Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (52)

51

По-късно Алтаир и Мария седяха в къщата, сгушени един до друг на каменна пейка, и мълчаха в сгъстяващия се мрак. Години наред бяха спали в пустини, но никога досега не се бяха чувствали така изолирани, както в този момент. Скърбяха за нещастното стечение на обстоятелствата, скърбяха, че Масиаф беше напълно занемарен и запуснат в тяхно отсъствие, скърбяха за семейството на Сеф, за Дарим.

Най-много скърбяха за Сеф.

Той бил наръган в леглото, така казаха. Случило се преди две седмици и нямало време да съобщят на Алтаир. Камата била открита в покоите на Малик. Същия ден един асасин го чул да се кара със Сеф. Алтаир все още не беше научил името на асасина, който чул кавгата, но ставало въпрос за лидерството на Ордена, а Малик твърдял, че щял да остане начело дори след като Алтаир се върне.

— Новината за завръщането ви е предизвикала разправията — съобщи злорадо Абас, който не можеше да се нарадва на пребледнялото лице на Алтаир и разплаканата Мария.

Сеф заплашил Малик, че ще разкрие плановете му пред Алтаир, затова Малик трябвало да го убие. Поне така се твърдеше.

Мария седеше до него и продължаваше да ридае, свила колене към гърдите си, отпуснала глава. Алтаир приглаждаше косата й и я люля в прегръдката си, докато тя не се успокои. След това той впи поглед в сенките, които хвърляше огънят, и отблясъците, които танцуваха по каменните стени, вслушваше се в песента на щурците навън и в стъпките на стражите.

След известно време Мария се събуди стреснато. Той също трепна — беше се унесъл, приспан от танца на пламъците. Тя стана и се загърна с одеялото.

— Какво ще правим, любов моя? — попита тя.

— Малик — отвърна простичко той. — Беше насочил невиждащи очи към стената и говореше така, сякаш не бе чул въпроса й.

— Какво Малик?

— Когато бяхме млади, бяхме изпратени заедно до Храмовия хълм. Онова, което сторих, му причини огромна болка.

— Но ти си се поучил от грешките си — отвърна тя. — Малик го знаеше. Стана нов Алтаир, поведе успешно Ордена и го прослави.

Той изсумтя с недоверие.

— Прославил ли съм го?

— Не сега, обич моя — отвърна тя. — Може би няма да е точно сега, но ти ще успееш да възвърнеш славата му. Ти си единственият, който може да го стори. Не Абас. — Изрече името му така, сякаш беше вкусила нещо гнусно. — Не и съветът. Само ти, Алтаир. Онзи Алтаир, който е служил на Ордена повече от трийсет години.

— Заради мен загина братът на Малик — обясни Алтаир. — Тогава изгуби ръката си.

— Той ти е простил и служеше като твой верен заместник, откакто сразихте Ал Муалим.

— Ами ако се е преструвал? — попита Алтаир тихо. Сянката му се беше очертала на стената — тъмна и заплашителна.

Тя се отдръпна от него.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Може би Малик е таил омраза към мен през всичките изминали години. Може би Малик тайно се е домогвал до властта и Сеф е разбрал какво крои.

— Да, а на мен ей сега ще ми пораснат крила и ще отлетя в нощта — отвърна Мария. — Замисли се кой те мрази, Алтаир. Не е Малик, ами Абас.

— Намерили са ножа в леглото на Малик.

— Някой сигурно го е сложил там, за да го уличи. Бил е или Абас, или някой от лакеите му. Няма да се изненадам, ако Суами е отговорен за тази работа. Ами асасинът, който чул Малик и Сеф да се карат? Кога ще ни кажат кой е? Когато се срещнем с него, ще видиш, че е от поддръжниците на Абас. Може да е син на някой друг от новия съвет. Ами горкият Рауф? Интересно дали наистина е умрял от треска? Срамота е, че се съмняваш в Малик, след като това отдалече личи, че е работа на Абас.

— Срамота ли? — завъртя се към нея той и тя се отдръпна. Щурците навън замлъкнаха, сякаш се опитваха да чуят спора им. — Срамота, че съм се съмнявал в Малик. Да не би да не съм изпитвал на собствен гръб как хората, които обичам, се обръщат срещу мен, и то поради много по-незначителни причини от тази на Малик? Обичах Абас като брат и се опитвах да постъпя справедливо с него. Ал Муалим предаде целия Орден, но единствено аз му бях като син. Срамота, че имам подозрения ли? Доверчивостта е най-големият ми грях. Винаги съм се доверявал, на когото не трябва.

Той я погледна намръщено и тя присви очи.

— Трябва да унищожиш Ябълката, Алтаир — рече тя. — Тя изкривява мислите ти. Едно е да мислиш логично, разумно и последователно, съвсем друго е да се оставиш да те тъпчат.

Той я погледна.

— Аз не бих представил нещата точно така — рече и по устните му затрепка нещо като усмивка.

— Едва ли, но нищо.

— Трябва да разбера, Мария. Трябва да разбера със сигурност.

Сигурен беше, че ги наблюдават, но той беше асасин и познаваше Масиаф по-добре от когото и да било, така че не беше много трудно да излезе от резиденцията и да се качи по стената на вътрешната куртина и да се свие в сенките на бойниците, докато стражите преминат нататък. Контролираше дишането си. Все още притежаваше бързина и гъвкавост. Все още можеше да се катери по стени. Само че…

Лекотата вече я нямаше. Този път щеше да се справи както трябва. Раната, която беше получил в лагера на Чингис Хан, също го забавяше. Щеше да е твърде глупаво да надцени възможностите си и да си докара неприятности, защото се е надценил, или да се окаже проснат по гръб като умираща хлебарка, защото не е преценил скока си, когато е чул стражите да приближават. Почина си малко и продължи по бойниците, прокрадна се откъм западната страна на цитаделата към южните кули. През всичкото време се пазеше от стражите, докато стигна до кулата и едва тогава слезе от стената. Притича до склада със зърно и стълбите, които водеха към подземните тунели.

Там спря и се ослуша, притиснал гръб до стената. Чу шуртенето на вода през тунелите. Тъмницата на Ордена не беше далече, но се използваше толкова рядко, че щяха да ги използват като складове за зърно, ако не беше влагата. Алтаир беше почти сигурен, че Малик е единственият затворен долу.

Продължи да пълзи напред, докато не видя стража. Той беше седнал в тунела, опрял гръб на стената, главата му беше увиснала на гърдите, защото спеше. Беше настрани от килиите и дори не ги виждаше от мястото, на което се беше настанил, така че не беше ясно какво точно пази. Алтаир бе колкото възмутен, толкова и облекчен от немарливостта на човека. Промъкна се безшумно покрай него и веднага му стана ясно защо е толкова далече.

Вонята беше непоносима. От трите килии единствено средната беше заключена и Алтаир пристъпи към нея. Не беше сигурен какво очаква да намери зад решетките, затова пък веднага разбра какво надушва и покри носа си с ръка.

Малик се беше свил на рогозките и не правеше нищо, за да попие урината. Беше облечен в дрипи, приличаше на просяк, болезнено слаб и под парцаливата риза се четяха ребрата му. Скулите му изпъкваха, косата му беше дълга, брадата — също.

Беше прекарал в килията много повече от месец. Това бе очевидно.

Алтаир сви юмруци. Беше решил да научи истината от него, но тя се виждаше в очертаните ребра и скъсаните дрехи. От колко време беше в тъмницата? Достатъчно дълго, за да изпрати съобщение на Алтаир и Мария. Откога ли беше мъртъв Сеф? Реши да не мисли по този въпрос. Знаеше само, че Малик не бива да остане тук и минута повече.

Когато стражът отвори очи, Алтаир се беше надвесил над него. В следващия момент светлината угасна за него. Когато се свести, се озова в опиканата килия и се развика за помощ, но напразно, защото Малик и Алтаир вече ги нямаше.

— Можеш ли да вървиш, приятелю? — попита Алтаир.

Малик го погледна със замъглени очи. Колко болка се таеше в тези очи. Когато най-сетне позна Алтаир, по лицето му се изписа и благодарност, и облекчение, толкова искрени, че дори Алтаир да хранеше съмнения, те бяха заличени на секундата.

— Заради теб ще вървя — отвърна и се опита да се усмихне.

Докато вървяха в тунела, стана ясно, че Малик няма сила. Затова Алтаир прехвърли здравата му ръка през раменете си и понесе стария си приятел по стълбите на кулата, след това по бойниците, докато най-сетне слязоха от западната страна на цитаделата, като избягваха всички стражи. Най-сетне се върнаха в резиденцията. Алтаир погледна първо на едната страна, след това на другата и едва тогава влезе.