Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (39)

38

Оказа се, че следващата му стъпка е предопределена. Настани се във висока кула, в сянката на камбана и оттам забеляза движението по улиците, които досега бяха празни. Хората напускаха домовете си. Нямаше представа накъде са тръгнали, но прецени, че е добре да научи.

Димът все още се вдигаше от овъглените останки на склада и тамплиерите се мобилизираха. Алтаир се придвижваше по покривите, следваше хората долу, докато се отправяха към площада, и забеляза израженията им, подслуша разговорите им. Говореха за отмъщение, за жестокост. Неведнъж чу да споменават името на Арман Бушар. Разправяха, че Бушар тъкмо бил пристигнал на острова. Всички се страхуваха от него заради жестокостта му.

На Алтаир му предстоеше да види, че с основание му се носи такава слава, но за момента беше доволен, че зърна Мария сред тълпата, жива, невредима. Водеха я двама тамплиери — изглежда беше пленница, въпреки че не беше вързана. И нейното внимание, както и на останалите на площада, беше насочено към катедралата.

Той не я изпускаше от поглед, криеше се на покрива, от който се виждаше площадът, видя как Осман заема място на стълбите, отстъпва крачка настрани, готов за появата на Арман Бушар, новия водач на тамплиерите, който се качи при тях.

Също както Дьо Сабле преди него, Бушар изглежда бе избран както заради внушителния си вид, така и заради уменията си да ръководи. Беше в пълно снаряжение, въпреки това изглеждаше силен и гъвкав. Нямаше коса, но веждите му бяха гъсти. Хлътналите бузи му придаваха мъртвешки вид.

— Гнусен убиец разтърси ордена ми — изрева той с глас, който привлече вниманието на всички. — Скъпият ни Фредерик Червения… беше заклан. Той служеше на господ и на всички кипърци с чест, а за отплата бе пронизан от убиец. Кой от вас ще ми доведе виновника?

Тълпата мълчеше, хората пристъпваха нервно от крак на крак. Алтаир отново обърна очи към Бушар, който ставаше все по-мрачен.

— Страхливци! — изрева той. — Не ми оставяте избор, освен да открия сам убиеца. Затова давам на хората си имунитет, докато не приключа с разследването.

Алтаир видя, че Осман се размърда притеснено. Обикновено лицето му беше приветливо, но не и сега. Изглеждаше уплашен, когато пристъпи към тамплиера:

— Бушар, гражданите и без това са неспокойни. Може би не е разумно.

Бушар беше извърнат настрани и Осман не успя да види как лицето му се разкриви от ярост. Беше повече от ясно, че не е свикнал да оспорват нарежданията му. Дали щеше да приеме думите на Осман като неподчинение, или…

С едно движение извади меча си и го заби в корема на Осман.

С вик, който проехтя над пълния с шокирани граждани площад, капитанът се срина на камъните, притиснал ръце към корема си. Сгърчи се на стълбите и предсмъртното му хъркане се разнесе над притихналия народ. Алтаир се намръщи. Не познаваше Осман добре, но по време на кратката им среща поддръжникът на съпротивата му беше допаднал. Той беше поредният добър човек, загинал напразно.

Бушар се наведе и избърса меча в плаща на капитана.

— Ако някой има възражения, да излезе.

Тялото трепна за последно, едната ръка се отпусна на стълбите. Безжизнените му очи гледаха към небето.

Никой не се осмели да възрази.

Неочаквано Мария извика и се откъсна от двамата стражи. Затича към стълбите и се хвърли на колене пред лидера.

— Арман Бушар — провикна се тя.

Въпреки че той се усмихна, когато я позна, усмивката му съвсем не беше приятелска.

— Я! — изви устни той. — Стара познайница. — След тези думи върна меча на колана.

— Бушар — започна Мария, — в Кипър е дошъл асасин. Аз успях да избягам, но той едва ли е далече.

Алтаир усети как сърцето му се свива. Беше се надявал… Не. Преди всичко тя беше тамплиер и винаги щеше да си остане такава. Беше предана на рицарите.

— Виж ти, Мария? — отвърна весело Бушар. — Излиза, че това е второто ти чудодейно бягство от асасина, не е ли така? Първото беше, когато Дьо Сабле беше набелязан, а сега се озовава на моя остров.

Алтаир забеляза недоумението и паниката, изписани на лицето на Мария.

— Не съм се съюзила с асасините, Бушар — избъбри тя. — Моля те, изслушай ме.

— Дьо Сабле беше слабоволев никаквец. Стих седемдесети от правилата на тамплиерите забранява всякакви връзки с жени… защото с помощта на жените дяволът плете най-стегнатите си мрежи. Дьо Сабле пренебрегна този завет и плати с живота си.

— Как смееш? — отвърна тя и Алтаир се усмихна. Мария бе успяла да потисне страха си.

— Май докоснах болното ти място, а? — изрева Бушар. Не криеше, че се забавлява. След това взе решение. — Заключете я.

След тези думи той приключи. Обърна се, тръгна си и остави трупа на Осман на стълбите. Стражите вързаха Мария и я повлякоха нанякъде.

Алтаир откъсна поглед от смаляващата се фигура на Бушар към Мария. Разкъсваше се, докато се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход. Бушар беше наблизо. Едва ли щеше да има втори подобен шанс. Удари, когато най-малко очаква.

Но пък как да остави Мария?

Спусна се от покрива и последва мъжете, докато я отвеждаха от площада пред катедралата, вероятно към тъмницата. Вървеше след тях на голямо разстояние. Нападна, когато влязоха в по-тиха уличка.

След малко двамата стражи бяха мъртви и Алтаир пристъпи към мястото, където беше паднала Мария, все още с вързани ръце и се опитваше да се изправи. Протегна ръка към нея, а тя се дръпна.

— Не ме пипай — сопна се. — Благодарение на теб ме смятат за предателка.

Алтаир се усмихна благо, въпреки че тя бе предупредила Бушар за присъствието му.

— Аз съм просто удобно извинение за гнева ти, Мария. Тамплиерите са истинският ти противник.

Тя го погледна злобно.

— Ще те убия, щом се появи възможност.

— Ако се появи възможност… но тогава няма да намериш Ябълката, късчето от Едем. А на кое от двете биха се зарадвали повече тамплиерите? На главата ми или на артефакта?

Тя го погледна с присвити очи и разбра, че в думите му имаше смисъл. Поотпусна се.

Поне за момента запази спокойствие.

По-късно отново се срещнаха с Александър. На лицето му беше изписана загриженост.

— Въпреки цялото перчене Бушар очевидно прие сериозно предупреждението на Мария. — След тези думи стрелна недоволно Мария и тя, както никога досега, замълча. — Източниците ми твърдят, че след като е подпалил склада ни, веднага е отплавал за Кирения.

Алтаир се намръщи.

— Жалко. Надявах се да се срещна с него. — Все още имаше намерение да се срещне с него. — Как се стига най-бързо дотам? — попита той.