Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (55)

54

Мъжът с лъка посегна към оръжието си, но Алтаир се озова до него с две крачки, описа широка дъга с камата си и гърлото на мъжа зейна, лъкът беше прерязан, също и тюрбанът на бандита. Чу се тихо тупване, когато лъкът падна на земята, последван от по-тежкото тяло.

Алтаир — никой не знаеше дали се е бил през изминалите две десетилетия — стоеше изпънал гръб, докато наблюдаваше как израженията на Бейхас и дългокосия се променят и подигравателните усмивки се стопяват. Третият бандит в краката му се гърчеше, гъргореше и кръвта му попиваше в пясъка. Без да откъсва очи от Бейхас и дългокосия, старецът се отпусна на коляно и заби камата в него, за да го накара да замълчи. Знаеше, че сега вече страхът се е превърнал в най-мощното му оръжие. Двамата мъже бяха млади и бързи, диви и безмилостни, свикнали със смъртта. Алтаир пък разчиташе на опита. Надяваше се това да е достатъчно.

Дългокосият и Бейхас се спогледаха. Вече не се усмихваха. За момент единственият звук, който се чуваше, беше тихото проскърцване на въжето, прехвърлено през клона на смокинята. Муклис наблюдаваше всичко на обратно. Ръцете му бяха развързани и той се запита дали да не опита да се освободи, но прецени, че е най-добре да не привлича вниманието към себе си.

Двамата главорези се отдръпнаха един от друг, за да заобиколят Алтаир от двете му страни. Асасинът гледаше напред, където търговецът висеше с главата надолу. Дългокосият прехвърляше ятагана от едната ръка в другата и ефесът издаваше тих плющящ звук, когато се удареше в дланта му. Бейхас пък дъвчеше вътрешната страна на бузата си.

Дългокосият направи крачка напред и замахна с ятагана. Въздухът сякаш завибрира от дрънченето на стоманата, когато Алтаир го спря със своя меч, направи широк замах, за да отбие ятагана, и усети как мускулите му негодуват. Ако крадците атакуваха отблизо, той не беше сигурен колко дълго ще издържи. Вече беше стар. Старците се грижат за градини или прекарват следобедите замислени над проучванията си, четат и мислят за онези, които са обичали и изгубили, не участват в битки с мечове, особено когато противникът е по-многоброен. Замахна към Бейхас, за да му попречи да го нападне в гръб. Бейхас обаче успя да се прокрадне достатъчно близо и камата му остави рана на гърдите на асасина. Алтаир също нападна, двамата се сблъскаха, размениха удари и това даде възможност на дългокосия да се включи, преди Алтаир да успее да отбие удара му. Дългокосият замахна настървено с камата си и нанесе дълбока рана на крака на стареца. От нея шурна кръв и Алтаир едва не изгуби равновесие.

Закуцука настрани и се опита да се подпре на кладенеца, за да има защита поне от една страна. Зад него се полюшваше търговецът.

— Бъди силен — чу той тихия глас на търговеца — и знай, че каквото и да се случи, съм ти благодарен и признателен, независимо дали ще мога да ти го кажа отново в този живот или в следващия.

Алтаир кимна, без да се обръща, за да не изпуска от поглед главорезите. Щом видяха кръвта му, двамата се поразвеселиха, отново се окуражиха и нападнаха с ожесточение. Алтаир отби три от атаките им, сдоби се с нови рани и сега вече кървеше обилно, куцаше и беше останал без дъх. Страхът вече не беше оръжие, което да му бъде от помощ. Беше изгубил предимството. Оставаха му единствено позадрямалите умения и инстинкти, затова се върна назад към някои от най-изключителните си битки: победата над хората на Талал, победата на Молък, победата над рицарите тамплиери на гробището в Йерусалим. Воинът, който беше участвал в тези битки, щеше да насече тези двамата за броени секунди.

Само че онзи воин беше остарял. Скръбта и усамотението бяха изпили силите му. В продължение на двайсет години беше скърбил за Мария, беше обсебен от Ябълката. Беше позволил изключителните му бойни умения да закърнеят.

Усети как кръвта му пълни ботушите. Ръцете му бяха хлъзгави от кръв. Замахваше на сляпо с меча си. Не че се отбраняваше, по-скоро се опитваше да държи нападателите си далече. Замисли се за торбата си, качена на безопасно място на смокинята. Там беше скрита Ябълката. Само ако я докоснеше щеше да победи, но торбата беше далече, а и той се беше зарекъл да не използва артефакта никога повече; нали тъкмо затова го остави на дървото, за да държи изкушението на разстояние. Истината беше, че ако можеше да се добере до нея, щеше да я използва, вместо да умре по този начин и да остави търговеца в ръцете им. След намесата на Алтаир нещастният човечец със сигурност го чакаше мъчителна смърт.

Да, той щеше да използва Ябълката, защото губеше. Отново им беше позволил да се доближат. Дългокосият изникна някъде отстрани и той извика от усилието, което вложи, за да отбие ударите му. Бандитът парира вражеските удари — веднъж, два пъти, три пъти — успя да се наведе и нанесе нова рана на Алтаир, а той се дръпна встрани, заслепен от болка. По-добре беше да умре по този начин, в бой, вместо да се предаде.

Дългокосият напредна отново и се чу нов звън на мечовете. Алтаир получи нова рана, този път на здравия крак. Отпусна се на коляно, ръцете му увиснаха и той остави ненужния меч в пясъка.

Дългокосият пристъпи напред, но Бейхас го спря:

— Остави го на мен.

Алтаир се замисли за друго време, преди хиляди животи, когато противникът му беше изрекъл същите думи и как беше накарал рицарят да плати за арогантността си. Този път задоволството му беше отнето, защото Бейхас пристъпваше към Алтаир. Старецът беше коленичил изнемощял, победен, с наведена глава. Опита се да накара краката си да се изправят, но те отказаха да се подчинят. Опита се да вдигне меча, но ръцете не го слушаха. Забеляза как чуждият меч се спуска и вдигна глава, колкото да види как Бейхас оголва зъби, а златната му обица блести под лъчите на утринното слънце.

В този момент търговецът се залюля, прегърна Бейхас отзад и го спря. С оглушителен вик, събрал всичките си сили, призовани незнайно откъде, Алтаир се стрелна напред и мечът му се заби в корема на Бейхас, отвори вертикален разрез, който стигна почти до гърлото. В същия момент Муклис грабна камата, тъкмо преди да се изплъзне от пръстите на престъпника, замахна и преряза въжето, с което беше вързан. Тупна тежко край стената на кладенеца, скочи на крака и застана до спасителя си.

Алтаир почти се беше превил на две, немощен, умиращ. Въпреки това вдигна меча и погледна с присвити очи дългокосия, който неочаквано се оказа сам срещу по-многоброен противник и започна да губи кураж. Вместо да нападне, той заотстъпва към коня си. Без да сваля очи от Алтаир и Муклис, той възседна животното. Той ги наблюдаваше, а те наблюдаваха него. След това прокара многозначително пръст през гърлото си и препусна нанякъде.

— Благодаря ти — обърна се Муклис към Алтаир. Асасинът не отговори. Беше паднал, превит на две на пясъка.