Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (2)

1

19 юни 1257 година

Двамата с Мафео сме в Масиаф и засега оставаме тук. Оставаме поне докато един или два — как най-точно да се изразя? — неустановени въпроса бъдат разрешени. Междувременно очакваме заповедите на Върховния учител Алтаир Ибн-Ла’Ахад. Колкото и дразнещо да е това принудително бездействие и подчинение, особено пред лидера на Ордена, който на стари години сее объркване и неяснота не по-малко умело, отколкото навремето с меча и камата, аз поне се възползвам от историите, които той разказва. За съжаление Мафео не може да се похвали със същото и започва да нервничи. Ясно защо е така. На Масиаф вече му омръзна. Ненавижда да се катери по стръмните склонове между крепостта на асасините и селото в ниското, планинският терен никак не му е по вкуса. Той е от рода Поло, поне така твърди и след като прекара тук шест месеца, жаждата за приключения и свобода е също толкова томителна, колкото и зовът на пищна, сладострастна жена, на който човек трудно би устоял. Той копнее да види как платната се издуват от вятъра, когато отплава за нови земи, няма търпение да обърне гръб на Масиаф.

Признавам открито, че щеше да ми бъде по-лесно и приятно без неговите прояви на нетърпение. Същевременно усещам, че Алтаир всеки момент ще направи съобщение.

Затова днес заявих пред Мафео:

— Мафео, ще ти разкажа нещо.

Какви обноски само. Дали наистина сме роднини? Напоследък се съмнявам. Вместо да посрещне новината с очаквания ентусиазъм, мога да се закълна, че го чух да въздиша (или пък не: може би просто се беше задъхал под горещото слънце), преди да се обърне към мен.

— Преди това, Николо, би ли ми казал за какво става въпрос? — рече с досада той.

Представяте ли си?

Нищо.

— Добър въпрос, братко — отвърнах аз и се замислих над въпроса, докато се изкачвахме по омразния склон. Цитаделата над нас е кацнала на носа, обгърната от тъмни сенки, сякаш изсечена във варовиковите скали. Реших, че ми трябва съвършена обстановка, за да разкажа намисленото, а най-подходящото за целта място беше крепостта Масиаф. Внушителен замък с многобройни кули и бойници, заобиколен от проблясващите ленти на реките, той се извисяваше над оживеното селище, най-вълнуващото място в долината Оронтес, истински оазис, райско кътче.

— Бих казал, че става въпрос за знание — уточних най-сетне аз. — Както ти е добре известно, асасини на арабски означава „пазителите“. С други думи, асасините са пазители на тайните, а тайните, които пазят, са за знания, така че, да… — веднага пролича колко съм доволен от себе си, — става въпрос за знание.

— В такъв случай те моля да ме извиниш, но ме чака ангажимент.

— Нима?

— Николо, ще се радвам да си почина малко от обучението си. Нямам желание да се занимавам единствено и само с него.

Ухилих се.

— Нима не искаш да ти разкажа историите, които научих от Върховния учител?

— Зависи. Не представи нещата достатъчно вълнуващо. Сам казваш, че ставам кръвожаден, когато става въпрос за твоите истории.

— Така е.

Мафео ми се усмихна:

— Прав си, така е.

— Тогава трябва да чуеш и тази. Все пак разказът е за великия Алтаир Ибн-Ла’Ахад. Това е историята на живота, братко. Повярвай ми, наситена е със събития и повечето от тях, ще забележиш с истинско удоволствие, са за кръвопролития.

Вече бяхме поели от отбранителните кули към външната част на крепостта. Минахме под арката, покрай охраната и се заизкачвахме към централната част на замъка. Пред нас се издигаше кулата, в която бяха покоите на Алтаир. Посещавах го там седмици наред и прекарвах с него безкрайни часове, той стоеше отпуснал лакти и длани на стола, разказваше ми историите си, а старческите очи едва се виждаха под качулката. С всеки ден се убеждавах, че има скрита цел, затова ми разказваше спомените си. Поради някаква необяснима за мен причина аз бях избран да ги чуя.

Когато не ми разказваше истории, Алтаир се привеждаше над книгите си, потъваше в спомени, а понякога гледаше през прозореца на кулата си часове наред. Сигурно и сега беше там, помислих си аз, изместих с палец качулката, така че да заслони очите ми и същевременно да вдигна очи към кулата. Видях единствено избелелите от слънцето камъни.

— Да не би да имаме среща с него? — прекъсна мислите ми Мафео.

— Днес нямаме — отвърнах и посочих кулата от дясната ни страна. — Ще се качим горе…

Той се намръщи. Отбранителната кула беше една от най-високите на цитаделата и дотам човек можеше да се качи по високи стълби, на повечето от които им личеше, че имат нужда от поправка. Аз обаче настоях, подпъхнах туниката под колана и поведох Мафео към първото ниво, след това към второто, докато най-сетне се добрахме до върха. Погледнахме надолу към двора. Около нас се бяха ширнали много километри пресечена местност. Реките приличаха на вени, тук и там се гушеха селища. Погледнахме към Масиаф: от крепостта към сградите и пазара в разпрострялото се в низината село, оградата от колове и конюшните.

— Колко високо се намираме? — попита Мафео и ми се стори прежълтял, определено притеснен от брулещия вятър и факта, че земята изглеждаше много, ама много далече.

— Над седемдесет и пет метра — отвърнах. — Достатъчно високо, за да сме сигурни, че асасините са извън обсега на вражеските стрелци и същевременно да обсипваме тях със стрели.

Показах му отворите, които ни заобикаляха от всички страни.

— От зъберите на крепостната стена могат да се мятат скали или да се излива вряло олио върху врага с помощта на тези… — Дървени платформи бяха издадени над бездната и ние се качихме на една от тях, стиснали перилата, за да се наведем и да погледнем надолу. Точно под нас кулата се издигаше от ръба на скалата. В ниското блестеше реката.

Кръвта се оттече от лицето на Мафео и той се отдръпна на сигурно място вътре в кулата. Разсмях се и последвах примера му (тайно мога да призная, че и на мен ми се зави свят и усетих леко гадене).

— Защо дойдохме тук горе? — попита Мафео.

— Тук започва разказът ми — отвърнах. — В много отношения. Оттук стражите видели нашествениците за пръв път.

— Нашественици ли?

— Да, армията на Салах Ал’дин. Той обсадил Масиаф, за да разгроми асасините. Случило се е преди осемдесет години, в жарък августовски ден. Ден почти като днешния…