Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (32)

31

Дьо Сабле ахна. Остана с отворена уста, вдигна ръце към меча, който го беше поразил, въпреки че Алтаир го изтегли. По туниката се очерта червено ручейче, рицарят се олюля, след това се отпусна на колене. Мечът му падна, ръцете му увиснаха.

Асасинът веднага погледна към мъжете, насъбрали се в кръг около тях. Почти очакваше да го нападнат, след като видяха как Великият магистър умира. Само че те не помръднаха. Крал Ричард беше застанал отстрани, извил брадичка, сякаш развоят на събитията бе успял само да поразпали любопитството му.

Алтаир се наведе над Дьо Сабле, прихвана го с една ръка и го положи на земята.

— Всичко свърши — рече той. — Замисълът ти — и ти самият си свършен — може да почива в мир.

В отговор Дьо Сабле се опита да се изсмее.

— Какво разбираш ти от замисли. — Ти си най-обикновена пионка. Той те предаде, момче. Също както предаде и мен.

— Говори смислено, тамплиер — изсъска Алтаир, — или замълчи завинаги. — Озърна се към мъжете застанали в кръг. Те не помръдваха от местата си.

— Изпратил те е да убиеш деветима, нали? — попита рицарят. — Това са деветимата, които охраняваха тайната на съкровището. Винаги деветима изпълняваха тази задача, отговорността се предаваше от поколения в тамплиерските семейства. Преди почти сто години бил създаден Орденът на рицарите тамплиери и Храмовият хълм станал тяхна база. Те се обединили, за да защитят пилигримите до най-светите земи и се заклели да изживеят живота си като воини монаси — поне така твърдели. Както знаели всички, освен най-наивните и лековерните, тамплиерите имали много повече наум, отколкото подозирали безпомощните пилигрими. Истината била, че те търсели съкровище и свещени реликви в Соломоновия храм. Винаги били девет, задачата им била да го открият и най-сетне те успели. Дьо Сабле, Тамир, Дьо Наплуз, Талал, Дьо Монферат, Махд Адин, Джубаир, Сибранд, Абу’л Нукод. Деветимата знаели тайната. Те били деветте жертви.

— И какво става? — попита предпазливо Алтаир. Беше дълбоко замислен.

— Не деветима открили съкровището, асасин — усмихна се умиращият. Силите му бавно се топяха. — Били десет.

— Десет ли? Не бива да остане нито един, който да знае тайната. Кажи ми името му.

— Но ти го познаваш твърде добре. Много се съмнявам, че ще отнемеш живота му със същата охота, с която отне моя.

— Кой е той? — настоя Алтаир, макар вече да знаеше. Едва сега разбра какво го беше тревожило през всичкото това време. Тази тайна обаче му беше убягнала.

— Учителят ти — отвърна Дьо Сабле. — Ал Муалим.

— Но той не е тамплиер. — Алтаир все още отказваше да повярва. Дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Ал Муалим беше човекът, отгледал го и възпитал почти като свой син. Той го беше напътствал, обучавал. Той го беше предал.

— Никога ли не се запита откъде знае толкова много? — продължи да настоява Дьо Сабле, докато Алтаир усещаше как светът му се руши и изплъзва. — Той знаеше къде да ни намери, колко сме, какви са целите и стремежите ни.

— Той е Учител на асасините… — опита се да го оправдае Алтаир, тъй като все още не желаеше да повярва. И въпреки това… усещаше, че загадката е най-сетне разплетена. Истина беше. Едва не се изсмя. Знаеше само, че всичко е илюзия.

— Oui. Учител на лъжите — успя да изрече рицарят. — Ние с теб сме просто поредните пионки във великата му игра. А сега със смъртта ми оставаш единствено ти. Да не би да си въобразяваш, че ще те остави да живееш, след като знае какво си направил?

— Аз не се интересувам от съкровището — отвърна убедено Алтаир.

— Ти може и да не се интересуваш, но той се интересува. Единствената разлика между мен и учителя ти е, че той не иска да сподели това съкровище.

— Не…

— Каква ирония, а? Аз — най-големият ти враг — те предпазвам от смъртта. Сега обаче, след като отне живота ми, сложи край и на своя живот.

Алтаир си пое дълбоко въздух, докато се опитваше да осмисли онова, което се случваше. Обзеха го гняв, болка, самота.

След това протегна ръка и склопи очите на Дьо Сабле.

— Не успяваме винаги да открием онова, което търсим — рече той, изправи се и се подготви да посрещне смъртта, ако кръстоносците се нахвърлят върху него. Може би дори се надяваше да стане така.

— Добре се би, асасин — прозвуча вик и той се обърна към Ричард. Кръгът се разтвори, за да може кралят да мине. — Изглежда, господ ти се усмихна този ден.

— Господ няма нищо общо. Просто бях по-добрият боец.

— Ти може и да не вярваш в него, но той изглежда вярва в теб. Преди да си тръгнеш, имам един въпрос.

— Питай тогава. — Неочаквано се почувства смъртно уморен. Копнееше да легне под сянката на някоя палма и да заспи, да изчезне. Дори да умре.

— Защо? Защо измина толкова път и рискува живота си хиляди пъти, за да убиеш един-единствен човек?

— Той заплашваше братята ми и всичко, което представляваме.

— Значи става въпрос за отмъщение, така ли?

Алтаир погледна тялото на Дьо Сабле и осъзна, че не е и помислил за отмъщение, преди да го убие. Беше сторил всичко заради Ордена. Изказа мислите си на глас:

— Не, това не беше отмъщение, ами справедливост. Трябва да възцари мир.

— Заради това ли се биеш? — изви вежди Ричард. — За мир ли? Нима не виждаш противоречието?

Той замахна с ръка към битката, която продължаваше в ниското, към убитите на сечището и най-сетне към все още топлото тяло на Робер дьо Сабле.

— Някои не могат да бъдат убедени в това.

— Като лудия Саладин ли? — въздъхна Ричард.

Алтаир го погледна. Пред него стоеше справедлив и честен крал.

— Според мен той иска да види края на тази война не по-малко от теб.

— И аз така чух, но действията му говорят за друго.

— Дори той да не го признава, това искат хората — уточни Алтаир. — Както сарацините, така и кръстоносците.

— Хората не знаят какво искат. Затова се обръщат към мъже като нас.

— Значи зависи от мъже като вас да постъпите правилно.

Ричард изсумтя:

— Глупости. Идваме на този свят с ритници и писъци, гневни, несигурни. Просто сме такива. Не бихме могли да бъдем други.

— Не. Ние сме такива, каквито изберем.

Ричард се усмихна мрачно.

— Твоят вид… Вечно си играете с думите.

— Говоря истината — рече Алтаир. — Тук няма никакъв трик.

— Скоро ще разберем. Чувам обаче, че човек невинаги получава онова, което желае. Дори сега, докато езичникът Саладин громи хората ми, аз трябва да се погрижа за тях. Може би, след като видя колко е уязвим, ще премисли. Точно така. След време онова, към което се стремиш, може и да се окаже възможно.

— Ти си също толкова несигурен като него — отвърна Алтаир. — Не забравяй това. Хората, които беше оставил да управляват от твое име, нямаха намерение да ти служат по-дълго, отколкото се налагаше.

— Да, да, това ми беше добре известно.

— Тогава ще си вървя — рече Алтаир. — Налага се да проведа разговор с учителя си. Излиза, че и той не е безгрешен.

Ричард кимна.

— Той е просто човек. Както всички нас. Включително и ти.

— Дано намериш мир и покой — пожела асасинът и си тръгна, а мислите му полетяха към Масиаф. Красотата на дома му беше помрачена от онова, което научи за Ал Муалим. Трябваше незабавно да се отправи натам. Трябваше да оправи нещата.