Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (41)

40

Поне не се затрудни да открие Мария. Тя привличаше бедите като трюм на кораб плъховете. Следващия път, когато пътищата им се кръстосаха, в краката й се търкаляха трупове на пирати, наблизо бяха застанали трима местни, от мечовете им капеше кръв и те все още дишаха тежко след битката. Стегнаха се, когато видяха Алтаир, а той вдигна ръка, за да покаже добрата си воля, докато оглеждаше сцената: Мария, мъжете и мъртъвците.

По всичко личеше, че тя отново бе имала късмет.

— Мислех, че повече няма да те видя — заговори той, все още вдигнал ръце.

Тя не се учудваше на нищо.

— Де такъв късмет…

Той се намръщи, след това се обърна към един от кипърците, най-вероятно водача.

— Каква работа имате с тази жена? Да не би да сте лакеи на тамплиерите?

— Не, господарю — заекна мъжът. Мечът му все още беше изваден, ръцете на Алтаир бяха празни, независимо от това кипърецът веднага забеляза стойката на опитния воин. — Пиратите я нападнаха и ние се притекохме на помощ. Не съм никакъв лакей. Мразя тамплиерите.

— Ясно. Не сте единствените — отвърна асасинът.

Мъжът кимна с облекчение, защото имаха обща цел.

— Казвам се Маркос, господарю. Ще помогна с каквото мога, стига да успея да освободя страната си от тези кръстоносци.

„Отлично“ — помисли си Алтаир.

— Тогава трябва да опазите тази жена, докато се върна. Трябва да открия един човек преди тамплиерите.

— Цял ден ще бъдем на пристанището. Там тя ще бъде в безопасност — отвърна Маркос и Мария отново възропта, когато мъжете я поведоха. Тя щеше да е в безопасност, помисли си Алтаир, докато ги наблюдаваше да се отдалечават. Щеше да прекара деня между двама яки кипърци и да наблюдава какво става на пристанището на Кирения. Имаше и по-добри начини да си уплътни времето, както и по-лоши. Поне той щеше да е спокоен, че няма да й се случи нещо, докато търсеше Барнабас, познатия на Александър от съпротивата.

Откри го в тайната квартира, която всъщност беше склад за зърно. Алтаир влезе, провикна се предпазливо, но не чу никакъв друг звук, освен бързите крачета на мишките и далечните шумове, които долитаха откъм улицата. След това иззад чувалите се показа човек. Беше с черна брада и бдителни черни очи. Представи се за Барнабас. Когато Алтаир го попита дали тук има място, което би могъл да използва като килия, той се усмихна угоднически и го увери, че има, но след това се поколеба и първо пристъпи към една врата, отвори я, затвори я, след това се насочи към втора, надникна вътре и едва тогава заяви, че в сушилнята имало оградено място, което можело да се използва.

— Трябва ми Арман Бушар — рече Алтаир, когато седнаха върху чували зърно в склада.

— Аха… значи Бушар е в Кирения — отвърна човекът от съпротивата. — Сигурно е дошъл при затворниците в Буфавенто.

— Крепостта наблизо ли е?

— Замък е и е наблизо. Навремето беше резиденцията на богата благородна дама от Кипър, поне докато тамплиерите не й отнеха собствеността.

Алтаир се намръщи, когато научи за алчността им.

— Ще ме заведеш ли дотам?

— Ами… Нещо повече. Ще те вкарам вътре и стражите няма дори да трепнат. Само че преди това трябва да направиш нещо за мен. По-скоро за съпротивата.

— Звучи ми познато — отвърна Алтаир. — Казвай.

— Сред нас има предател — рече намръщено Барнабас.

Предателят бил търговец — Йонас, и след като Барнабас му каза необходимото, Алтаир го проследи до един амфитеатър в центъра на града. Според Барнабас Йонас издавал тайните им на тамплиерите. Асасинът остана да го наблюдава известно време, докато се срещаше с други търговци. По нищо не се отличаваше от тях. После, когато той си тръгна, го проследи от амфитеатъра по криволичещите улички и разбра, че търговецът е усетил присъствието на преследвача си. Все по-често се озърташе, беше се ококорил и му личеше, че е по-уплашен. Неочаквано хукна и Алтаир го последва. С радост забеляза, че Йонас кривва по тясна уличка.

Затича по-бързо след жертвата.

Уличката се оказа празна.

Алтаир спря, обърна се назад, за да се увери, че няма никого, след това — щрак — освободи камата. Направи две крачки напред, изравни се с купчина нахвърлени щайги, които леко се клатушкаха. Той се приведе и заби острието в една щайга. Дървото се разцепи и последва писък. Купчината се прекатури върху Алтаир, той се стегна и едва не изгуби равновесие.

Независимо от всичко запази присъствие на духа. Когато дървените щайги престанаха да мърдат, той се успокои и огледа протегнатата си ръка с камата, забита в Йонас. Кръвта се стичаше от гърлото на предателя. Той бе все още приклекнал — позата, в която се беше опитал да се скрие — приличаше на нещастен, жалък човечец. Алтаир знаеше, че е предател, че информацията, която е съобщавал на тамплиерите, е била използвана, за да могат те да убиват, залавят и измъчват членове на съпротивата, въпреки това го съжали и изтегли острието бавно, изрита щайгите, за да положи Йонас на земята.

От раната на врата рукна кръв.

— Я виж ти! — изхриптя Йонас. — Асасин. Да не би Салах Ал’дин да е набелязал Кипър?

— Асасините нямат нищо общо със сарацина. Нашите работи са си наши.

Умиращият се закашля и разкри окървавените си зъби.

— Все едно, вече се знае, че си тук. Бикът е определил награда за главата ти… и за жената, която те придружава.

Алтаир видя как човекът гасне.

— Цената ми се покачва с всеки ден — рече и нанесе смъртоносния удар.

Когато се изправи, не изпита задоволство от свършената работа, по-скоро бе завладян от ужасното чувство, че нещо не е наред. Бика, който Йонас спомена. Който и да беше той, със сигурност беше верен на Арман Бушар и знаеше, че Алтаир и Мария са в Кирения. Това ли бе причината за безпокойството на Алтаир?

Той се придвижи по покривите, за да открие час по-скоро Маркос и Мария.

— Слушай, Мария, определена е крупна сума за главите и на двама ни — започна Алтаир, когато я откри. Както си беше представял, тя седеше на каменна пейка между Маркос и друг мъж от съпротивата, гледаше лошо, но той вече беше свикнал.

— Крупна сума ли? Дяволите да го вземат Бушар. Сигурно е решил, че ме обучаваш.

— Някакъв тип, наречен Бика, е изпратил хората си да ни търсят.

Тя скочи като ужилена.

— Бика ли? Значи са дали на този фанатик власт и имоти.

— Да не би да ти е приятел? — попита сухо той.

— Ами. Казва се Молък. Набожен самохвалко с ръце като дънери.

Алтаир се обърна към Маркос:

— Ти знаеш ли скривалището на съпротивата в квартала на складовете?

— Знам къде се намира, но никога не съм влизал — сви рамене той. — Аз съм най-обикновена пионка в съпротивата.

Алтаир се замисли.

— Не бива да ме виждат с Мария, затова се налага да я пазите. Не й позволявайте да се показва и ще се видим, когато сте в безопасност.

— Знам някои сокаци и тунели.

— Може да отнеме доста време, но ще я заведем там невредима.

Тръгнаха поотделно към склада. Алтаир пристигна пръв. Барнабас беше разположил чували зърно, за да полегне и да си почине, но скочи веднага щом Алтаир влезе и прикри прозявка, сякаш току-що се събуждаше.

— Току-що ми съобщиха, че някой е открил тялото на горкия Йонас — рече подигравателно. — Каква загуба, а? — Изтупа дрехите си от полепналите зрънца.

— Познаваше го по-добре от мен — отвърна Алтаир. — Сигурен съм, че той добре е разбирал какво рискува, като работи и за двете страни. — Погледна внимателно Барнабас и забеляза кривата му усмивка. Смъртта не носеше наслада на Алтаир — ничия смърт — и той не гледаше добре на онези, които се радваха в подобни моменти, независимо дали бяха тамплиери, асасини или членове на съпротивата. От една страна, Барнабас беше съюзник, но от друга… Алтаир знаеше, че може да има пълно доверие на инстинктите си, а в момента те не му даваха мира. Не бе просто смътно безпокойство, ами настойчиво, мъчително.

Барнабас продължи:

— Да… за съжаление това усложнява нещата. Йонас беше уважаван кипърец и смъртта му е предизвикала бунтове близо до старата църква. Хората са жадни за отмъщение и Бикът им е казал, че ти си виновен. Може да изгубиш подкрепата на съпротивата.

Какво? Продължаваше да го наблюдава и не можеше да повярва на ушите си. Инстинктът му вече не го измъчваше, а направо го подтикваше към действие.

— Нали Йонас е бил предател? Те не знаят ли?

— Не всички за съжаление — призна Барнабас. — Съпротивата не е единна.

— Значи ти ще им кажеш — отвърна Алтаир. — В момента към нас идват твои съмишленици.

— Поканил си хора? Тук? — Мъжът се притесни. — Имаш ли им доверие?

— В момента не съм сигурен на кого мога да имам доверие — отвърна Алтаир, — но рискът си струва. Сега обаче искам лично да видя бунта.

— Що се отнася до уговорката ни, ще проверя как да те вкарам при Бушар. Вече сме се разбрали, нали? — попита Барнабас и се усмихна отново.

На Алтаир тази усмивка никак не му хареса. Харесваше му все по-малко.