Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (19)

18

Алтаир се върна в цитаделата. Очакваше всичко да бъде както го беше оставил. Оказа се, че има нещо различно — забеляза го, докато обикаляше улиците. Усещаше се във въздуха — вълнение, очакване. Чу хората да говорят за посещението на Ричард. Беше в крепостта, така разправяха гражданите, и обсъждал важни въпроси с Дьо Монферат. Очевидно кралят се бил ядосал заради начина, по който се отнесъл към трите хиляди заложници, когато кръстоносците бяха превзели града.

Алтаир усети как потръпва от възбуда. Славата на Ричард Лъвското сърце го предшестваше. Всички бяха чували за смелостта му, за жестокостта му, а сега предстоеше да го види лично…

Той пресече пазара. Откакто се беше разчуло, че Ричард е пристигнал, тълпата беше станала огромна. Гражданите на Акра, независимо какво беше мнението им за английския крал, искаха да го видят.

— Идва — прошепна една жена наблизо. Алтаир усети как тълпата го понесе и може би за пръв път, откакто влезе в града, вдигна глава. В този момент множеството беше неговото скривалище, а пък стражите бяха твърде заети с пристигането на краля, за да му обърнат внимание.

Тълпата се понесе напред и повлече Алтаир. Той забърза заедно с другите хора към богато украсените каменни порти, където знамената на кръстоносците трептяха при всеки порив на вятъра, сякаш и те тръпнеха от нетърпение да видят Ричард. Стражите на портата предупредиха тълпата да се отдръпне и застаналите най-отпред изкрещяха на задните да не ги блъскат. Пристигаха все нови и нови граждани, стичаха се към издигнатото място пред главната порта. Надойдоха още стражи и образуваха щит пред входа. Някои бяха отпуснали ръце на ефесите на мечовете. Други стискаха копия и ръмжаха застрашително.

— Назад — предупреждаваха те кипящата от вълнение и възмущение недоволна тълпа.

Неочаквано около портата на крепостта настъпи смут, чу се стържене и скърцане и тя започна да се вдига. Алтаир проточи врат, за да види. Първо чу чаткането на конските копита, след това мярна шлемовете на охраната на краля. В следващия момент тълпата коленичи и Алтаир се сниши с тях, без да откъсва поглед от приближаващия крал.

Ричард Лъвското сърце беше възседнал великолепен жребец, украсен с неговите отличителни цветове, изпънал рамене назад, вирнал високо брадичка. Лицето му беше обветрено, сякаш носеше отпечатък от всяка битка, всяка пустиня, която бяха пресекли, а очите му, макар и уморени, блестяха. Беше обграден от охрана, също на коне, а до него крачеше друг мъж, който от шепота на тълпата Алтаир разбра, че е Уилям дьо Монферат. Оказа се по-възрастен от краля, не беше нито толкова внушителен, нямаше го и властното излъчване, но се движеше с лекота; Алтаир прецени, че е умел с меча. От него се излъчваше недоволство, докато вървеше до краля си — дребно човече, скрито в сянката на великия мъж. Кралят не обръщаше никакво внимание на тълпата. Беше потънал в собствените си мисли.

— … три хиляди души, Уилям — говореше кралят, достатъчно високо, та всички на пазара да чуят. — Беше ми казано, че ще ни бъдат пленници и ще ги използваме при нужда, за да ги разменяме за наши пленници.

— Сарацините нямаше да спазят уговорката — отвърна Дьо Монферат. — Знаете го. Направих ви услуга.

Лъвското сърце изрева:

— Да, бе! Голяма услуга, няма що! Сега враговете ни ще имат коз в ръцете. Да не говорим, че ще се бият с по-голямо ожесточение.

Спряха.

— Добре познавам врага — отвърна Дьо Монферат. — Не само че няма да проявят повече смелост, ами ще бъдат завладени от страх.

Ричард го погледна с омраза и презрение.

— Я ми кажи, ти откъде знаеш какви са намеренията на врага? Нали заряза бойното поле, за да си играеш на политика.

Другият преглътна.

— Постъпих както беше редно и справедливо.

— Ти положи клетва да служиш на господ по най-добрия начин, Уилям. Само че тук изобщо не е така. Пред мен е мъж, който потъпква всичко.

Личеше, че на Дьо Монферат не му е приятно. Разпери ръка, сякаш, за да напомни на краля, че поданиците им са наблизо и чуват всяка дума, и продължи:

— Думите ви са крайно несправедливи, господарю мой. Надявах се да съм спечелил доверието ви.

— Ти си регент на Акра, Уилям. Твое задължение е да управляваш от мое име. Колко повече доверие искаш? Да не би да ламтиш за короната ми?

— Вие просто не ме разбрахте — отвърна Монферат. Тъй като не искаше да бъде унизен пред тълпата, той добави: — Но това е нещо обичайно…

Ричард побесня:

— Колкото и да ми се иска да си пропилея деня в празни приказки с теб, ме чака война. Този разговор остава за друг път.

— Не искам да ви бавя — отвърна любезно Монферат, — Ваше величество.

Ричард хвърли последен злобен поглед към Дьо Монферат, за да напомни на устатия си поданик на чия глава е короната, и пое напред, следван от хората си.

Хората започнаха да се изправя и Дьо Монферат се обърна да каже нещо на един от стражите. Алтаир се напрегна, за да чуе.

— За съжаление в Новия свят няма да има място за хора като него. Съобщи, че искам да говоря с войската. Трябва да сме напълно сигурни, че всеки знае ролята си. Предупреди ги, че всяка проява на небрежност ще бъде сурово наказвана. И още нещо. Днес не съм в настроение да ми се противоречи. — След това се обърна към хората си: — След мен.

Неочаквано множеството се люшна към крепостта — не само хората на Дьо Монферат, ами и търговците, които се надяваха да си намерят клиенти вътре. Алтаир се присламчи към тях, прикри се зад торбите им от зебло и премина портите, преди стражите да се намесят и да ги затръшнат. Сърдитите войници ги изблъскаха към един от вътрешните дворове, вероятно за да изложат там стоката си. Алтаир обаче забеляза, че Дьо Монферат се отправя покрай външната стена на замъка към вътрешната сграда. Приведе се от едната страна и се пъхна в пукнатина между стената и вътрешната сграда, притаи дъх в очакване да чуе вика на някой бдителен страж, който го е забелязал да се промъква. Вик така и не прозвуча. Той вдигна очи и се зарадва, когато видя скоби по стената на сградата. Започна да се катери.

Лъконосец.

Естествено.

Толкова се зарадва, че се измъкна от стражите долу, че забрави да се огледа нагоре. Погледна отново към ръба на покрива и зачака мъжът да застане с гръб. Искаше да застане в средата на покрива. Не можеше да си позволи войникът да падне в крепостта и да вдигне врява. Когато стражът стигна на желаното място, Алтаир се задейства, камата изскочи от ръката му, проблесна на слънцето и се заби в гърба на нищо неподозиращия страж. Човекът изпъшка и падна, за щастие не полетя надолу и асасинът бързо го изтегли на покрива, сниши се и премина, без да изпуска втория стрелец в другия край на двора.

Под него Дьо Монферат пресичаше крепостта, крещеше заповеди, обиждаше наред всички, които му се мернеха пред очите.

Алтаир се натъкна на нов лъконосец. Метна нож и мъжът се просна на покрива. Той го погледна, докато минаваше полуприведен, и изчака да престане да потръпва.

Трети стрелец. Алтаир се отърва и от него. Сега вече контролираше покрива; имаше път за бягство, след като приключеше със задачата си. Оставаше само да ликвидира мишената.

Под него, Дьо Монферат премина през вътрешна порта и Алтаир остана да наблюдава как се кара на страж заради незначително провинение. След това влезе във вътрешния двор, който беше нещо като негово лично убежище. Алтаир го следваше отгоре. Беше застанал така, че дори някой да вдигнеше поглед, нямаше да го види.

Монферат седна на маса в единия край на вътрешния двор.

— Хора — започна той, — съберете се. Слушайте много внимателно.

Щом се събраха, Алтаир забеляза, че макар да бяха еднакво облечени, униформите им се различаваха от онези на войниците навън. Тези мъже му се сториха по-груби, очевидно закалени в битки. Ако Алтаир беше прав, те бяха личната ударна сила на Дьо Монферат. Този път нямаше да допусне грешката да ги сметне за „незначително предизвикателство“.

Дьо Монферат продължаваше да говори в двора.

— Току-що разговарях с краля и новините са лоши. Обвини ни, че не сме изпълнили задълженията си. Той не зачита приноса ни към каузата.

— Срамота — рече един от мъжете.

— Какво разбира той — изсъска друг.

— Спокойно, спокойно. Замълчете — сгълча ги Монферат. — Да, онова, което той казва, не е така, но в думите му има известен смисъл. Лесно може да ни намери недостатъци. Лесно може да забележи несъвършенства. Опасявам се, че сме се отпуснали, станали сме мързеливи.

Алтаир се подсмихна. Начинът, по който се промъкна, беше доказателство колко немарливи бяха станали. Що се отнася до полузаспалите стрелци…

— Защо го казвате? — попита един от хората на Дьо Монферат. Мъжете бяха настръхнали. Алтаир използва гълчавата, за да се измести и да се разположи точно над мишената си, като се плъзна по стената на двора. Едва сега видя онова, което повечето от мъжете долу нямаше как да забележат. От врата в противоположния край на двора влязоха още стражи, повлекли двама мъже. Макар да бяха в дрехи на кръстоносци, те бяха пленници.

— Виждам как тренирате — дереше се Монферат. — Не сте убедени в онова, което вършите, не се съсредоточавате достатъчно. Клюкарствате, играете хазарт. Или не изпълнявате поставените ви задачи, или ги вършите през пръсти. Тази работа приключва днес. Няма повече да търпя унижения от Ричард. Независимо дали разбирате или не — а би трябвало — вината е изцяло ваша. Посрамихте всички ни. Уменията и готовността да се посветим на каузата ни извоюваха Акра. Те ще ни бъдат необходими, за да задържим града в своя власт. По всичко личи, че съм бил прекалено мек. Ще тренирате по-упорито и по-често, дори това да означава нередовно хранене и недоспиване. Ако се провалите, ще трябва да научите какво означава дисциплина… Доведете ги.

Алтаир се беше добрал до желаното място, без никой да го забележи. Намираше се достатъчно близо и виждаше оплешивяващата глава на Монферат и пръските слюнка, които хвърчаха от устата му, докато крещеше на хората си. Ако някой от събралите се в двора погледнеше поради някаква причина нагоре, щеше да го забележи, но вниманието на всички в този момент беше насочено към масата на Дьо Монферат, където бяха изтласкани войниците, уплашени, засрамени.

— Ако трябва да дам пример на останалите с вас, така да бъде — заяви Монферат. — Обърна се към двамата: — Вие сте обвинени в ходене по курви и пиянство по време на служба. Как ще отговорите на тези обвинения?

Двамата занареждаха молби и извинения.

Дьо Монферат се намръщи. След малко махна с ръка и нареди да бъдат екзекутирани.

Прерязаха гърлата им и в последните мигове от живота си те наблюдаваха как собствената им кръв блика по камъните в двора. Дьо Монферат ги наблюдаваше как се давят и мятат на земята, също като риби на сухо.

— Проявите на неуважение към службата са заразно зло — рече той почти тъжно. — Те трябва да бъдат изкоренени. По този начин няма да позволим заразата да плъзне навред. Разбрахте ли ме?

— Да, господарю — прозвуча приглушеният отговор.

— Много добре — продължи той. — Върнете се към задълженията си, заредени с нова целеустременост. Останете силни и съсредоточени и ще победим. Поколебаете ли се, съдбата ви ще бъде като на тези мъже. Бъдете сигурни. Свободни сте.

Той махна с ръка, което развесели Алтаир. И той искаше войниците да се махнат. Остана загледан в мишената си. Рицарят прелистваше нещо на масата и сумтеше недоволно. Беше очевидно, че все още е в лошо настроение. Алтаир пропълзя колкото можа напред, до самия ръб на покрива. Видя двете тела, от които продължаваше да изтича кръв. Мъжете се бяха събрали при входа, готови да се отдалечат максимално от куртината и Монферат.

Регентът цъкаше недоволно с език, продължаваше да рови документите и така и не намираше онова, което му беше необходимо. Изпъшка, когато един свитък се изплъзна на земята. Тъкмо се канеше да повика някого, за да го вдигне, но размисли и се наведе сам. Вероятно чу как камата на Алтаир прищрака в секундата преди асасинът да скочи от пасажа над него и да я забие във врата му.

След това убиецът застана разкрачен над тялото на регента на Акра, притиснал устата му с ръка, за да не му даде възможност да призове останалите в двора. Знаеше, че разполага с броени секунди.

— Почивай в мир. Плановете ти бяха дотук.

— Какво знаеш за работата и плановете ми? — изграчи Дьо Монферат.

— Знам, че възнамеряваше да убиеш Ричард и да повериш Акра на сина си Конрад.

— Конрад ли? Синът ми е нищожество, който не може да поведе дори своите хора, камо ли да застане начело на цялото кралство. А Ричард? Той е същата стока, незначителен човек. Акра не принадлежи на нито един от двамата.

— А на кого?

— Градът принадлежи на хората, които живеят в него.

Алтаир се опита да отблъсне вече познатото чувство, че светът му е разтърсен из основи.

— Как смееш да говориш от името на гражданите? — попита той. — Ти крадеш храната им. Отнасяш се към тях с крайна жестокост. Принуждаваш ги да ти робуват.

— Всичко, което съм направил, е да ги подготвя за Новия свят — отвърна Дьо Монферат с тон, който намекваше, че Алтаир би трябвало да знае. — Да крада храната им ли? Нищо подобно. Прибрах я, за да бъде разпределена поравно, когато настъпи моментът. Я се огледай. При мен няма престъпления, освен онова, което извърши ти и другата сган като теб. Що се отнася до военната повинност… Тези хора не умееха да се бият. Научихме ги на ред и дисциплина. Това не лошо постижение.

— Макар да вярваш, че целите ти са благородни, истината е, че постъпките ти бяха жестоки и ти не можеш да продължаваш по този начин — отвърна Алтаир, макар да не бе сигурен в думите си.

— Ще видим дали онова, което сториш, ще ти се услади — отвърна умиращият. Силите му бързо го напускаха. — Ти не освобождават градовете, както вярваш, обричаш ги на гибел. Накрая ще можеш да виниш единствено себе си. Говориш за добри намерения… — Така и не успя да довърши.

— Пред смъртта всички сме равни — рече Алтаир и топна перото в кръвта му. Изкачи се по стената до пасажа и се прехвърли. След това се отдалечи, сякаш никога не бе стъпвал на това място.