Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (25)

24

Оставаше нещо, което Алтаир трябваше да научи.

След като и последният от регентите на града беше мъртъв, бе настъпил моментът да зададе въпроса. Стегна се, докато влизаше отново в покоите на Ал Муалим.

— Влез, Алтаир. Почина си добре, нали? Готов ли си за останалите изпитания? — попита Учителят.

— Готов съм. Преди това искам да поговорим. Имам някои въпроси.

Ал Муалим показа неодобрението си, като вирна брадичка и стисна леко устни. Сигурно все още помнеше последния случай, когато Алтаир настояваше за отговори. Алтаир също го помнеше, затова беше решил този път да стъпва по-предпазливо, да не би Учителя отново да изтегли меча.

— Питай — подкани го Ал Муалим. — Ще се постарая да ти отговоря.

Алтаир пое дълбоко въздух.

— Царят на търговците в Дамаск изби благородниците, които управляваха града. Махд Адин в Йерусалим държеше хората си в подчинение със страх. Предполагам, че Уилям е възнамерявал да убие Ричард и да задържи Акра с войската си. Тези хора е трябвало да подкрепят лидерите си. Вместо това са ги предали. Искам да знам защо е станало така.

— Отговорът не е ли очевиден? Става въпрос за желанието на тамплиерите да контролират нещата. Всеки мъж — както сам си забелязал — е искал да завладее съответния град в името на тамплиерите, за да могат те да властват в Светите земи и дори по-нататък. Мисията им обаче няма да успее.

— Защо? — попита Алтаир.

— Плановете им зависят от съкровището на тамплиерите… частицата от Едем… Сега обаче е в нашите ръце, а те не могат да се надяват да постигнат целите си без него.

Разбира се, помисли си Алтаир. Та нали за същото бяха говорили всичките му мишени.

— Какво е това съкровище? — попита той.

Ал Муалим се усмихна, след това отиде в задната част на стаята, наведе се и отвори един сандък. Извади от него кутия, върна се при писалището и я постави отгоре. Алтаир разбра какво е, без дори да погледне, въпреки това очите му сами се насочиха — не, бяха привлечени от нея. Същата тази кутия Малик беше донесъл от храма и също както преди тя блестеше, излъчваше сияние. Още отпреди знаеше, че мишените му са говорили за това съкровище. Вдигна очи от кутията и погледна Ал Муалим, който наблюдаваше реакцията му. По лицето на Учителя се беше изписало снизхождение, сякаш бе виждал много други да се държат по същия начин. А това беше само началото.

Бръкна в кутията и извади от нея сфера колкото два юмрука, с мозаечен дизайн, който пулсираше от енергия и Алтаир се запита дали очите не го лъжат. Може и да беше… жива по някакъв начин. Само че той се разсея. Усети как сферата го привлича.

— Това е… изкушение — рече с напевен глас Ал Муалим.

Неочаквано, също като угаснала свещ, сферата спря да пулсира. Аурата й изчезна. Привличането се стопи. Тя беше… отново се превърна в най-обикновено кълбо, в древна вещ, красива по свой начин, но просто едно украшение.

— Това е просто къс сребро… — рече Алтаир.

— Погледни го — настоя Ал Муалим.

— Заблестява за кратко, но няма кой знае какво в нея — продължи Алтаир. — Какво трябва да видя?

— Този „къс сребро“ е причината Адам и Ева да бъдат прогонени. Това е ябълката. Тя вдъхва живот. С нейна помощ Червено море се разтваря. Ерос я използва, за да подкладе Троянската война. С нейна помощ един беден дърводелец превръща водата във вино.

Ябълката, късчето от Райската градина? Алтаир го погледна със съмнение.

— Вижда ми се доста обикновен предмет за мощта, която твърдиш, че притежава — отвърна той. — Как действа?

— Онзи, който я притежава, владее сърцата и умовете на всички, които я погледнат — на всички, които я „вкусят“, както казват.

— Значи хората на Дьо Наплуз… — започна Алтаир, когато се замисли за нещастниците в болницата.

— Просто експеримент. Използвани са билки, за да симулират ефектите… Хората просто е трябвало да са готови за времето, когато ще притежават съкровището.

Сега вече Алтаир разбра:

— Талал ги снабдява. Тамир ги екипира. Подготвяли са се за нещо. Въпросът е за какво?

— За война — уточни мрачно Ал Муалим.

— Ами останалите… онези, които управляваха градовете… Те искат да съберат хората си. Искат да ги направят същите като хората на Дьо Наплуз.

— Съвършените граждани. Съвършените войници. Съвършен свят.

— Това съкровище не трябва да попада в ръцете на Робер дьо Сабле — натърти Алтаир.

— Докато той и братята му са живи, няма да спрат да опитват — рече Учителят.

— Значи трябва да бъдат унищожени.

— Тъкмо това правиш ти — усмихна се Ал Муалим. — Има още двама тамплиери, които очакват специалното ти внимание. — Единият е в Акра, казва се Сибранд, а другият е в Дамаск и се нарича Джубаир. Посети водачите на местните клонове на Братството. Те ще ти дадат напътствия.

— Както наредиш — отвърна Алтаир и сведе глава.

— И побързай — помоли Ал Муалим. — Робер дьо Сабле със сигурност е станал нервен, след като отбелязахме толкова успехи. Останалите му последователи ще направят всичко по силите си, за да те разкрият. Те знаят, че идваш. За тях си мъжът с бялата качулка. Ще се оглеждат за теб.

— Няма да ме открият. Аз съм просто кама сред тълпата.

Ал Муалим се усмихна, за пореден път горд от ученика си.