Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (40)

39

Представиха се за свещеник и спътника му и така намериха място в трюма. Понякога се случваше мъже от екипажа да слязат от палубата и да се свият край тях, за да поспят, пърдяха шумно, подсмърчаха, но не обръщаха почти никакво внимание на двамата непознати. Докато Мария спеше, Алтаир намери щайга и отвори върху нея дневника си, извади Ябълката от пакета, който носеше под робата си.

Щом покривалото й бе свалено, тя заблестя. Той остана загледан в нея за момент, след това започна да пише. „Все се опитвам да разбера Ябълката, късчето от Едем, функциите и целта й, но единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че произходът й не е божествен. Не… тя е оръдие… машина, която изисква точност. Що за хора са създали това чудо?“

Зад себе си чу шум. Веднага покри Ябълката и я скри под плаща си. Мария се събуждаше. Той затвори дневника, прескочи спящите моряци и отиде при нея. Тя седеше опряла гръб на дървените щайги, разтреперана. Прозя се. Притисна колене към гърдите си и погледна Алтаир. Изражението й беше неразгадаемо. За момент останаха заслушани в скърцането на кораба, в плисъка на вълните в корпуса. Нито един от двамата не беше сигурен дали е ден или нощ, нито пък от колко време плават.

— Как се озова тук? — попита я той.

— Не помниш ли, божи човече? — попита подигравателно тя. — Ти ме доведе. — Зашепна: — Аз съм ти спътник.

Алтаир прочисти гърлото си.

— Питам как се озова в Светите земи. Сред кръстоносците.

— Вместо да съм вкъщи с плетка в ръка през половината време, а през другото да превивам гръб в градината ли?

— Англичанките не се ли занимават с подобни неща?

— Не и аз. Казват, че открай време съм странна. Докато растях, предпочитах момчешки игри. Куклите не бяха за мен и родителите ми се отчаяха. Късах им главите.

— На родителите ли?

Тя се разсмя.

— На куклите. Затова родителите ми направиха всичко по силите си, за да ме укротят, и на осемнайсетия ми рожден ден ми направиха специален подарък.

— Какъв?

— Съпруг.

Той я зяпна.

— Ти си омъжена?

— Бях. Казваше се Питър и беше изключително приятен човек, просто…

— Какво?

— Само това. Просто… приятен. Нищо повече.

— Значи не е бил подходящ за игри.

— В нито едно отношение. Съвършеният съпруг щеше да приеме с готовност онези страни от характера ми, които родителите ми се опитваха да заличат. Щяхме да ходим заедно на лов със соколи. Той щеше да ме научи на различни спортове, да се бия, да ми даде възможност да се уча. Той обаче не направи нищо подобно. Заживяхме в Холатън Хол в Лестършир, където като господарка на замъка трябваше да се занимавам с прислугата, да се грижа за домакинството и, разбира се, да раждам наследници. Поне трима. Две момчета и момиче, за предпочитане в този ред. Само че аз не оправдах очакванията му, както и той моите. Единственото, което ме интересуваше дори по-малко от йерархията сред прислугата, беше отглеждането на деца и най-вече раждането им. След четири години на увъртане и усукване си тръгнах. Добре че епископът на Лестър беше близък приятел на стария лорд Холатън и той анулира брака, вместо да рискува глупавото, невъздържано момиче да продължи да посрамва семейството. Аз, разбира се, станах persona non grata в Холатън Хол — а също и в цял Лестършир — а когато се върнах вкъщи, се оказа, че положението е същото. Холатън беше поискал сватбените си дарове обратно, но татко вече бе профукал всичко. Накрая прецених, че за всички ще бъде най-добре да замина, затова избягах с кръстоносците.

— Като медицинска сестра ли?

— Не, като войник.

— Но ти си…

— Нямам равна на себе си, когато реша да се преоблека като мъж. Нима не те заблудих на гробището?

— Знаех, че не си Дьо Сабле, но…

— Но не очакваше да се изправиш срещу жена. Видя ли! Годините на лудории най-сетне се отплащат.

— Ами Дьо Сабле? Успя ли да заблудиш него?

Алтаир забеляза мрачната й усмивка.

— Отначало харесвах Робер — призна тихо тя. — Той забеляза възможностите ми, за разлика от Питър. Но той също така не спираше да мисли как да ме използва. Много скоро намери начин. — Тя въздъхна. — Хубаво е, че го уби. Той не беше добър човек и беше недостоен за чувствата, които имах към него.

— Той ли ти го даде? — попита след малко Алтаир и посочи пръстена на ръката й със скъпоценен камък.

Тя го погледна и се намръщи, сякаш бе забравила, че го носи.

— Да, той ми го подари, когато ме взе под крилото си. Това е всичко, което остана от връзките ми с тамплиерите.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Алтаир заговори:

— Учила ли си философия, Мария?

Тя го погледна смръщено.

— Чела съм малко… малко.

— Философът Емпедокъл изтъква, че животът на земята започва простичко, без усложнения: ръце без пръсти, глави без тела, очи без лица. Той вярва, че съчетаването на всички тези ранни форми с течение на времето създава разнообразието на живота, което виждаме около нас. Интересно, нали?

Тя се прозя.

— Ти имаш ли представа колко нелепо звучи тази работа?

— Знам… но се успокоявам със съветите на философа Ал Кинди. Човек не бива да се страхува от идеите, независимо какъв е източникът им. А ние никога не бива да се страхуваме от идеите, независимо какъв е източникът им. Освен това не бива никога да се страхуваме от истината, дори от нея да боли.

— Не виждам какъв е смисълът на всичките ти дрънканици — засмя се тихо тя и му се стори сънена.

Може би просто не я беше преценил правилно. Може би тя не беше готова да учи. След това се чу звънът на корабната камбана, знакът, че акостират в Кирения. Двамата станаха.

Алтаир отново попита:

— Единствено умът, освободен от спънки, съумява да забележи хаотичната красота на света. Това е най-голямото ни предимство.

— Да не би очакваш да се радвам на хаоса? Да не би той да се превръща в добродетел? — попита тя и нещо в него трепна при този въпрос. Може би тя имаше по-задълбочени знания.

— Изправя ни пред предизвикателство — отвърна той, но свободата носи по-големи награди от другите възможности. Редът и мирът, които тамплиерите търсят, изискват подчинение и ограничения.

— Хм — изсумтя тя. — Това чувство ми е познато.

Той усети близост с нея и докато се канеха да се качат по стълбите към палубата, осъзна, че същото това чувство не го е напускало откакто се запознаха. След като вече знаеше какво е, то започна да му харесва. Прииска му се да го задържи. Въпреки това трябваше да бъде внимателен. Нали тя го предупреди, че възнамерява да го убие? Верността й към тамплиерите може и да беше поставена под съмнение, но това съвсем не означаваше, че ще премине на страната на асасините. Доколкото той успяваше да прецени, тя следваше пътя, изгоден за Мария.

Със сигурност беше така.

На стълбата тя се усмихна и протегна ръце, а той ги погледна недоверчиво. Тя обаче не можеше да се изкачи, както беше вързана, а и те пътуваха с пирати. Макар на пиратите да им се носеше славата, че нямат понятие от етика, щяха да останат изненадани, че свещеник е завързал ръцете на спътника си. Двамата, които спяха досега, започнаха да се будят, изправиха се, прозяха се, почесаха се по слабините и впиха погледи в двамата пътници. Алтаир тайно освободи камата и разряза въжето на китките й. Тя го погледна с благодарност и се заизкачва по стълбата.

Тогава той чу нещо. Прозвуча като шепот. Предупреди го тонът, с който бяха изречени думите. Постара се да се прикрие и се заслуша. Двамата пирати наистина обсъждаха тях.

— Знаех, че е той — изграчи единият. — Казах ти аз.

Алтаир усети погледите им.

— Обзалагам се, че тамплиерите ще платят скъпо и прескъпо за тези двамата.

Асасинът изруга безмълвно. Ако беше прав, камата щеше да влезе в употреба всеки момент.

Чу ги как изтеглят ятаганите си.

… и решаващият момент настъпи.

Алтаир се врътна към двамата и в същия момент Мария реши да се измъкне и да хукне на свобода, изрита го и той политна към стената на трюма с пламнало от болка лице.

Отвътре също го изгаряше болка. Тя обаче беше различна.

Когато жената изчезна, когато се стопи в квадрата светлина, очертан от люка, Алтаир изруга отново, този път на висок глас, и се стегна, за да посрещне нападението. Първият пират се ухили и пристъпи напред, очевидно мислеше за щедрата награда, за виното и жените, които щеше да си купи, след като я прибереше.

Алтаир заби меча в гърдите на нападателя и мъжът престана да се хили. Вторият видя какво става и спря. Присви очи и запрехвърля оръжието си от едната в другата ръка. Алтаир му се усмихна, тропна с крак и доволно видя как човекът трепна.

Добре, помисли си той. Стана му приятно, че наемникът пират ще умре в страх.

Така и стана. Пиратът забели очи, когато Алтаир заби камата си отстрани вместо отпред, остави го със зейнала рана да се въргаля до приятеля си. Асасинът се втурна към стълбата, примижа на слънцето и щом се озова на палубата, се огледа за бегълката. Пиратите дотичаха, предупредени от присъствието на Мария, че става нещо. Проехтя вик, когато видяха Алтаир. Той хукна по палубата, мина ниско под такелажа, след това се спусна с лекота по трапа и скочи на дока в Кирения, като се оглеждаше отчаяно къде да се скрие, докато опасността премине.

След това, помисли се гневно той, щеше да открие Мария и нямаше да допусне тя отново да избяга.

Огледа се. Поредният град завладян от тамплиерите. Сградите намигаха под слънцето. Тук беше твърде красиво, за да остане във вражески ръце.