Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (27)

26

Алтаир стоеше на един покрив в Дамаск и оглеждаше следващата си мишена.

От мириса на изгоряло му прилоша. От гледката също. Горяха книги. Наблюдаваше как страниците се свиват, как почерняват и изтъняват, замисли се за баща си, който щеше да бъде отвратен; Ал Муалим също, когато му разкажеше. Да се горят книги беше обида за всеки асасин. Учението беше знание, а знанието носеше свобода и власт. Знаеше това много добре. Беше го забравил, но сега отново си го беше припомнил.

Дръпна се настрани от ръба на покрива с изглед към двора на медресето на Джубаир в Дамаск. Димът се вдигаше към мястото, на което той беше застанал, но вниманието на всички долу беше насочено към огъня, към купчините книги, документи и свитъци в средата, към огъня и Джубаир ал-Хаким, който издаваше нареждания. Алтаир забеляза, че всички изпълняваха заповедите му, освен един. Ученият стоеше настрани, вглеждаше се в огъня, изражението му беше отражение на мислите на асасина.

Джубаир беше в кожени ботуши, с черен тюрбан, намръщен страховито. Алтаир го наблюдаваше внимателно: беше научил много за него. Уж беше главният учен на Дамаск, защото бе крайно необичайно учен, който би трябвало да разпространява знания, да унищожава книги. Към него се бяха присъединили други учени от града, за чието присъствие настояваше Салах Ал’дин.

Защо унищожаваха тези документи? Сигурно беше в името на „новия свят“ и „новия ред“, за които Алтаир беше чул. Какво точно включваха бе все още загадка. Той обаче знаеше кой стои зад тази работа — тамплиерите, а мишената му беше един от тях.

— Всяка написана дума в този град трябва да бъде унищожена — зовеше фанатично Джубаир събралите се в двора. Учените му подтичваха наоколо, натоварени с писания, които пренасяха от скрито за Алтаир място. Хвърляха ги сред пламъците, които лумваха по-високо. С ъгълчето на окото си зърна как застаналият отстрани учен се вълнува все повече, докато най-неочаквано — очевидно не успя да се овладее — се втурна към Джубаир.

— Приятелю, не бива да го правиш — рече той. Привидно веселият му тон издаде зле прикритото безпокойство. — Много знания се пазят на тези свитъци, писани от прадедите ни.

Джубаир спря и го погледна с открито презрение.

— И защо? — изсъска той.

— Това са маяците, които ни водят напред, спасяват ни от тъмата на невежеството — убеждаваше го ученият. Зад гърба му се издигаха високи пламъци. Учените пренасяха нови книги, които хвърляха в огъня, а някои стрелкаха нервно с погледи Джубаир и недоволния си колега.

— Не. — Джубаир пристъпи крачка напред. — Тази хартия е изписана с лъжи, които тровят мозъците ви. Докато съществуват, не можете да се надявате да видите света такъв, какъвто е в действителност.

Ученият отчаяно се опитваше да се държи разумно, но така и не успя да прикрие разочарованието си.

— Как е възможно да твърдиш, че тези писания са опасни. Те са оръдия на знанието.

— Обръщаш се към тях за отговори и избавление. — Джубаир направи още една крачка напред, а недоволният отстъпи. — Разчиташ на тях повече, отколкото на себе си. По този начин ставаш слаб и затъпяваш. Доверяваш се на думите. Доверяваш се на капките мастило. Ти замислил ли си се поне за момент кой ги е написал? Питал ли си се защо са написани? Не си. Просто си приел тези думи, без да задаваш въпроси. Ами ако тези думи са неверни, както често се случва? Това е опасно.

Ученият го гледаше объркано. Сякаш някой му казваше, че черното е бяло, а нощта ден.

— Грешиш — настоя той. — Тези текстове са дар от знания — продължаваше да настоява. — Имаме нужда от тях.

Джубаир помръкна.

— Обичаш безценните писания значи? Готов ли си да направиш всичко за тях?

— Да, готов съм, разбира се, че съм готов.

Джубаир се усмихна с жестока наслада.

— Тогава върви при тях.

Опря длани на гърдите на учения и го блъсна назад с всички сили. За секунда човекът успя да запази равновесие, очите му се разшириха от изненада, той размаха безпомощно ръце, сякаш се надяваше да полети над жадните пламъци. След това отстъпи назад и падна сред пламъците, сгърчи се от изпепеляващата жега. Изпищя, зарита. Робата му пламна. Отначало се опита да потуши пламъците. Накрая писъците му секнаха, заглушени от дима и Алтаир усети противната миризма на изгоряла човешка плът. Покри носа си. Учените в двора направиха същото.

Джубаир се обърна към тях:

— Всеки, който си позволи да говори като него, е заплаха. Някой друг ще се осмели ли да ме предизвика?

Отговор не последва, над ръцете, притиснали носовете, гледаха уплашени очи.

— Добре — рече Джубаир. — Заповедите ви са ясни. Вървете в града. Съберете останалите писания и ги натрупайте на купчини по улиците. След това пратете каруца да ги събере, за да бъдат унищожени.

Учените се подчиниха. Дворът остана празен — прекрасният мрамор беше съсипан от огъня. Джубаир обикаляше около пламъците и се взираше в тях. Понякога се оглеждаше нервно и се ослушваше внимателно. Дори да чу нещо, то беше пропукването на огъня и собственото му дишане. Поотпусна се малко и Алтаир се усмихна. Джубаир знаеше, че асасините идват за него. Тъй като се мислеше за по-умен от екзекуторите си, той беше изпратил примамки по улиците на града, придружени от вярната му охрана, за да бъде завършена измамата. Алтаир се придвижи безшумно по покрива и застана точно над кладата с книгите. Джубаир си въобразяваше, че тук е в безопасност, че нищо няма да му се случи, докато е заключен в медресето.

Съвсем не беше така. Освен това екзекутира последния си подчинен, изгори и последните си книги.

Щрак.

Той вдигна поглед и видя как асасинът се спуска към него с протегната напред кама. Твърде късно се опита да се отдръпне. Острието прониза врата му. Той се свлече с въздишка на мрамора.

Клепките му затрепкаха.

— Защо… защо го направи?

Алтаир погледна овъгления труп на учения. Плътта по черепа му беше изгоряла и той изглеждаше така, сякаш беше ухилен.

— Хората трябва да имат право да постъпват според волята си — обясни на Джубаир. Изтегли камата от врата му. По мрамора покапа кръв. — Нямаме право да наказваме някого, защото мисли по определен начин, независимо че не сме съгласни.

— Ами после? — изхърка умиращият.

— Тъкмо ти би трябвало да знаеш отговора. Образовай ги. Научи ги да разпознават редното от грешното. Знанието освобождава, не насилва.

Джубаир се изсмя:

— Те не учат. И ти си наивен, след като мислиш по друг начин. Това е болест, убиецо, за която лечението е само едно.

— Грешиш, затова те предавам на вечния покой.

— Нима не съм като безценните книги, които се опитваш да спасиш? Не към ли източник на знания, с които ти не си съгласен? А пък бързаш да ми отнемеш живота.

— Незначителна жертва, за да бъдат спасени други. Налага се.

— Та нали древните свитъци са вдъхновили кръстоносците? Нали те изпълват Салах Ал’дин и хората му с чувство на справедлив гняв? Техните писания носят опасности за други. Те сеят смърт след себе си. Моята жертва е съвсем малка. — Той се усмихна. — Сега вече няма значение. Ти извърши делото си. Аз също.

Очите му започнаха да се затварят. Алтаир се изправи. Огледа двора и видя както красотата, така и колко е грозен. След това чу нечии стъпки да приближават и потъна в мрака. Сля се с града; Превърна се в острие сред тълпата…

— Имам въпрос към теб — рече Ал Муалим при следващата им среща. Беше възстановил старото звание на Алтаир и сега поне отново беше майстор асасин. Имаше чувството, че наставникът му иска да е сигурен в решението си, да се увери в онова, което Алтаир е научил.

— Какво е истината? — попита той.

— Ние имаме пълна вяра в себе си — отвърна Алтаир, нетърпелив да му достави удоволствие, да му докаже, че наистина се е променил, че решението му да покаже милост и състрадание наистина е било правилно. — Виждаме света такъв, какъвто е наистина и се надяваме някой ден цялото човечество да го види по същия начин.

— Какво тогава е светът?

— Илюзия — отвърна Алтаир. — Можем или да се предадем пред силата на тази илюзия — както става с повечето хора — или да престъпим границата й.

— И как ще я престъпим?

— Като признаем, че законите не са спуснати от божественото, ами от разума. Сега вече разбирам, че нашето кредо не ни дава свобода. Кредото ни повелява да проявим мъдрост.

Досега беше вярвал в кредото, без да вниква в истинското му значение. То беше зов да задава въпроси, да мисли задълбочено и да научава от всичко и всички, с които се сблъсква.

Ал Муалим кимна.

— Сега вече разбираш ли защо тамплиерите са заплаха?

— Ние ще разкъсаме илюзията, докато те ще я използват, за да властват.

— Точно така. Те ще преобразят света по начин, който им харесва. Затова те изпратих да откраднеш съкровището им. Затова го държа заключено. Затова ти ще ги избиеш. Дори един да оцелее, той ще продължи с опитите да установи и наложи Новия световен ред. Върви сега да намериш Сибранд. След като той умре, Робер дьо Сабле остава сам и много уязвим.

— Ще бъде сторено.

— Мир и покой, Алтаир.