Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (49)

48

15 юли 1257 година

Мафео има навика да ме поглежда странно понякога. Изглежда е решил, че не му казвам всичко необходимо. Направи го на няколко пъти, докато разговаряхме — и сред хората на многолюдния пазар на Масиаф, и при хладните течения в катакомбите под цитаделата, и по време на разходката по бойниците, когато гледа как птиците се извисяват и спускат над долините. От време на време пък ме поглежда, сякаш искаше да каже: „Ама ти какво не ми казваш, Николо?“ Нищо не съм скрил, разбира се, освен подозрението, че тази история ще въвлече и нас по някакъв начин, че има причина, за да ми бъдат разказани тези събития от миналото. Дали има нещо общо с Ябълката? Може би с дневниците? Да не би пък да става дума за дневника, книгата, в която той записва най-значимите си открития?

Въпреки това Мафео ме поглежда с онзи поглед.

— И?

— И какво, братко?

— Алтаир и Мария заминали ли са на Изток?

— Мафео, Мария е майката на Дарим, който ни покани тук.

Той вдигна глава към слънцето и затвори очи, докато обмисляше чутото. Сигурен съм, че се опитваше да свърже образа на онзи Дарим, когато познавахме, шейсетгодишен мъж с обветрено лице, с човек, който имаше майка, при това майка като Мария.

Оставих го да мисли и се усмихнах снизходително. Също както Мафео ме засипваше с въпроси, докато му разказвах историята на Алтаир, така и аз бях прекъсвал Учителя с въпроси — макар и с много повече уважение.

— Къде е Ябълката? — бях го попитал отново. Честно казано, тайно се бях надявал, че по някое време ще ми я покаже. Все пак той говореше за нея с много уважение, дори понякога усещах страха му. Много се надявах да я видя. Може би подценявах въздействието й.

За съжаление той така и не ми я показа. Всеки път посрещаше въпросите ми с раздразнение и сумтене. Предупреди ме да не се измъчвам с въпроси за Ябълката и ми се закани с пръст. Трябвало да се замисля повече за дневника. На страниците му били записани тайните на Ябълката, рече той, но там поне нямало да изпитам зловредния й ефект.

Дневникът. Да, тъкмо дневникът щял да изиграе важна роля в бъдеще. Важен бил дори за моето бъдеще.

В момента обаче наблюдавах Мафео, който мислеше над факта, че Дарим е син на Алтаир и Мария, че между двамата отначало се родило уважение, след това привличане, приятелство, което прераснало в любов и…

— Брак — рече той. — Двамата с Алтаир са се оженили, нали?

— Точно така. Оженили се две години след събитията, които описах, в Лимасол. Церемонията била проява на уважение към хората от Кипър, които предложили острова си за база на асасините, а те на свой ред го превърнали в крепост на Ордена. Доколкото разбрах, Маркос бил почетният гост и предложил ироничен тост за пиратите, които макар и индиректно го запознали с Алтаир и Мария. Скоро след сватбата асасинът и булката се върнали в Масиаф, където се родил синът им Дарим.

— Единствен син ли е?

— Не. Две години след Дарим Мария родила Сеф, брата на Дарим.

— А той къде е?

— Всяко нещо с времето си, братко. Всяко нещо с времето си. Достатъчно е да кажа, че онези години били мирен и плодотворен период за Учителя. Той почти не говори за него, сякаш е твърде ценен, за да разказва открито, но почти всичко е записано в дневника. През това време правил дребни открития.

— Какви?

— Записал ги е в дневника. Там са съставките не само за новите отрови на асасините, ами и лекарства. Има описания на бъдещи постижения и катастрофи, дизайн на оръжия и скрити ножове, включително и изобретение, което изстрелва метални частици. Записал е размислите си по въпросите на вярата, човешкото начало, което произлиза от хаоса, за реда, наложен не от висши сили, ами от хората.

Мафео ми се стори шокиран.

— Произлиза от хаоса? Ред, наложен не от висши сили, ами от хората ли?

— Асасинът поставя под въпрос всичко — отвърнах аз надуто. — Дори своята вяра и умения.

— Защо?

— Учителят пише за противоречията и иронията на изкуството да бъдеш асасин. Описва как се опитват да доведат мира посредством насилие и убийства. Разказва как се стремят да разширят кръгозора на хората и същевременно да се подчиняват на един. Асасинът сочи опасностите да вярваш в едно, но изисква Орденът да следва кредото без въпроси…

Пише също така и за „Онези преди нас“, размисли, посветени на първата цивилизация, която е оставила артефактите, до които са се опитвали да се доберат както тамплиери, така и асасини.

— Ябълката е един от тях, нали?

— Точно така. Тя притежава нечувани сили. Рицарите тамплиери са ламтели за нея. Преживяното в Кипър му показва, че тамплиерите предпочитат да установят контрол с необичайни средства, че предпочитали да прибягват до подмолни стратегии за постигането на целите си. Алтаир стига до заключението, че това трябва да бъде начинът на действие и на асасините.

Орденът не трябва повече да строи яки крепости и да извършва пищни ритуали. Според него те не били същността на асасините. Вярата в кредото е онова, което дава същността на асасина. Така е вярвал — поне отначало — и Ал Муалим. Каква ирония, а! Идеология — предизвикателство към установените доктрини, която подтиква човек да надмине себе си и да направи невъзможното възможно. Тъкмо тези принципи разработва Алтаир и ги разпространява през годините, в които пътува из Светите земи, стабилизира Ордена и затвърждава ценностите, които е научил като асасин. В Константинопол обаче опитите му да разпространи истините на асасините се натъкват на пречка. Там през 1204 се вдигат бунтове срещу византийския император Алексий и скоро след това кръстоносците нападат и започват да разграбват града. Времената са смутни и Алтаир не успява да осъществи плановете си, затова се оттегля. Това е един от провалите му.

Странно, когато ми разказваше това, ме погледна много странно.

— Защото домът ни е в Константинопол ли?

— Нищо чудно. Ще трябва да помисля. Може би има връзка с това, че ние сме от Константинопол, а той иска да създаде местен клон там…

— Единственият му провал, казваш.

— Да. Във всяко друго отношение Алтаир е прославял Ордена също както и останалите лидери преди него. Единствено Чингис Хан му е попречил да си свърши работата.

— Как?

— Случило се е преди четирийсет години. Така пише Алтаир в дневника си. Описва как черна приливна вълна се надигнала от Изток. Армия с нечувана мощ помела всичко.

— За Монголската империя ли говори? — попита Мафео. — За издигането на Чингис Хан ли?

— Именно — отвърнах аз. — Дарим бил едва на двайсет, опитен стрелец с лък, Алтаир взел двамата с Мария и заминал от Масиаф.

— За да се изправи срещу хана ли?

— Алтаир подозирал, че успехът на Чингис Хан се дължи на влиянието на друг артефакт, много подобен на Ябълката. Може би Меч. Трябвало да провери дали е така и да спре безмилостното нашествие на хана.

— Как оставил Масиаф?

— Оставил Малик да ръководи. Оставил и Сеф, за да помага. Сеф вече имал съпруга и две малки дъщери, докато Дарим бил сам. Отсъствали дълго.

— Колко дълго?

— Цели десет години, братко, а когато се върнал в Масиаф, всичко се било променило. Вече нищо нямало да бъде същото. Искаш ли да ти разкажа?

— Да, разказвай.