Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (54)

53

10 август 1257 година

Алтаир искаше от нас да разпространим истината за асасините, това беше планът му. Не просто да говорим с хората, ами да създадем Орден на Запад.

Срамота, че ми отне толкова време да разбера, но след като вече знаех истината, всичко ми се стори ясно: той ни поверяваше (по-скоро на мен) духа на Братството. Предаваше факела на нас.

Бяха ни съобщили, че войнствени монголи приближават селото и той беше преценил, че трябва да заминем, преди да започне нападението им. Мафео, разбира се, гореше от желание да види какво става и предпочиташе да останем. Какво ли стана с досегашната му жажда за пътешествия? Беше се изпарила. Ролите ни изглежда се бяха сменили, защото сега аз исках да си тръгна. Или съм по-голям страхливец от него, или имам по-реалистична идея за жестокостите на войната, защото бях съгласен с Алтаир. Масиаф под обсада не беше място за нас.

Истината е, че съм готов да тръгна дори да не ни заплашваха монголите. Копнея за дома в горещите нощи. Семейството ми липсва — и съпругата ми, и синът ми Марко. След няколко месеца ще стане на три и аз съзнавам, че почти не съм го виждал през първите години от живота му, пропуснал съм и първите му стъпки, и първите му думи.

Накратко, чувствам, че времето ни в Масиаф вече е към края си. Освен това Учителят каза, че искал да ни види. Искал да ни даде нещо по време на церемония, която щяла да се проведе в присъствието на други асасини. Трябвало да пазим добре подаръка от ръцете на врага — и от монголите, и от тамплиерите. Значи натам ни е водел с разказа си. Подозирам, че става въпрос за много ценна вещ. Ще видим.

Междувременно Мафео няма търпение да чуе останалата част от историята, която е съвсем близо до края си. Намръщи се, когато го информирах, че ще мина по-напред от момента, в който Алтаир скочи от укреплението на цитаделата, засрамен, съсипан, че ще разкажа какво се случва двайсет години по-късно, и то не в Масиаф, а на място в пустинята, на два дни езда…

 

 

… в безкрайно сумрачна долина, на пръв поглед безлюдна, освен ездача, който водеше със себе си и втори кон, натоварен с чували и одеяла.

Отдалече ездачът приличаше на търговец, който прекарва стоки, а отблизо ясно се виждаше, че се поти под тюрбана, че е много изморен и доста пълен търговец. Това беше Муклис.

Щом Муклис зърна кладенеца в далечината, усети, че трябва да легне и да си почине. Беше се надявал да се добере до дома, без да спира, но нямаше избор, защото беше напълно изтощен. Неведнъж по време на пътуването равномерното поклащане на коня го беше приспивало и той усещаше как главата му се отпуска на гърдите, а очите му се затварят. Ставаше му все по-трудно да прогонва съня. Всеки път, когато се унасяше, сърцето и умът му влизаха в ожесточена битка. Гърлото му пареше. Беше пресъхнало. Робата му бе залепнала за тялото. Всяка кост и всеки мускул тръпнеха от умора. Мисълта да накваси устни и да полегне само за няколко часа, колкото да си върне енергията, преди да тръгне към Масиаф, не му даваше мира.

Онова, което го спираше, от което се страхуваше, бяха приказките, които чу — за бандити, които дебнели търговците, вземали им стоките, прерязвали им гърлата, били цяла банда, водени от главореза Фахад, чиято легендарна жестокост била равна единствено на жестокостта на сина му Бейхас.

Бейхас, казваха хората, бесел жертвите си за краката, преди да ги разпори от гърлото до корема, след което ги оставял да умрат бавно, докато дивите кучета се хранели с вътрешностите им. През това време Бейхас се заливал от смях.

Муклис искаше вътрешностите му да си останат на мястото. Нямаше никакво желание да остави стоката си на бандитите. Все пак в Масиаф се живееше трудно и щеше да става още по-трудно. Селяните бяха принудени да плащат по-високи такси на замъка на носа — цената на защитата се качвала непрекъснато, така им казваха; Учителят непрекъснато настоявал от хората да събират допълнителни такси и често изпращал групи асасини, за да съберат дължимото. Онези, които отказвали, били пребивани, след това изхвърляни от портата и можели единствено да се надяват да ги приютят в друго село или оставали на милостта на бандитите, които се били настанили в скалистите равнини около Масиаф и ставали все повече и все по-дръзки в нападенията над преминаващите. Едно време асасините — или по-скоро страхът от тях — пазели търговските пътища. По всичко личеше, че вече не е така.

Така че, ако се върнеше у дома без пари и не успееше да плати таксите, които Абас изискваше от търговците в селото и от останалите хора, Муклис и семейството му щяха да бъдат изхвърлени от дома — и той, и съпругата му Алия, и дъщеря му Нада.

Мислеше за това, докато приближаваше кладенеца и все още се колебаеше дали да продължи, или да спре.

Под огромна смокиня, разперила клони над извора, беше вързан кон, имаше и навес, който хвърляше приятна сянка. Конят не беше спънат, но одеялото на гърба му издаваше, че е на някого, вероятно на друг пътник, спрял, за да пие вода, да си напълни фласката или също като Муклис да полегне и почине. Муклис приближи уплашено към извора. Конят му подуши водата и изпръхтя в очакване, а той дръпна юздите, за да попречи на животното да тръгне към извора, където се беше свил човек и спеше. Беше положил глава върху торбата си, загърнат в плащ, дръпнал ниско качулката, скръстил ръце на гърдите. Лицето му почти не се виждаше, но Муклис забеляза загоряла, обветрена кожа, сбръчкана, осеяна с белези. Беше стар, около осемдесетгодишен. Неспособен да откъсне очи, търговецът разглеждаше лицето на спящия, когато очите му се отвориха.

Муклис отстъпи изненадано и стреснато. Очите на стареца бяха проницателни, бдителни. Той не помръдна и Муклис разбра, че странникът не се страхуваше от него.

— Извинете, че ви притеснявам — рече Муклис и наклони глава, а гласът му потрепери. Непознатият не отговори, наблюдаваше го как слиза от коня, след това го отвежда до водата и посяга към коженото ведро. Отначало единственият звук беше тихото потропване на ведрото в стените на кладенеца, след това пръхтенето на коня. Муклис също пи. Отначало отпиваше бавно, след това по-жадно, намокри брадата си, изми лицето. Напълни фласката, занесе вода и на втория кон, след това спъна и двата. Когато погледна отново към непознатия, той беше заспал. Единствената промяна беше, че вече не спеше с кръстосани ръце. Беше ги вдигнал до главата, отпуснати върху торбата, която използваше вместо възглавница. Муклис извади одеяло от своята торба и намери място от другата страна на кладенеца, където си постла и легна.

Не знаеше колко време е минало, когато усети движение и отвори очи. Над него беше застанал човек, огрян от първите лъчи на слънцето. Черната му коса и брада бяха щръкнали, неподдържани, на едното ухо носеше златна обица и се хилеше злобно. Муклис се опита да скочи, но мъжът приклекна и притисна лъскава кама във врата му, затова той притихна от ужас и от устните му се изплъзна жален хленч.

— Аз съм Бейхас — представи се усмихнатият мъж. — Моето лице е последното, което ще видиш.

— Не — изплака Муклис, но Бейхас го стисна за краката и започна да го влачи. Едва сега търговецът видя, че Бейхас води двама придружители, които сваляха стоката от коня му и я прехвърляха на своите коне.

Погледна към мястото, на което спеше старецът, но него вече го нямаше, въпреки че конят му беше все още тук. Да не би да го бяха убили? Да не би да му бяха прерязали гърлото.

— Въже — изкомандва Бейхас. Все още притискаше камата към гърлото на Муклис, когато единият придружител му подхвърли въже. И той като Бейхас беше с неподдържана брада, косата му беше скрита под куфия. На гърба си носеше лък. Третият беше с дълга коса, без брада, с широк ятаган на пояса и бързаше да прерови торбите на Муклис, като изхвърляше онова, което не го интересуваше.

— Не — изкрещя Муклис, когато видя изрисуван камък да пада на земята. Беше подарък от дъщеря му за късмет, даде му го в деня, когато тръгваше. Щом видя крадецът да го подхвърля, не издържа. Отскубна се от Бейхас и хукна към дългокосия, който го посрещна с усмивка, след това му нанесе жесток удар в гърлото. Тримата крадци се заляха от смях, докато Муклис се задушаваше и кашляше.

— Какво? — изграчи дългокосият и се наведе над него. Видя накъде гледа Муклис, вдигна камъка и прочете написаното от Нада. „Успех, татко.“ — Това ли било? Затова ли стана толкова храбър, татенце?

Муклис протегна ръка към камъка в отчаян опит да си го върне, но дългокосият го перна презрително през ръката — след това обърна камъка и се разсмя още по-гръмко, а Муклис наддаде вик от ярост — и метна камъка в кладенеца.

— Пльок — изсмя се той.

— Ти… — започна Муклис. — Ти…

— Вържете му краката — чу глас зад себе си. Бейхас хвърли въжето на дългокосия, приклекна отново и притисна острието на камата под окото на Муклис.

— Накъде си тръгнал, татенце? — попита той.

— Към Дамаск — излъга Муклис.

Бейхас поряза бузата му с ножа и човекът изкрещя от болка.

— Къде си тръгнал? — попита отново.

— Дрехата му е от Масиаф — отвърна дългокосият, докато връзваше краката на търговеца.

— Масиаф значи — рече Бейхас. — Едно време щеше да разчиташ на подкрепата на асасините, но вече не е така. Защо да не отскочим дотам. Може да потърсим опечалената вдовица и да я утешим. Какво ще кажеш, татенце? Може, след като приключим с теб.

Дългокосият се изправи, прехвърли края на въжето през един клон и го изтегли, така че Муклис да провисне. Светът се обърна наопаки. Той изплака, когато бандитът върза въжето за кладенеца. Бейхас пристъпи към него и го завъртя. Докато се въртеше, забеляза мъжа с лъка, застанал няколко крачки настрани, да се залива от смях. Бейхас и дългокосият също се разсмяха. Тарторът се наведе към него.

Докато се въртеше, пред погледа му се мярна стената на кладенеца, след това и тримата крадци, дългокосият и Бейхас отпред, онзи с лъка зад тях и…

Нечии крака се спуснаха от дървото зад третия.

Муклис все още се въртеше и пред погледа му отново се изпречи стената на кладенеца. Сега вече се движеше по-бавно и разбра, че тримата не са усетили присъствието на човека, застанал зад тях. Мъжът, чието лице беше скрито под качулката на плаща, беше навел леко глава, разперил ръце, сякаш се канеше да започне молитва. Беше старецът.

— Спрете — нареди той. Също като лицето му, и гласът беше старчески.

Тримата крадци се обърнаха към него, напрегнаха се, готови да се нахвърлят върху натрапника.

След това и тримата прихнаха.

— Какво е това? — попита подигравателно Бейхас. — Дъртакът е дошъл да ни спре забавлението ли? И какво смяташ да правиш, старче? Да ни отегчиш до смърт с дрънканици за стари времена ли? Да ни опърдиш до смърт ли искаш?

Двамата му придружители се разсмяха.

— Срежете въжето — нареди старецът и посочи клона, от който Муклис висеше с главата надолу и се поклащаше. — Веднага.

— И защо? — попита Бейхас.

— Защото аз казвам — отвърна с дрезгав глас старецът.

— Ти пък кой си, че ще ми казваш какво да направя?

Старецът тръсна ръка.

Щрак.