Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (44)

43

Мария я нямаше. Кръстоносците я бяха отвели. Докато Алтаир се биеше в замъка Кантара, войници нападнали склада и въпреки че последвала ожесточена битка, успели да вземат затворници. Мария била сред пленените.

Маркос, един от малкото успели да избягат, посрещна асасина. По лицето му се бяха вдлъбнали бръчки от притеснение. Веднага се разбъбри:

— Алтаир, нападнаха ни. Опитахме се да ги отблъснем, но не успяхме.

Той сведе засрамено поглед.

Да не би да се преструваше?

Алтаир погледна към вратата на сушилнята. Беше отворена. Вратата на клетката зееше и той си представи как Мария го наблюдава отвътре с бадемовите си очи, как е опряла гръб на стената, как разритва с ботуш пръснатата по пода слама.

Тръсна глава, за да пропъди образа й. Беше заложено много повече от чувствата му към англичанката: не биваше да си позволява да мисли за нея. На първо място беше Орденът. Само че… първата му мисъл беше за нея.

— Исках да ги спра — рече Маркос, — но трябваше да се скрия. Бяха страшно много.

Алтаир го погледна остро. След като знаеше, че Барнабас е лъжец и предател, не смееше да се довери на никого.

— Вината не е твоя — успокои го. — Тамплиерите са лукави.

— Чух, че били впрегнали силите на Черния оракул от Буфавенто. Сигурно така са ни открили.

Дали? Алтаир се замисли. Тамплиерите успяваха да проследят успешно всяка тяхна стъпка. Тази работа едва ли имаше нещо общо с оракула. По-скоро в съпротивата беше пълно с шпиони на тамплиерите.

— Много интересно — рече и се замисли, че Маркос може да се опитва да го подведе. — Подозирам обаче, че Барнабас им е подшушнал нещо.

Маркос трепна.

— Барнабас ли? Как е възможно? Водачът на съпротивата беше екзекутиран в деня, преди да пристигнеш.

Разбира се. Алтаир се прокле. Наистина е съществувал човек на име Барнабас, предан на съпротивата, но тамплиерите са го заменили със свой човек — фалшив Барнабас. Замисли се за Йонас, когото ликвидира по заповед на шпионина, и си каза, че един ден ще се разплати за тази работа. Йонас не заслужаваше да умре.

Тръгна към пристанището, откри къде държат затворниците от съпротивата, промъкна се покрай стражите и откри пленниците натъпкани в мръсна килия.

— Благодаря ви, господарю, господ да ви благослови — рече един, докато Алтаир отваряше вратата и го пускаше. И останалите не скриха колко са му благодарни. Той знаеше какво възнамеряват да им причинят тамплиерите.

Погледът му напразно търсеше Мария.

— Имаше ли с вас жена?

— Жена ли? Да, докато синът на Бика Шалим не я отведе окована във вериги. Да не помислиш, че се даде лесно?

Едва ли, помисли си Алтаир. Мария не се даваше лесно. Какъв обаче беше този син Шалим? Той ли щеше да налага отсега нататък тиранията на Бика?

Алтаир се изкачваше по стената на крепостта Буфавенто, за да се вмъкне вътре, а след това хлътна в тъмната, влажна вътрешност, където непрекъснато капеше вода, а мокрите каменни стени хвърляха черни отблясъци, трепкащите пламъци на факлите едва пронизваха страховитата тъма, където всяка стъпка отекваше и непрекъснато капеше вода. Тук ли държаха тамплиерите прословутия Оракул? Надяваше се да е тук. Знаеше само, че досега бяха на крачка пред него. Каквото и да бяха замислили, той усещаше, че няма да му хареса, както не му харесваше и онова, което чуваше за архива, нито пък слуховете, че всеки момент ще успеят да се справят със съпротивата. Беше готов на всичко, за да им попречи. Ако това означаваше да се заеме с лов на вещици, значи щеше да го направи.

Прокрадваше се по коридорите към недрата на замъка, когато откри, че се приближава към тъмницата. Зад него лежаха двама стражи, на които се натъкна по пътя, и те паднаха с прерязани гърла, а той побърза да скрие телата. Също както и в замъка на Молък, той се промъкна незабелязано и убиваше единствено когато се налагаше. Ето че чу гласове. Единия позна веднага. Беше на Бушар.

Той разговаряше с мъж от другата страна на покритата с ръжда желязна врата.

— Значи момичето отново е избягало, така ли? — сопна се тамплиерът.

Другият мъж беше с пищен плащ, обточен с кожа.

— Както беше окована, така изчезна…

— Стига глупости, Шалим. Слабостта ти към жените е всеизвестна. Свалил си гарда и тя се е измъкнала.

— Ще я открия, Велики магистър. Кълна се.

Значи това беше Шалим. Алтаир му обърна специално внимание и се развесели. Нищо в него — видът, телосложението, дори дрехите — не напомняше за баща му Молък.

— Действай бързо — разпореди се Бушар, — преди да е довела асасина в архива.

Шалим понечи да тръгне, но Бушар го спря:

— Шалим, погрижи се това да стигне до Александър в Лимасол.

Подаде му чувал и другият мъж кимна. Алтаир стисна зъби. Значи и Александър работеше с тамплиерите. По всичко изглеждаше, че пипалата на врага са плъзнали навсякъде.

Двамата продължиха нанякъде и Алтаир се запромъква към килията на оракула. Тъй като не можеше да мине през портата, той се качи на един балкон и си проправи път отвън, след това отново се спусна, докато най-сетне не се добра до тъмницата. Още стражи паднаха, пронизани от камата му. Много скоро някой щеше да открие телата и да вдигне всички под тревога. Налагаше се да действа бързо.

Но пък стражите изглежда си имаха предостатъчно работа. Натъкна се на шумен гуляй, докато се придвижваше към мястото, където предполагаше, че е тъмницата. Стигна до края на тунел, който водеше към ешафод, и разбра накъде се е запътил Бушар, защото отново го видя. Разговаряше с един от стражите. Двамата бяха застанали от другата страна на преградата пред редица врати на килии.

Алтаир беше открил тъмницата. Коленичи в една ниша в тунела и се сви. Над крясъците, които се носеха, чу въпроса на Бушар:

— Какво става?

— Лудата е, господарю — отвърна стражът на висок глас, за да надвика шума. — Съвсем е пощръкляла. Нарани двама от стражите.

— Остави я да си поиграе — усмихна се той. — Тя си изпълни предназначението.

За пореден път се оказа, че пътят на Алтаир до Бушар е блокиран. Много му се искаше да приключи незабавно с него, въпреки че имаше страж. Мислеше първо да повали войника, след него и Бушар. Само че нямаше да се получи. Вместо това остана да наблюдава, обзет от разочарование, докато Бушар и стражът се отдалечаваха и оставиха тъмницата пуста. Той излезе от скривалището си, отиде до преградата и се натъкна на заключена врата. Опитните му пръсти се заеха с механизма. Когато най-сетне премина, се отправи към килията на оракула. Писъците ставаха по-пронизителни и Алтаир преглътна. Не се страхуваше от никой мъж. Само че този път не ставаше въпрос за мъж. Положението беше различно. Наложи си да се овладее, преди да се заеме с втората ключалка. Вратата се отвори, ръждясалите панти изстъргаха жално и сърцето му заблъска.

Килията й беше огромна — просторна зала, в която се усещаше дъх на смърт и разложение, стелеше се някаква мъгла, между колоните се виждаха листа, сякаш светът отвън се опитваше да нахлуе вътре, докато един ден напълно задуши помещението.

Докато очите му привикваха със сумрака, той се опита да я различи, но така и не успя, чуваше единствено адските писъци. Усети как космите по ръцете му настръхват и потръпна, докато влизаше навътре в… клетката й.

Приличаше повече на леговище на животно.

Неочаквано настъпи тишина. Сетивата му се изостриха. Прехвърли меча си от едната ръка в другата и огледа килията.

— Езическа кръв — чу той глас — накъсан, напевен, който сякаш идваше от някакъв кошмар. Завъртя се в посоката, от която идваше гласът, но му се стори, че се е объркал. — Знам името ти, грешнико — изграчи тя. — Знам защо си дошъл. Господ напътства ноктите ми. Господ ми дава сили да прекърша костите ти.

На Алтаир му остана време колкото да помисли: „Нокти ли? Тя наистина ли има…“ Ето че тя изникна от мрака, завъртя се като дервиш, черната коса се стелеше по раменете й. Отново се разпищя. Ноктите й бяха дълги, остри, смъртоносни. Чу ги как изсвистяха, когато замахна към лицето му. Отскочи назад. Тя обаче се сви като котка, погледна го и изръмжа. Асасинът остана изненадан. Очакваше да се изправи пред стара вещица, но тази жена… тя приличаше на благородна дама. Разбира се. Та това беше жената, за която му каза Барнабас. Навремето живяла в замъка. Беше все още млада и личеше, че е била красива. Каквото и да й бяха сторили тамплиерите, престоят в килията я беше докарал до лудост. Разбра го, когато тя се ухили и щом видя изгнилите зъби и провисналия от устата й език, вече не му се струваше, че е от благороден произход. Тя се изкиска и отново го нападна.

Двамата се сбиха и Оракула започна да замахва сляпо, протягаше нокти, издра Алтаир до кръв на няколко места. Той се държеше на разстояние и пристъпваше напред колкото да отбие атаките й, докато най-сетне успя да вземе надмощие и я притисна към една от колоните. Отчаяно се опитваше да я удържи — искаше да й обясни разумно какво става — само че тя се гърчеше като диво животно, дори когато той я събори на земята и я възседна, притиснал камата към гърлото й. Тя размахваше ръце и мърмореше:

— Слава на господ. Аз съм инструмент. Аз съм господният екзекутор. Не се страхувам нито от болка, нито от смърт.

— Навремето си била кипърка — рече Алтаир, докато се опитваше да я задържи. — Уважавана благородна дама. Какви тайни си разкрила пред онези дяволи?

Дали тя знаеше, че като е помогнала на тамплиерите, е предала собствения си народ? Все още ли имаше достатъчно разум, за да го разбере?

— Има причина да сея нещастие — изграчи отново тя и неочаквано утихна. — По нареждане на господ станах негов инструмент.

Не, умът й беше безвъзвратно изгубен.

— Каквото и да са ти направили тамплиерите, господарке, е било грешно — рече той. — Прости ми.

Следващото, което направи, беше акт на милосърдие. Уби я, след това избяга от ужасното място.

По-късно, когато се върна в склада, отвори дневника си и започна да записва.

Защо инстинктите ни подтикват към насилие? Изучавах влиянието, което оказват едни на други различните видове. Вроденото желание да оцелееш изглежда изисква смъртта на друг. Защо не можем да си подадем ръце? Колко ли вярват, че светът е създаден от висша сила, докато аз съм убеден, че е създаден от ръката на луд, който е искал да прослави смъртта, разрушението и отчаянието.

Записа и мислите си за Ябълката.

Кои са били преди нас? Какво ги е довело тук? Какво ги е прогонило? Какви са тези артефакти? Нима са послания в бутилка? Нима са оръжия, оставени, за да ни помагат и водят? Да не би да се бием, за да спечелим правото да ги контролираме, да придадем смисъл на божественото, докато те може да са най-обикновени ненужни играчки и поради това изхвърлени?