Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (16)

15

Когато пътуваше, Алтаир лагеруваше край кладенци, извори и чешми, все на места, където имаше вода и палмите хвърляха сянка. Там можеше да си почине, а конят му да попасе на воля, без да го спъва. Често пъти това беше единственото зелено петно, докъдето стигаше погледът, и нямаше опасност животното да избяга.

Тази нощ откри чешма под заслон, закътана така, че пустинята да не погълне безценната течност, и се напи доволно. После легна под заслона и се замисли над последните мигове на Талал. Мислите му се върнаха още по-назад, към труповете, които беше оставил в миналото. Отнет живот.

Сблъска се със смъртта като момче, по време на обсада. Асасин, сарацин и, разбира се, собственият му баща, въпреки че му беше спестен ужасът да види как става. Чу края, чу как брадвата се стоварва, последвана от тихо тупване, и се втурна към портата, за да отиде при баща си, когато нечии ръце го сграбчиха.

Загърчи се, разпищя се:

— Пусни ме! Пусни ме!

— Не може, дете. — Алтаир видя, че го държи Ахмад, агентът, чийто живот баща му спаси, като даде своя. Алтаир го погледна с омраза, без да се интересува, че Ахмад беше върнат окървавен, неспособен да стои на крака, разкъсван от срам, че се е пречупил по време на разпита на сарацините. Интересуваше го единствено, че баща му е дал живота си, че е мъртъв и…

— Ти си виновен! — изкрещя той, изви се, отдръпна се от Ахмад, който стоеше с наведена глава и приемаше думите на момчето като удари.

— Ти си виновен — засъска отново Алтаир, след това приседна на изгорялата от слънцето трева, зарови глава в ръце и му се прииска да се скрие от света. На няколко крачки Ахмад, пребит, също се отпусна на тревата.

Отвъд стените на цитаделата сарацините се оттегляха, като оставиха обезглавеното тяло на бащата на Алтаир, за да могат асасините да го приберат. Оставиха рани, които никога нямаше да зараснат.

Известно време момчето остана в стаята, която делеше с баща си. На пода бяха пръснати рогозки между двата сламеника — един голям и един по-малък. Имаше и семпло писалище. Той се премести да спи на по-големия сламеник, за да усеща мириса на баща си. Понякога си го представяше, седнал зад писалището. Или пък си припомняше за пореден път някои от онези случаи, когато баща му се връщаше късно и започваше да гълчи Алтаир, задето е все още буден, след което гасеше свещта и си лягаше. Сега вече сирачето Алтаир имаше само спомени. Спомени за отминалото време. Ал Муалим каза, че щом настъпи моментът ще го призове, веднага след като предрешат бъдещето му. Междувременно, Учителя разреши всеки път, когато Алтаир се нуждае от нещо, да го търси за напътствия.

Ахмад пък имаше треска. Нощем бълнуваше и гласът му отекваше в цитаделата. Понякога крещеше, сякаш от болка, случваше се дори да се държи като умопомрачен. Една нощ не спря да вика една-единствена дума. Алтаир стана от леглото и отиде до прозореца, защото му се стори, че чува името на баща си.

Наистина беше името на баща му.

— Умар.

Всеки път, когато го чуеше, имаше чувството, че някой го удря.

— Умар. — Писъкът се носеше в празния двор. — Умар.

Не, дворът не беше празен. Когато се вгледа по-внимателно, Алтаир забеляза дете, приблизително на неговата възраст, застанало като страж в прозирната утринна омара, която се стелеше над тренировъчния плац. Беше Абас. Алтаир почти не го познаваше, знаеше единствено, че е Абас Софиан, синът на Ахмад Софиан. Момчето стоеше навън и слушаше безсмислиците, които баща му редеше, вероятно се молеше безмълвно за него и Алтаир остана да го наблюдава, възхитен от безмълвното му бдение. След това пусна пердето и си легна, като притисна с ръце ушите си, за да не чува как Ахмад зове баща му. Опита се да вдъхне мириса на баща си и разбра, че става все по-неуловим.

Казаха, че треската на Ахмад преминала, че се бил върнал в покоите си, но бил напълно сломен. Алтаир разбра, че бил на легло и Абас се грижел за него. Лежал два дни.

На следващата нощ някакъв шум събуди Алтаир и той остана да лежи, примигна и чу ясно как някой се движи към писалището. Свещта хвърляше сенки по каменната стена. В просъница реши, че е баща му. Беше се върнал да го вземе. Той се надигна усмихнат, готов да го приветства. Очакваше да му скара, че още не е заспал. Добре поне, че го изтръгна от кошмара, в който беше загинал и го беше изоставил.

Оказа се обаче, че мъжът в стаята не беше баща му, ами Ахмад.

Той застана до вратата, облечен в бяла роба, много блед. На лицето му се беше изписало отнесено изражение, което издаваше открития вътрешен мир, и той отправи усмивка на Алтаир, сякаш за да не уплаши момчето. Очите му бяха като две черни дупки, сякаш болката беше прогорила живота в тях. В ръката си стискаше кама.

— Извинявай — рече той и това бе единствената дума, която изрече, последната, защото прокара острието по гърлото си и там зейна червена уста.

Кръвта покапа по робата, около раната се събраха мехурчета. Камата се изплъзна и изтрака на пода и той се строполи с усмивка на колене, без да откъсва поглед от Алтаир, който не помръдваше от страх, неспособен да се извърне, докато кръвта на Ахмад изтичаше. Умиращият се отпусна и най-сетне очите му се откъснаха от момчето, когато политна назад, но вратата не му позволи да падне. Остана така няколко секунди като просител на колене и после политна напред.

Алтаир нямаше представа колко време е стоял така, плачеше тихо и слушаше как кръвта на Ахмад се стича по каменния под. Най-сетне събра кураж да стане от леглото, да вземе свещта и да го заобиколи. Отвори вратата и тя изскърца, когато затисна крака на Ахмад. Щом се озова навън, хукна. Свещта угасна, но той не обърна внимание на това. Тича чак до покоите на Ал Муалим.

— Никога не споменавай и дума за случилото се — нареди Ал Муалим на следващия ден. Даде на Алтаир топла напитка с много подправки, след това момчето прекара нощта в покоите на Учителя, където спа непробудно. Учителя пък излезе, за да се погрижи за тялото на Ахмад. Разбра го на следващия ден, когато Ал Муалим се върна при него и седна на постелята му.

— Ще кажем на Ордена, че Ахмад е заминал под прикритието на нощта — рече. — Те да си вадят каквито искат заключения. Не можем да позволим Абас да носи срама, задето баща му е отнел живота си. Стореното от Ахмад е истински позор. Този позор ще засегне и близките му.

— Ами Абас, Учителю? — попита Алтаир. — Той ще научи ли истината?

— Не, дете.

— Би трябвало поне да знае, че баща му…

— Не, дете — повтори Ал Муалим по-високо. — Никой няма да казва и дума на Абас, включително и ти. Утре ще оповестя, че двамата с него ставате ученици на Ордена, че отсега нататък ще бъдете братя, освен по кръв. Ще спите в една стая. Ще се обучавате, ще учите и ще се храните заедно. Също като братя. Ще се грижите един за друг. Ще бдите един над друг и физически, и по всякакъв друг начин. Ясен ли съм?

— Да, Учителю.

По-късно същия ден Алтаир бе настанен в една стая с Абас. Стаята беше оскъдно обзаведена: два сламеника, сламени рогозки, малко писалище. Не се хареса на момчетата, но Абас заяви, че скоро щял да замине, веднага щом баща му се върнел. Нощем спеше неспокойно, понякога викаше насън, докато Алтаир лежеше буден и се страхуваше да заспи, да не би Ахмад да го споходи в съня му и той да се издаде.

А кошмарите го връхлитаха. Ахмад му се явяваше всяка нощ. Идваше стиснал кама, която блестеше на светлината на свещта. Той прокарваше бавно острието през гърлото си. През всичкото време беше широко усмихнат.

Алтаир се събуди. В пустинята беше студено и тихо. Палмите шумоляха при всеки порив на вятъра, а водата продължаваше да капе зад него. Той прокара ръка по челото си и усети, че се е изпотил. Отпусна отново глава с надеждата да поспи, докато съмне.