Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (7)

6

Малик беше застанал на прага на стаята на Учителя — олюляваше се, беше ранен, изнемощял, целият в кръв. Доскоро белият му плащ беше покрит с мръсотия, особено около лявата ръка, на която изглежда имаше тежка рана и висеше безпомощно отстрани със засъхнала по нея кръв.

Пристъпи навътре, като куцаше. Макар тялото му да беше ранено, духът му си оставаше непокътнат. Очите му горяха от гняв и омраза — омразата бе насочена към Алтаир с такава сила, че другият асасин едва се сдържа да не се отдръпне.

— Аз поне съм все още жив — изръмжа Малик и кръвясалите му очи заблестяха яростно към Алтаир. Дишаше учестено. Оголените му зъби бяха окървавени.

— Ами брат ти? — попита Ал Муалим.

Той поклати глава.

— Няма го вече.

За частица от секундата той сведе очи към каменния под. След това, подтикнат от внезапен прилив на енергия вдигна глава, присви очи и насочи разтреперания си пръст към Алтаир.

— Заради теб го няма вече.

— Робер ме изхвърли от залата. — Извиненията на Алтаир прозвучаха неубедително дори за него — най-вече за него. — Нямаше как да се върна. Нищо не можех да направя…

— Защото не обърна никакво внимание на предупреждението ми — кресна дрезгаво Малик. — Всичко това можеше да бъде избегнато. А брат ми… брат ми все още щеше да е жив. Арогантността ти едва не ни струва днешната победа.

— Едва ли? — намеси се тихо Ал Муалим.

Малик се овладя и кимна, а по устните му се плъзна нещо като усмивка, насочена към Алтаир, докато даваше знак на друг асасин, който пристъпи напред, понесъл кутия върху позлатен поднос.

— Сдобих се с онова, което любимецът ти така и не успя да намери — рече Малик. Гласът му беше напрегнат, той самият едва се държеше на крака, но нищо не бе в състояние да помрачи момента на триумф над Алтаир.

Алтаир усети как светът се отдръпва от него, докато асасинът поставяше подноса върху бюрото на Ал Муалим. По кутията бяха изписани древни руни и около нея имаше нещо — аура. Вътре със сигурност беше скрито съкровището. Нямаше какво друго да е. Това беше съкровището, което той не успя да донесе.

Здравото око на Ал Муалим блестеше широко отворено. Устните му бяха разтворени, езикът се плъзгаше по устните. Беше като омагьосан от кутията и мисълта какво се крие в нея. Неочаквано отвън се разнесе шум. Прозвучаха писъци. Чу се тропотът на бягащи крака. Долетя познатото звънтене на мечове.

— Както изглежда съм се върнал с нещо повече от съкровище — отбеляза Малик, когато един вестоносец нахлу в стаята, напълно забравил за протокола, докато обясняваше задъхано.

— Учителю, нападат ни. Робер дьо Сабле обсади село Масиаф.

Ал Муалим се изтръгна от магията, готов да се изправи срещу Дьо Сабле.

— Битка иска значи? Добре. Ще я получи. Върви. Уведоми другите. Крепостта трябва да бъде подготвена.

Насочи вниманието си към Алтаир и очите му заблестяха.

— Що се отнася до теб, Алтаир, разговорът ни ще почака. Върви в селото. Унищожи нашествениците. Прогони ги от дома ни.

— Ще бъде сторено — обеща той, изпитвайки облекчение от обрата на събитията. Само не можеше да си обясни защо предпочиташе нападението над селото пред унижението. Беше се опозорил в Йерусалим. Сега беше шансът му да възвърне достойнството си.

Скочи от площадката зад покоите на Учителя върху гладкия каменен под и се втурна към кулата. Докато тичаше през тренировъчния плац, за да изскочи през главната порта, се питаше дали ако падне в битката, ще си осигури желаното бягство. Щеше ли смъртта му да бъде каквато си я представяше? Щеше ли да посрещне благородно и смело края?

Щеше ли това да бъде достатъчно, за да постигне опрощение?

Изтегли меча. Шумът от битката звучеше по-наблизо. Забеляза, че асасините и тамплиерите се бият на хълма пред замъка, докато селяните в ниското са се пръснали под напора на прииждащите сили и наоколо е осеяно с тела.

В следващия миг го нападнаха. Един тамплиер се спусна към него с ръмжене и Алтаир се изви, остави инстинктите си да го поведат и вдигна меча, за да посрещне християнина, който му се нахвърли бързо и ожесточено, а двуострият меч нанасяше удар след удар върху неговия. Алтаир обаче се беше стегнал, стъпил здраво, широко разкрачен. Стойката му беше съвършена и нападението на тамплиера почти не го накара да помръдне от мястото си. Той отби чуждия меч, като използва значителната тежест на двуострия срещу рицаря, който размаха безпомощно ръце, когато Алтаир издебна подходящ момент и заби своето оръжие в корема на нападателя.

Тамплиерът му се беше нахвърлил, убеден, че ще го срази със същата лекота, с която беше посичал селяните. Очевидно грешеше. Стоманеното острие все още беше забито в него, когато той закашля кръв, а пък Алтаир изтегли меча нагоре и разполови тялото му. Воинът се срути на земята и вътрешностите му се провлачиха в прахта.

Сега вече Алтаир се биеше с неприкрита злоба, вложи цялото си чувство на безсилие в ударите на меча, сякаш можеше да плати за престъпленията си с кръвта на враговете. Следващият тамплиер замахваше с меча, опитваше се да окаже отпор, докато Алтаир го изтласкваше назад и той мигновено зае отбранителна поза, така че, докато парираше ударите, вече хленчеше в очакване на смъртта.

Алтаир нанесе подвеждащ удар, изви се и мечът му се плъзна по гърлото на християнина, то зейна и оттам бликна кръв по облеклото му, която го обагри в червено, също като кръста на гърдите. Той се отпусна на колене, след това се олюля напред и в същия миг нов войник се нахвърли върху Алтаир с вдигнат меч, заблестял на слънцето. Той отстъпи настрани и заби стоманата дълбоко в гърба на нападателя, така че за секунда цялото му тяло се напрегна, а острието щръкна отпред на гърдите, устата му се отвори в безмълвен писък, докато Алтаир го полагаше на земята и освобождаваше меча си.

Двама тамплиери го нападнаха едновременно, очевидно преценили, че заедно ще успеят да го повалят. Не бяха взели под внимание гнева му. Той не се биеше с обичайното си хладнокръвие, а с плам, с яростта на воин, който нехаеше за собствения си живот1. Това го превръщаше в най-опасния боец.

Около него се търкаляха труповете на селяни, посечени от нападащите тамплиери и гневът му лумна, а ударите на меча станаха още по-яростни. Посече още двама и ги остави да се гърчат в прахта. Заприиждаха все повече тамплиери и селяните и асасините хукнаха по склона. Алтаир забеляза, че Абас им дава заповед да се върнат в замъка.

— Напред към езическата крепост — изрева в отговор един рицар. Тичаше нагоре по хълма към Алтаир и размаха меча си, за да посече една жена. — Да пренесем битката при асасините…

Алтаир заби камата си в гърлото на християнина и последните му думи се удавиха в гъргорене.

Зад побягналите селяни и асасини прииждаха нови попълнения на тамплиери и Алтаир се поколеба на склона, запита се дали не е настъпил моментът да даде отпор, да умре, за да защити хората си и да избяга от тъмницата и срама, които го грозяха.

Не. Беше му добре известно, че нямаше никаква чест в смъртта, затова се присъедини към онези, които се оттегляха към крепостта, и пристигна тъкмо когато затваряха портата. Обърна се за последно към сцената на клането; красотата на Масиаф беше съсипана от окървавените трупове на селяни, войници и асасини.

Огледа се. Плащът му беше оплискан с кръвта на тамплиерите, но той самият беше незасегнат.

— Алтаир! — викът прониза мислите му. Беше Рауф. — Ела.

Обърна се уморено.

— Къде отиваме?

— Подготвили сме изненада за гостите. Просто прави като мен. Скоро ще стане ясно… — Той сочеше високите укрепления на крепостта. Алтаир прибра меча и го последва по стълбите към кулата, където се бяха събрали водачите на асасините, сред които зърна и Ал Муалим. Докато вървеше, погледна Учителя, който не му обърна никакво внимание, стиснал уста. Тогава Рауф посочи една от трите дървени платформи, които стърчаха във въздуха и го призоваваха да заеме мястото си на тях. Пое си дълбоко дъх, преди да се качи внимателно на ръба.

Застана високо над Масиаф и погледна към долината. Усети течението около себе си; плащът му изплющя на вятъра и той видя ята птици, които се носеха и гмуркаха в топли участъци. Височината го замая, но красотата го остави без дъх; близките полегати хълмове, обгърнати в тучна зеленина, проблясващите води на реката, телата, които сега приличаха на точици по склона.

И тамплиерите.

Нахлуващата армия се беше събрала на височината пред наблюдателната кула, близо до портата на крепостта. Предвождаше ги Робер дьо Сабле. Той пристъпи напред и вдигна поглед към укрепленията, където бяха накацали асасините, и се провикна към Ал Муалим:

— Еретик! Върни онова, което ми открадна.

Съкровището. Алтаир си припомни кутията на бюрото на Ал Муалим. От нея сякаш се излъчваше светлина…

— Не е твоя, Робер — отвърна Учителя и гласът му се разнесе над долината. — Върви си оттук, преди войската ти съвсем да оредее.

— Играеш опасна игра — отвърна Дьо Сабле.

— Уверявам те, че не играя никаква игра.

— Така да бъде — долетя отговорът.

Нещо в тона му накара Алтаир да застане нащрек. Както можеше да се очаква, Дьо Сабле се обърна към един от хората си:

— Доведете заложника.

Извлякоха асасина от редиците си. Беше вързан, със запушена уста и се дърпаше и извиваше, докато го теглеха напред. Приглушените му викове достигнаха до мястото на платформата, на което беше застанал Алтаир.

След това, без да се церемони, Сабле кимна на застаналия наблизо войник. Той стисна косата на асасина и изтегли главата му назад, така че да оголи гърлото, и го преряза с един замах, а след това пусна тялото на тревата.

Асасините, които наблюдаваха сцената, останаха неподвижни.

Дьо Сабле пристъпи към тялото и стъпи с единия крак върху гърба на умиращия, скръстил победоносно ръце на гърдите като гладиатор. Сред асасините се понесе отвратен шепот, когато той се провикна към Ал Муалим:

— Селото ти е разрушено, а запасите от храна едва ли ще изтраят вечно. Колко време ще мине, преди крепостта да започне да се пропуква отвътре? Ще останат ли дисциплинирани хората ти, когато кладенците пресъхнат и не остане и залък? — Дори не се опитваше да прикрие задоволството си.

Отговорът на Ал Муалим беше съвсем спокоен:

— Моите хора не се страхуват от смъртта, Робер. Те я посрещат с отворени обятия, а също и наградите, които носи със себе си.

— Добре — провикна се Дьо Сабле. — Тогава ще получат смърт.

Той, разбира се, беше прав. Тамплиерите можеха да обсадят Масиаф и да попречат на асасините да се запасяват с провизии. Колко време щяха да издържат, преди да изнемощеят дотолкова, че Дьо Сабле да ги сломи? Две седмици ли? Може би месец? Алтаир се надяваше, че планът, замислен от Ал Муалим, няма да позволи да се случи подобно нещо.

Сякаш прочел мислите му, Рауф зашепна от платформата от лявата страна.

— Последвай ме и не се колебай.

Видя и друг асасин. Всички бяха скрити от Дьо Сабле и хората му. Когато се вгледа надолу, Алтаир забеляза разположените на стратегически места копи сено, които да омекотят падането. Вече разбираше какво има предвид Рауф. Щяха да скочат, без тамплиерите да ги забележат. Въпросът беше защо.

Наметалото плющеше около коленете му. Звукът му донесе спокойствие, също като дъждовна пелена. Той сведе поглед и успокои дишането си. Съсредоточи се. Вглъби се в себе си.

Чуваше гласовете на Ал Муалим и Дьо Сабле, които продължаваха да се разправят, но вече не ги слушаше, мислеше единствено за скока и се готвеше за него. Затвори очи. Потопи се в езеро от спокойствие, докосна вътрешния си мир.

— Сега — изкомандва Рауф и скочи, след него полетя и другият асасин. Алтаир ги последва.

Скочи и той.

Времето се разтвори, докато падаше с разперени ръце. Тялото му беше отпуснато, извито грациозно във въздуха и той усещаше, че е постигнал съвършенство — сякаш се беше отделил от себе си. След това се приземи благополучно и копата сено омекоти падането. Рауф също успя. Третият асасин нямаше късмет. Кракът му се счупи при скока, той изкрещя и Рауф се спусна към него, за да го накара да замълчи, да не би тамплиерите да го чуят. Ако искаха да успеят, рицарите трябваше да повярват, че тримата мъже са скочили и са се пребили.

Рауф се обърна към Алтаир:

— Ще остана да се погрижа за него. Върви без нас. Въжетата ще те отведат до капана. Задействай го, донеси смърт на враговете ни.

Разбира се. Алтаир разбра едва сега. За миг се запита как са успели асасините да заложат капан, без той да разбере. Колко ли още тайни криеше Братството? Последва въжетата над пропастта, върна се по дирите си през дерето и се качи по канарата зад наблюдателната кула. Катереше се по инстинкт. Бърз и гъвкав, той усещаше как мускулите на ръцете му пеят, докато се изкачваше все по-високо по стената. Достигна върха на наблюдателната кула. Там, под гредите на горното ниво, откри заложения капан, който очакваше да бъде задействан: тежки, намаслени трупи, струпани върху издадена платформа.

Прокрадна се до ръба и погледна към насъбралите се в ниското тамплиери, десетки застанали с гръб към него. Тук бяха и въжетата, които задържаха капана. Той изтегли меча и за пръв път от дни наред се усмихна.