Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (47)

46

Лимасол си беше същият — пълен с тамплиерски войници, недоволно население, което не криеше омразата си към натрапниците, докато вършеше ежедневните си задължения.

Без да губи време, Алтаир намери новото скривалище на съпротивата, неизползван склад, и влезе, решен да се изправи срещу Александър, след като бе научил за предателството му от подслушания между Бушар и Шалим разговор. Когато влезе в сградата, Александър скочи веднага щом го видя.

— Не се приближавай, предателю. Ти предаде съпротивата, продаде каузата ни. Сигурно още от самото начало работиш с Бушар.

Алтаир беше готов да се изправи срещу Александър, дори да се срещнат в двубой, но когато видя човека от съпротивата така разпален, реши, че може да не е разбрал правилно казаното от врага. Въпреки това остана нащрек.

— Тъкмо се канех да те попитам същото, Александър. Чух Бушар да споменава името ти. Изпратил ти е нещо, нали?

Александър присви очи и кимна. В убежището имаше малко мебели, но върху ниска масичка наблизо беше поставен чувалът, който Бушар даде на Шалим в Кирения.

— Да — отвърна, — главата на горкия Барнабас, натъпкана в чувал.

Алтаир пристъпи към масата. Дръпна вървите и вътре наистина беше пъхната глава, но…

— Това не е човекът, който ме посрещна в Кирения — рече Алтаир, загледан тъжно в отрязаната глава. Разложението беше започнало и от нея се разнасяше противна миризма. Очите бяха притворени, устата зейнала, виждаше се езикът.

— Какво? — попита Александър.

— Истинският Барнабас е бил убит, преди да пристигна. Бил подменен от агент на тамплиерите, който стори предостатъчно зло, преди да изчезне — обясни Алтаир.

— Господ да ни е на помощ. Тамплиерите проявиха същата жестокост и тук, капитаните им обикаляха неспирно пазара, пристанището и площада пред катедралата и арестуваха всеки, който им попаднеше.

— Не се отчайвай — успокои го Алтаир. — Кирения беше жестоко разтърсена от тамплиерите. Ще ги прогоним и от Лимасол.

— Трябва много да внимаваш. Пропагандата им успешно настрои някои от хората ми срещу теб, а повечето са изпълнени с недоверие.

— Благодаря ти за предупреждението.

Алтаир напразно обикаля града в търсене на Бушар, но когато се върна, за да сподели лошите новини с Александър, откри убежището празно. Чакаше го само една бележка. Беше поставена на масата и той посегна към нея. Александър искаше да се срещнат в двора на замъка. Поне така пишеше и бележката.

Асасинът се замисли. Не познаваше почерка на Александър. Имаше опасност човекът от съпротивата да е бил принуден да я напише.

Докато отиваше към мястото на срещата, инстинктите му нашепваха, че му е заложен капан, и той усети как сърцето му се свива, когато се натъкна на труп в двора.

„Не!“ — помисли си.

Веднага се огледа. Бойниците бяха празни, наоколо не се мяркаше жива душа. Беше по-тихо, отколкото очакваше. Коленичи до мъртвеца и страховете му се превърнаха в действителност, когато видя безжизнените очи на Александър.

В този момент над него прозвуча глас и той се изправи, а на една от бойниците забеляза човек, който се взираше надолу. Заслепен от слънцето, заслони очи. Не успя да види кой е мъжът. Дали не беше Бушар? Който и да беше, носеше червения кръст на тамплиер, беше застанал леко разкрачен, сложил ръце на кръста, заел позата на победител и герой.

Рицарят посочи трупа на Александър. Гласът му прозвуча подигравателно:

— Да не би да ти е приятел?

Алтаир се надяваше много скоро да накара рицаря да плати за това пренебрежително отношение. Мъжът отстъпи настрани и асасинът най-сетне го видя. Беше шпионинът, онзи, който се беше представил пред него като Барнабас от Кирения, същият, който по всяка вероятност носеше отговорност за убийството на истинския Барнабас. Поредният убит добър човек. Алтаир се надяваше да го накара да си плати. Сви юмруци и стисна зъби. Засега поне шпионинът водеше.

— Няма ли да ми кажеш името си — провикна се към него.

— Какво ти казах в Кирения? — изсмя се рицарят шпионин. — Барнабас.

Неочаквано прозвуча мощен вик и Алтаир се обърна към група граждани, които тъкмо влизаха в двора. Бяха му заложили капан. Шпионинът беше настроил хората срещу него. Сега вече всички щяха да го сочат с пръст като убиеца на Александър. Шпионинът беше преценил много точно пристигането на тълпата. Капанът беше щракнал, въпреки че инстинктът го предупреди.

Отново се прокле. Огледа се. Беше заобиколен от каменни стени. Няколко стъпала водеха към бойниците, но там беше застанал шпионинът, ухилен до уши, изпълнен с нетърпение да стане свидетел на представлението, което щеше да започне в мига, в който гражданите се втурнеха към Алтаир. Кръвта на хората кипеше, те нямаха търпение да си отмъстят, очите им горяха от желание да получат справедливост.

— Ето го предателя!

— Дръжте го!

— Ще си платиш за престъпленията!

Алтаир не помръдваше. Първата му мисъл беше да посегне към меча, но не го направи. Нямаше да убива гражданите. Ако го стореше, щеше да унищожи вярата на хората от съпротивата в асасините. Единственото, което можеше да направи, бе да ги убеди в невинността си. Само че те нямаха никакво намерение да му дадат шанс. Отчаяно се питаше как да постъпи.

Накрая намери отговора.

Ябълката.

Тя сякаш го зовеше. Неочаквано усети тежестта й и я извади, вдигна я пред погледите на тълпата.

Нямаше никаква представа какво да прави с нея и не беше сигурен какво ще се случи. Усети, че Ябълката ще се подчини на командите му, че ще разбере намеренията му. Това обаче бе просто усещане. Нищо повече от чувство. Инстинкт.

Така и стана. Ябълката запулсира и заблестя в ръцете му. От нея се излъчваше странна прозирна светлина, която обгърна тълпата и хората в миг се успокоиха, застинаха по местата си. Алтаир видя как шпионинът на тамплиерите се сви потресен от видяното. За момент се почувства всемогъщ и в този момент усети не само томителната сила, която ябълката внушаваше, ами и огромната опасност, която щеше да представлява в ръцете на онези, които имаха намерение да я използват за своя изгода, но също и в неговите ръце. Дори той не беше предпазен от изкушението. Използваше я в момента, но се зарече никога повече да не употреби силата й, не и за същата цел.

Заговори на тълпата:

— Арман Бушар е отговорен за нещастията ви. Той е наел този мъж да унищожи съпротивата отвътре. Вървете си и вдигнете хората. Кипър ще бъде отново ваш.

Отначало се запита дали се получава. Дали, след като свалеше Ябълката, хората нямаше отново да му се нахвърлят? Колебаеше се, въпреки това свали ръце, но тълпата не се втурна напред. Думите му бяха достигнали до тях. Беше успял да ги убеди. Те се обърнаха и си тръгнаха от двора точно толкова бързо, колкото бяха дошли, но сега вече бяха притихнали, дори изпълнени с разкаяние.

Дворът отново се изпразни и в продължение на няколко секунди Алтаир остана загледан в Ябълката, изчака светлината й да угасне, уплашен от нея, същевременно привлечен. След това я прибра.

— Хубава играчка си имаш — заговори шпионинът. — Имаш ли нещо против да я взема за известно време?

Алтаир знаеше едно. Тамплиерът трябваше да го убие, ако искаше да му отнеме Ябълката. Изтегли меча, готов за бой, а рицарят се усмихна в очакване на битката, готов да слезе от бойниците, когато…

Спря.

Усмивката се стопи от лицето му, за да не се появи никога повече.

От гърдите му стърчеше меч. По бялата туника потече кръв и попи в червения кръст. Той сведе поглед, напълно объркан, сякаш се питаше как се е озовало оръжието там. Под него, в двора, Алтаир си задаваше същия въпрос. Тамплиерът се олюля и асасинът видя фигурата зад него. Позна я веднага. Беше Мария.

Тя се усмихваше. Изблъска шпионина от стената и той падна тежко в двора. От меча й капеше кръв, тя се усмихна широко на Алтаир, тръсна оръжието, след това го върна на колана.

— Значи — рече тя — Ябълката е била в теб през всичкото време.

Той кимна.

— Сега вече видя в какво оръжие ще се превърне, ако попадне в ръцете, на когото не трябва.

— Не знам обаче дали твоите ръце са правилните.

— Не са. Правилно. Ще я унищожа… или пък ще я скрия. Не мога да кажа кое от двете, преди да открия архива.

— Няма нужда да търсиш повече — отвърна тя. — Стъпил си върху него.