спре и провери. Чу гласове и удари на стоманени мечове. От двамата, които се биеха, единият със сигурност беше жена.

На високата арка пред него се виждаше тамплиерски кръст. Насочи се натам и влезе в просторно помещение с място за церемонии, оградено от прекрасни каменни колони. В средата се биеха Бушар и Мария. Тя отбиваше водача, но едва смогваше и тъкмо когато Алтаир влезе, рицарят я удари, тя падна на камъните и извика от болка.

Бушар я погледна с безразличие и се извърна към Алтаир, който не бе издал нито звук при влизането си.

— Безмозъчният император Комнин — рече тамплиерът за някогашния кипърец, — бил е глупак, но е бил нашият глупак. В продължение на почти цяло десетилетие действахме без каквато и да било намеса на този остров. Архивът ни беше най-добре пазената тайна в Кипър. За съжаление дори най-добрите планове не бяха защитени от идиотизма на Исак.

„Почти цяло десетилетие ли — помисли Алтаир. — Значи…“ Пристъпи напред и погледна от Бушар към Мария.

— Ядосал е крал Ричард и е довел англичаните по-близо, отколкото трябвало. Това ли било?

Тъй като Бушар не направи нищо, за да го спре, той пристъпи към Мария. Наведе се и я огледа внимателно за признаци за живот.

Бушар продължи да говори. Очевидно се наслаждаваше на звученето на собствения си глас.

— Добре че успяхме да убедим Ричард да ни продаде острова. Това беше единственият начин да отклоним вниманието му.

Клепките й трепнаха. Тя простена. Беше жива. Алтаир въздъхна от облекчение и положи нежно главата й на каменния под, след това се изправи пред Бушар, който ги наблюдаваше със снизходителна усмивка.

— Значи сте купили онова, което вече сте контролирали… — подтикна го Алтаир. Сега вече разбираше. Тамплиерите бяха купили Кипър от крал Ричард, за да не позволят архивът да бъде открит. Нищо чудно, че го преследваха така настървено, когато пристигна на острова.

Бушар потвърди предположението му.

— Погледни докъде стигнахме. Откакто ти пристигна и започна да си вреш носа в тъмните ъгълчета, архивът не е в безопасност.

— Ще ми се да се извиня, но обикновено получавам онова, което искам — отвърна самоуверено Алтаир и в същото време усети, че нещо не е наред.

Бушар се ухили.

— Не и този път, асасин. Няма да е сега. Малкото отклонение до Кирения ни даде предостатъчно време, за да съберем архива и да го преместим.

Разбира се. Докато слизаше надолу, не бе видял целия архив, само онази част, която тамплиерите бяха преценили, че не им е необходима. Кирения бе просто примамка, за да имат възможност да си преместят архива.

— Значи не сте пренасяли артефакти в Кипър, изнасяли сте ги — обобщи Алтаир и всичко му стана ясно.

— Именно — закима Бушар. — Не ни беше нужно всичко… Май да ви оставя тук.

Бушар скочи напред с протегнат меч и Алтаир отби атаката. Другият бе готов и парира удара, издържа на атаката и асасинът беше принуден да отстъпи, да се отбранява. Рицарят беше опитен противник, това бе очевидно. Също така се оказа бърз и разчиташе повече на елегантни стъпки, отколкото на грубата сила, характерна за повечето кръстоносци. Само че той започна двубоя убеден в победата, при това в бърза победа. Заради нетърпението да порази асасина не обърна внимание на физическия аспект на боя, така че Алтаир се отбраняваше, допускаше го сравнително близо, след това атакуваше и нанасяше рани. Резка тук, перване там. Под плетената ризница на Бушар започна да се процежда кръв и тя увисна още по-тежко на раменете му.

Докато Алтаир се биеше, не спираше да мисли за Мария и за онези, които бяха загинали по заповед на тамплиерите, но той попречи на спомените да го завладеят и да пробудят желанието му за отмъщение. Вместо това събра решителност. По лицето на Бушар вече нямаше усмивка, Алтаир мълчеше, докато Великият магистър на тамплиерите пъшкаше от усилие и безсилие. Ударите на меча му ставаха все по-некоординирани, той не успяваше да уцели противника. От него се лееше кръв и пот. Беше оголил зъби.

Алтаир му нанасяше нови рани, поряза го по челото, за да рукне кръвта в очите и той прокара ръкавицата по лицето, за да я избърше. Бушар едва успяваше да вдигне меча, беше се превил, краката му се подгъваха като гумени, а раменете се надигаха всеки път, когато си поемаше въздух, и през всичкото време мижеше, заслепен от кръвта, за да види асасина, но успяваше да различи единствено сенки и форми. Личеше му, че е безпомощен, а това бе равносилно на смърт.

Алтаир не си игра с него. Изчака опасността да отмине. Искаше да е сигурен, че Бушар не се преструва.

Тогава се спусна към него.

Бушар падна на земята и той коленичи до него. Тамплиерът го погледна и Алтаир забеляза уважение в очите му.

— Ти носиш чест за вашето кредо — рече.

— А ти си се отклонил от вашето.

— Не съм се отклонил, просто разширих периметъра. Светът е по-сложен, отколкото повечето хора признават. Ако ти, асасин… ако знаеше повече за убийствата, може би щеше да разбереш.

Алтаир се намръщи.

— Запази лекцията за добродетелите за себе си. Умри със съзнанието, че аз никога няма да позволя Ябълката, късчето от Едем, да излезе от ръцете ми.

Докато говореше, усети топлината на Ябълката на гърба си, сякаш тя се беше събудила.

Бушар се усмихна подигравателно.

— Дръж я близо до себе си, Алтаир. Ще стигнеш до заключенията, до които стигнахме и ние… но след време…

Той издъхна. Алтаир протегна ръка и склопи очите му. В същия момент сградата се разтресе и го засипаха отломки. Обстрелваха ги с топове. Тамплиерите бяха решили да погребат остатъка от архива. Всичко се връзваше. Те нямаха намерение да изоставят абсолютно нищо.

Пропълзя до Мария и я изправи на крака. За момент двамата останаха загледани един в друг и между тях премина неизказано чувство. След това тя го подръпна за ръкава и го изведе от просторната зала тъкмо когато сградата потрепери при следващия залп. Алтаир се обърна и видя как две от красивите колони падат, а едри парчета камък се посипаха по пода. След това последва Мария, прескачаше през стъпало, докато се качваха по шахтата и бягаха от срутващия се архив. Разтърси ги нова експлозия, по пасажа се посипа мазилка, но те продължиха да тичат и да избягват падащите отломки.

Стълбата беше рухнала, затова Алтаир започна да се катери, като изтегли Мария след себе си на една платформа. Изскочиха на дневна светлина тъкмо когато обстрелът стана по-силен и сградата рухна, а те отскочиха настрани. Известно време останаха неподвижно, поемаха дълбоко свежия въздух, щастливи, че са останали живи.

По-късно, след като корабите на тамплиерите отплаваха и отнесоха безценния архив, Алтаир и Мария тръгнаха по пристанището на Лимасол, и двамата потънали в мисли.

— Вече не искам онова, за което работих в Светите земи — рече тя след дълго мълчание. — Всичко, от което се отказах, за да се присъединя към тамплиерите… Питам се къде е всичко и дали не трябва да се опитам да го открия отново.

— Ще се върнеш ли в Англия? — попита той.

— Не… Вече съм твърде далече от дома и ще продължа на изток. Може би към Индия. Може би чак до далечния край на света… Ами ти?

Алтаир се замисли. Наслаждаваше се на близостта им.

— Докато Ал Муалим беше Учителят, мислех, че животът ми е достигнал връхната си точка, че единственото ми задължение е да показвам на другите същите принципи, които вече съм открил.

— И аз се почувствах по същия начин веднъж — съгласи се тя.

Той извади Ябълката и я огледа.

— Колкото и да е ужасен този артефакт, в него са събрани чудеса… Много ми се иска да го разбера.

— Стъпваш по тънък лед, Алтаир.

Той кимна бавно.

— Знам. Само че любопитството не ме оставя на мира, Мария. Искам да се срещна с най-известните умове, да проуча библиотеките по света и да науча всички тайни на природата и вселената.

— И всичко това за един живот? Доста амбициозно…

Той се разсмя:

— Кой знае? Може да се окаже, че този живот е достатъчен.

— Може. И с какво ще започнеш?

Той я погледна, усмихна се и разбра, че иска тя да е до него през останалата част от пътя му.

— С пътуване на изток — отвърна.