Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (13)

12

Обикаляше отвън сградата непосредствено до крепостта на хоспиталиерите. Както очакваше, имаше пазач лъконосец и Алтаир остана да наблюдава как крачи по пасажа и от време на време поглежда към вътрешния двор, но през повечето време наблюдаваше покривите. Алтаир вдигна очи към слънцето. Приблизително по това време, помисли си той и се усмихна вътрешно, лъконосецът щеше да се отправи към стълбата и да се спусне долу.

Алтаир се сниши. Скочи от покрива на пасажа и тихо се прокрадна напред, така че да надникне през ръба към двора отдолу. В средата се виждаше кладенец от сив, безличен камък, друго нямаше, за разлика от останалите пищно украсени сгради из Акра. Зърна неколцина стражи в подплатените черни одежди на рицарите хоспиталиери с бял кръст на гърдите и група монаси. Сред тях се лутаха хора — приличаха на пациенти — боси, без ризи. Горките нещастници се въртяха безцелно с празни изражения и стъклени погледи.

Алтаир се намръщи. Дори докато пасажът беше неохраняем, нямаше начин да се спусне незабелязано в двора. Прокрадна се към стената непосредствено до входа на болницата и надникна към улицата. На избелелия от слънцето каменен паваж се бяха скупчили болни и семействата им и молеха пазачите да ги пуснат вътре. Безмозъчни идиоти залитаха сред тълпата, протягаха ръце нагоре, крещяха неразбираеми слова и ругатни.

Тогава Алтаир ги видя — усмихна се — групата учени. Вървяха през тълпата, сякаш около тях нямаше никого, слепи и глухи за страданията и гълчавата. Изглежда се бяха упътили към болницата. Алтаир се възползва от суматохата, спусна се незабелязано на улицата, смеси се с учените и наведе глава, съсредоточи се и тръгна редом с тях. На няколко пъти рискува да вдигне поглед, за да провери накъде вървят, докато се оказа, че както бе предполагал, те се бяха насочили към болницата и застаналите отстрани стражи ги пропуснаха безпроблемно.

Алтаир сбърчи нос. По улиците се разнасяха типичните градски миризми на печива, парфюми и подправки, докато тук се стелеше воня на страдание, смърт и човешки екскременти. Незнайно откъде — през две затворени врати — долетяха мъчителни викове, последвани от тихи стенания. Той реши, че това е централната част на болницата. Разбра, че е прав, когато вратите неочаквано се отвориха и един пациент изскочи в двора.

— Не! Помощ! Помогнете ми! — изпищя той. Лицето му беше разкривено от страх. — Помогнете ми, моля ви! Трябва да ми помогнете!

След него излезе страж. Наблюдаваше мързеливо, сякаш мускулите на клепачите му бяха прерязани. Затича след беглеца и го хвана. След това с помощта на друг страж започна да го удря и да го рита, докато виковете на лудия не утихнаха и той не падна на колене.

Алтаир наблюдаваше. Усети как челюстта му се стяга, сви юмруци, докато стражата пребиваше човека, а другите пациенти се юрнаха към тях, за да виждат по-добре представлението, наблюдаваше как по лицата им се изписа някакво подобие на интерес, докато се олюляваха.

— Милост! — изписка лудият. — Моля за пощада. Стига!

Млъкна. Болката му бе забравена в мига, в който вратата на болницата се отвори и на прага застана мъж, който можеше да бъде единствено Гарние дьо Наплуз.

Оказа се по-нисък, отколкото очакваше Алтаир. Нямаше брада, бялата му коса беше късо подстригана, очите му бяха хлътнали, жестоки, увисналите ъгълчета на устните му придаваха вид на мъртвец. На ръкава му беше избродиран белият хоспиталиерски кръст, а на врата си носеше разпятие — очевидно онзи господ, на когото се кланяше, го беше изоставил, реши Алтаир. Беше препасал и престилка — мръсна, изпръскана с кръв.

Погледна свъсено лудия проснал се пред него, притиснат от стражите. Единият от стражите вдигна юмрук и удари отново нещастника.

— Достатъчно, дете — разпореди се Дьо Наплуз. — Помолих те да върнеш пациента, не да го убиваш.

Мъжът отпусна юмрук с нежелание, а Дьо Наплуз пристъпи напред, приближи се до лудия, който стенеше и се опитваше да се отдръпне, също като плашливо животно.

Дьо Наплуз се усмихна и грубостта му се стопи на мига.

— Недей така, недей — рече той на лудия почти нежно. — Всичко ще бъде наред. Подай ми ръката си.

Лудият поклати глава.

— Няма… няма! Не ме докосвай. Не ме докосвай отново…

Дьо Наплуз смръщи чело, сякаш обиден от реакцията на човека.

— Отърси се от този страх, иначе няма да мога да ти помогна — рече най-сетне.

— Да ми помогнеш ли? Както помогна на другите ли? Ти им отне душите. Моята не я давам. Не. Няма да ти дам моята. Никога, никога, никога… Моята не я давам, моята не я давам, моята не я давам…

Дьо Наплуз зашлеви лудия.

— Овладей се — изръмжа той. Хлътналите му очи заблестяха и другият отпусна глава. — Да не би да си мислиш, че това ми доставя удоволствие? Да не би да си мислиш, че искам да те нараня? Ти обаче не ми оставяш избор…

Неочаквано лудият се отдръпна от стражите и се опита да хукне към насъбралите.

— Всяка добра дума върви заедно с шамар с опакото на ръката му… — разпищя се той, профуча близо до Алтаир, а двамата стражи хукнаха след него. — Всичко е лъжа и измама. Той няма да се успокои, докато не коленичим пред него, всички до един.

Единият страж го хвана и го повлече обратно при Наплуз, където лудият захленчи под студения поглед на Великия магистър.

— Това не трябваше да го правиш — изрече бавно Дьо Наплуз и се обърна към стража с ленивите очи. — Върни го. Идвам веднага щом се погрижа за другите.

— Не можете да ме държите тук! — продължаваше да крещи лудият. — Пак ще избягам.

Дьо Наплуз се спря.

— Не, няма — отвърна спокойно и нареди на стража: — Счупи му краката. И двата.

Стражът се ухили, когато лудият се опита да се измъкне от хватката му. Последваха два ужасяващи пукота, сякаш някой прекърши сухи съчки, когато едрият рицар счупи първо единия, а след това и другия му крак. Жертвата изпищя и Алтаир усети как пристъпва напред, неспособен да се овладее, кипнал от възмущение и бяс при тази проява на жестокост.

След това моментът изчезна: мъжът изгуби съзнание — несъмнено болката беше прекалено силна и той не успя да я понесе — и двамата стражи го повлякоха нанякъде. Дьо Наплуз го наблюдаваше. Изражението на благо съчувствие се беше върнало на лицето му.

— Много се извинявам, дете — рече почти на себе си, преди да се обърне към тълпата: — Вие нямате ли по-добро занимание? — излая той и погледна навъсено монаси и пациенти, които бавно се разотидоха. Когато Алтаир обръщаше гръб, за да се отдалечи от тях, забеляза, че Дьо Наплуз оглежда внимателно тълпата, сякаш търсеше някой, изпратен да го убие.

„Добре — помисли си Алтаир, когато чу вратата на болницата да се затваря, след като Великият магистър излезе от двора. — Нека се страхува. Нека изпита частица от онова, което причинява на другите.“ Тази мисъл го постопли, докато крачеше редом с учените, които тъкмо влизаха през друга врата. Тя водеше към главното отделение, където сламените рогозки не скриваха вонята на страдания и човешки изпражнения. Алтаир едва сдържа пристъпа на гадене и забеляза, че неколцина от учените притискат крайчеца на робите си към носовете си. Чуваха се стенания и Алтаир видя болнични легла, в които някои стенеха, а други проплакваха от болка. Остана с наведена глава, надникна изпод качулката и забеляза, че Дьо Наплуз приближава към леглото, в което измъчен човечец беше вързан с каиши.

— Как си? — попита Дьо Наплуз.

Разкъсваният от болка пациент изхриптя:

— Какво ми… направи?

— А, да. Болката. Отначало боли, така си е. Това е нищожна цена. След време сам ще се съгласиш, че е така.

Мъжът се опита да вдигне ръка от леглото.

— Ти си… чудовище.

Дьо Наплуз се усмихна снизходително.

— И с по-лоши имена са ме наричали. — Мина покрай дървена клетка, в която беше поставено легло, и надникна към… не, това не беше пациент, осъзна Алтаир. Нещастниците вътре бяха обекти. Те бяха експериментът. Отново усети, че едва удържа гнева си. Огледа се. Повечето стражи се бяха скупчили в другия край на отделението. Също както в двора, неколцина умопомрачени пациенти се клатушкаха напред-назад, видя група монаси, които не изпускаха нито една дума на Дьо Наплуз, но спазваха почтително разстояние и си говореха нещо, докато Великият магистър обикаляше пациентите.

Ако щеше да изпълнява задачата си — а той бе твърдо решен да стори необходимото — трябваше да действа скоро.

В този момент обаче Дьо Наплуз се премести при друго легло и се усмихна на мъжа, който лежеше в него.

— Казаха ми, че вече можеш да ходиш — рече мило. — Впечатлен съм.

Мъжът го погледна объркано.

— Беше… толкова отдавна. Почти бях забравил… как.

Дьо Наплуз остана доволен — много доволен:

— Прекрасно!

— Не… разбирам. Ти защо ми помагаш?

— Защото няма кой друг — отвърна той и продължи.

— Дължа ти живота си — заяви човекът в съседното легло. — На твоите услуги съм. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме освободи.

— Аз ти благодаря, че ми позволи — отвърна лекарят.

Алтаир се поколеба за момент. Да не би да грешеше?

Да не би Дьо Наплуз да не беше чудовище? Секунда по-късно отхвърли съмненията, веднага след като се замисли за лудия и писъците от болка, докато чупеха краката му, за безжизнените пациенти, които обикаляха болницата. Дори да имаше изцерени, те бяха задушени от насилието.

Дьо Наплуз стигна до последното легло в отделението. След няколко секунди щеше да излезе и Алтаир щеше да изпусне шанса си. Асасинът решително се извърна назад: стражите бяха все още в края на помещението. Отдели се от групата учени и пристъпи към Дьо Наплуз, докато Великият магистър стоеше приведен над пациента.

Камата на Алтаир отскочи напред и той я заби, като същевременно се протегна към Дьо Наплуз и задуши вика му, когато хоспиталиерът изви гръб от болка. Почти нежно, асасинът положи тялото на лекаря на пода.

— Освободи се от товара си — прошепна.

Дьо Наплуз примигна и вдигна очи — право към лицето на асасина. В гаснещите му очи нямаше страх. Алтаир забеляза единствено загриженост.

— А… значи вече мога да си почина — рече. — Безбрежният сън ме зове. Преди да затворя очи, искам да знам какво ще стане с чедата ми.

Чеда ли?

— Да не би да говориш за хората, които търпят жестоките ти експерименти? — Алтаир не успя да скрие отвращението си. — Ще бъдат освободени и ще се върнат по домовете си.

Умиращият се разсмя сухо.

— Домове ли каза? Какви домове? В калта и канавките ли? В бордеите, може би? В тъмниците, които им отнехме ли?

— Отвели сте тези хора против волята им.

— Да, незначителната воля, която притежаваха — изхъхри Дьо Наплуз. — Не е възможно да си чак толкова наивен. Да не би да успокояваш разплакано дете единствено защото негодува: „Искам да си поиграя с огъня, татко“.

Ти какво ще му кажеш? „Както искаш?“ Кажи го, но после ти ще носиш вината за изгарянията му.

— Тук не става въпрос за деца — отвърна Алтаир в желанието си да разбере умиращия, — а за зрели мъже и жени.

— Телом, може би. Но не и в умствено отношение. Тъкмо това се опитвах да оправя. Признавам, че без артефакта — който вие откраднахте от мен — прогресът ми е бавен. Но пък още имам билките. Отвари и извлеци. Стражите са добър пример за успеха ми. Бяха напълно луди, преди да ги открия и да ги освободя от тъмницата на ума им. Щом умра, те отново ще полудеят…

— Ти наистина ли вярваш, че им помагаш?

Дьо Наплуз се усмихна и светлината в очите му започна да гасне.

— Не е важно в какво вярвам. Важно е онова, което знам.

Той издъхна. Алтаир отпусна главата му на каменния под, извади перото на Ал Муалим и го потопи в кръв.

— Нека смъртта те дари с покой — промълви.

В същия миг един от застаналите наблизо свещеници извика. Алтаир се отдръпна от тялото и видя, че стражите се насочват към него. Докато вадеха мечовете си, той скочи и затича към далечната врата, която — искрено се надяваше — отвеждаше към двора.

Тя се отвори и той с облекчение видя, че излиза навън.

Никак не се зарадва, когато видя стража с ленивите очи, който изскочи през отворената врата, изтеглил тежкия си меч…

Алтаир извади своя и с камата в една ръка и меча в другата го посрещна. Разнесе се звън на метал. В продължение на секунда двамата бяха наежени един срещу друг, толкова близо, че Алтаир огледа набраздената от белези кожа около очите на рицаря. След това рицарят отскочи настрани и парира удара на Алтаир, приспособи се към движенията му толкова бързо, че той едва успя да реагира. Асасинът отстъпваше с леки, грациозни стъпки в желанието си да увеличи разстоянието между себе си и рицарят, който се оказа много по-добър боец, отколкото бе очаквал. Освен това беше едър мъж. Жилите на врата му бяха изпъкнали, а мускулите — оформени след години на размахване на меча. Алтаир чу пристигането на останалите стражи. Те спряха по сигнал на рицаря.

— Той е мой — изръмжа гигантът.

Беше арогантен, притежаваше прекалена самоувереност. Алтаир се усмихна и се наслади на иронията. След това пристъпи напред и замахна. Рицарят се ухили, отби поредния удар с пъшкане, а Алтаир отскочи наляво и го заобиколи от другата страна — страната на болното му око, слабото му място — и с един замах преряза врата му.

Раната зейна, от нея бликна кръв и стражът се отпусна на колене. Отзад се чу вик на изненада и Алтаир хукна, разблъска групата луди, които се бяха насъбрали, за да гледат, затича през двора, покрай кладенеца, мина под арката и се понесе из улиците на Акра.

Спря и огледа покривите. След това прескочи една сергия, а разгневеният търговец размаха юмрук, докато той прескачаше стената зад него, за да се качи на покривите. Тичаше, скачаше, стараеше се да се отдалечи колкото е възможно повече от кошмарната болница. Потъна сред човешката гмеж, замислен над последните думи на Дьо Наплуз. Думата артефакт не му излизаше от ума. За миг Алтаир се замисли за кутията на бюрото на Ал Муалим, но това беше невъзможно. Каква връзка можеше да има хоспиталиерът с нея?

Ако не ставаше въпрос за нея, то тогава за какво?