Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (42)

41

Алтаир отиде при църквата и сърцето му се сви, когато видя безредиците. Стражи тамплиери бяха образували кордон, за да удържат развилнелите се граждани и не ги допускаха по-далече от църквата, затова те чупеха всичко, което им попаднеше. Щайги и бъчви бяха раздробени, по улиците пламтяха огньове. Сергиите бяха разрушени, миризмата на стъпкани продукти се беше смесила с дима. Мъжете се събираха на групи, крещяха призиви под звука на барабани и непрекъснатите удари на цимбали, с които се опитваха да подразнят рицарите тамплиери, които ги наблюдаваха внимателно иззад импровизирани бариери, преобърнати каруци и сергии. От време на време малка група войници се врязваше в тълпата, извличаше някой мъж, който риташе и крещеше дивашки, и или започваха да го налагат с ефесите на мечовете, или го захвърляха зад бариерите, за да го откарат в тъмницата — не че тези нападения успяваха да сплашат бунтовниците или да ги успокоят.

Алтаир наблюдаваше всичко това отвисоко, приклекнал на един покрив, обзет от отчаяние. Нещо се беше объркало. Беше се объркало, при това много. Ако Бикът решеше да направи съобщение и да го посочи за убиеца на търговеца, тогава щеше да стане още по-зле.

Взе бързо решение. Бикът трябваше да умре. Когато се върна в склада, напразно търси Барнабас. Така и не успя да го открие. Сега вече Алтаир разбра, че е допуснал грешка, като му се довери, и се прокле. Беше се вслушал в инстинкта си, но просто не беше слушал достатъчно внимателно.

Маркос обаче беше там, също и Мария, затворена зад решетките, много по-яки от онези, които бяха използвали в Лимасол. Вратата между сушилнята и големия склад беше отворена и я чуваха: седеше зад решетките, опряла гръб на стената, риташе рогозките на пода и хвърляше отровни погледи към останалите. Алтаир я наблюдаваше и се чудеше как е възможно да създава толкова неприятности.

Научи, че когато Маркос пристигнал с нея и още хора от съпротивата, складът за жито бил празен. Барнабас бил изчезнал. Колко удобно, помисли си Алтаир.

— Какво става? — възкликна Маркос. — Градът се вдига. Видях бунт.

— Хората недоволстват заради смъртта на Йонас. Ти чувал ли си го?

— Татко го познаваше добре. Добър човек. Как е умрял?

Алтаир усети как сърцето му се свива и изви очи настрани.

— Много смело. Слушай, Маркос, стана твърде сложно. Преди да открия Бушар, трябва да ликвидирам Бика и да сложа край на насилието.

— Проявяваш добър вкус към хаоса, Алтаир — провикна се Мария от клетката.

Хареса му как звучи името, когато тя го изрича.

— Бикът е отговорен за покоряването на хиляди. Едва ли някой ще плаче за него.

Тя се намести.

— Да не би да си въобразяваш, че ще влетиш в Кантара, ще го ужилиш и ще си излезеш необезпокояван? Той се е обградил с предани привърженици. — Гласът й отекна в каменната тъмница.

— Кантара… е на изток, нали? — попита Алтаир. Веднага се беше хванал за името, което й се изплъзна.

— Да, най-добре защитената… Провери сам.