Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (38)

37

Скоро след това той се озова в двора на замъка в Лимасол, готов да се промъкне вътре. Придържаше се към сенките, вдигаше често поглед към внушителните каменни стени и следеше стрелците, които наблюдаваха хората в ниското.

С удоволствие забеляза, че бяха малко на брой: очевидно Осман си беше свършил добре работата. Крепостта не беше напълно необезопасена, но Алтаир можеше да влезе вътре, а повече от това не му трябваше.

Качи се по стена до отбранителните постове, след това се промъкна вътре. Един от стражите изрева и падна. От гърлото му стърчеше ножът на Алтаир. Друг чу и дотича, но също се натъкна на оръжието на Алтаир. Асасинът отпусна стража върху камъните, притисна го с крак и извади ножа. От острието покапа кръв. След това продължи да се прокрадва през полупразния замък, като избиваше стражите, които се изправяха на пътя му. Осман наистина си беше свършил добре работата. Не само че стражите на стената бяха по-малко от обикновено, но хората вътре също бяха по-малко. Алтаир не обърна внимание на чувството на несигурност, което започваше да го измъчва. Потисна и безпокойството.

Продължи да се изкачва нагоре, да се доближава до вътрешността на замъка, докато не се добра до балкон, от който се виждаше просторен вътрешен двор, използван за тренировки.

Там видя Фредерик Червения, брадат гигант, който наблюдаваше двубоя между двама от хората си. Алтаир се усмихна, щом го видя. Шпионинът Осман се оказа прав. Фредерик Червения със сигурност беше жесток човек.

— Никакво милост, хора — крещеше той. — Този остров е пълен със суеверни диваци. Помнете, че те не ви искат тук, не ви харесват, не разбират мъдростта на каузата ви, всеки път, когато си обърнете гърба, започват да кроят нещо. Бъдете непрекъснато нащрек и не се доверявайте на никого.

Двамата рицари се биеха в пълно бойно снаряжение и звънтенето на мечовете им се носеше из целия двор. Алтаир остана скрит на балкона, заслушан в тамплиера, който не спираше да ги насъсква.

— Открийте пукнатините в бронята на противника. Удряйте здраво. Запазете задоволството си за таверните.

Алтаир се изправи, пристъпи към стената и видя добре тримата в двора. Тя бяха вглъбени в битката. Прецени височината, пое си дълбоко дъх, разпери ръце и скочи.

Чу се меко тупване, когато се озова точно зад Фредерик Червения, остана приклекнал, без да прибира ръце, за да запази равновесие. Брадатият се обърна тъкмо когато асасинът се изправяше. Разкрещя се с гневно блеснали очи:

— Асасин в Кипър? Виж ти, виж ти. Гадове мръсни, бързичко се приспособявате! Ще сложа край на…

Така и не довърши изречението си. Алтаир искаше да надникне в очите на тамплиера, преди да нанесе фаталния удар. Освободи камата и прониза врата му. Всичко се случи за броени секунди, Фредерик Червения изгъргори, на врата му зейна рана и кръвта рукна по камъните около него, сякаш за да оправдае името му.

Отначало хората му останаха безмълвни. Заради шлемовете Алтаир не успя да види какви чувства ги завладяха, затова си представи изписалия се по лицата им шок. След това се съвзеха и нападнаха. Алтаир заби острието в процепа за очите на първия. Рицарят се задави, захърка, от визьора потече кръв и той падна. Когато вторият дуелист нападна, той замахна с тежкия меч, без да се е прицели, с надеждата да уцели противника. Асасинът отскочи с лекота, изтегли ножа, изви китката и с едно-единствено движение го запрати в гърдите на тамплиера.

Битката приключи, Алтаир погледна трите трупа на камъните, след това се огледа и си пое дъх. Имаше предимство, защото замъкът беше почти празен. Обърна се към балкона и се върна по пътя, по който беше дошъл. На връщане досадният глас на несигурност и безпокойство стана по-настойчив. Повечето от труповете бяха на хората, които ликвидира на идване. Те лежаха там, където ги беше оставил, а други стражи не се мяркаха. Нямаше нито един. Къде се бяха дянали?

Получи отговора си съвсем скоро след като излезе от крепостта и се отправи по покривите към склада. Очакваше с нетърпение да си почине, може би да се позаяжда с Мария или дори да поговори с нея. Досега беше успял да изтръгне от жената единствено, че е англичанка, че е била икономка на Дьо Сабле (какво точно означаваше това, Алтаир така и не попита) и се беше забъркала с кръстоносците след инцидент, случил се у дома, в Англия. Беше го заинтригувала. Надяваше се скоро да открие какво й се е случило.

Неочаквано видя дим, гъст, тъмен, който забулваше небето.

Определено идваше от мястото, където се намираше складът.

Сърцето му заблъска, когато се приближи. Забеляза застаналите на пост кръстоносци, които пречеха на хората да влязат вътре в горящата сграда. От прозорците и вратата излизаха пламъци, черни валма дим се издигаха над покрива. Затова значи замъкът на Фредерик беше толкова празен.

Първата мисъл на Алтаир не беше за безопасността на Ордена, за Александър или за хората от съпротивата, които бяха вътре. Първата му мисъл беше за Мария.

Обзе го ярост. Тръсна китка, за да освободи камата. Скочи от покрива и нападна двамата стражи долу. Първият умря с крясъци, на втория му остана време да се обърне и да погледна изненадано, когато Алтаир заби камата в гърлото му. Проехтя вик и дотичаха още войници, но асасинът продължи да се бие, обзет от отчаяно желание да се добере до склада, тъй като не знаеше дали Мария не е още вътре, уплашен, че ще се задуши до смърт. Ами ако все още беше в страничната стая? Дали не беше вътре и сега, може би блъскаше по вратата и се задушаваше в задимената стая. Ако беше така, той си представи какъв ужас изпитваше. Дотичаха още тамплиери, извадили мечове, жадни за кръв. Той продължи да се бие. Поразяваше ги, като мяташе ножове и не спираше да върти меча, докато най-сетне не се почувства изтощен, а улицата бе осеяна с трупове на рицари, чиято кръв попиваше в прахта. Най-сетне се втурна към пушека на склада и я повика по име:

— Мария!

Отговор не последва.

Заприиждаха нови тамплиери. С натежало сърце Алтаир избяга по покривите, за да се успокои и да планира следващата си стъпка.