Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (37)

36

Отплава сам за Кипър — не беше съвсем сам. Взе Мария. На Джабал каза, че ще я използва като примамка за тамплиерите, но в дневника си написа, че му е приятно тя да е до него; беше колкото просто, толкова и сложно. В живота му бе имало малко жени. Онези, които споделяха леглото му, просто задоволяваха определени потребности, а досега все още не беше срещнал жената, която да разбуди чувствата, които се раждаха над кръста. Беше ли я срещнал? Задраска въпроса в дневника.

Когато пристигнаха в Лимасол, откриха, че тамплиерите са завзели целия остров. Пристанището беше окъпано в оранжевата светлина на слънцето, както обикновено синята вода искреше, чайките се рееха и гмуркаха над главите им. Навсякъде се виждаха червените кръстове на тамплиерите, а бдителни стражи не изпускаха от очи недоволните сред населението. Сега вече хората тук живееха смачкани от железните ръкавици на тамплиерите, островът им беше продаден от крал, чиито претенции бяха неоснователни. Повечето продължаваха живота си, защото имаха челяд за изхранване. Малцината, които не бяха съумели да потиснат недоволството си, бяха организирали съпротива. Тъкмо те проявиха разбиране към мисията на Алтаир и му предстоеше среща с тях.

Той тръгна от кораба по дока. Мария вървеше с вързани ръце до него. Той се беше погрижил по нея да няма отличителните знаци на тамплиерите и отстрани всеки би казал, че му е робиня. Това положение я вбесяваше и тя не се колебаеше да демонстрира недоволството си, мърмореше гневно, докато минаваха по доковете, където цареше необичайна тишина и спокойствие. Алтаир се забавляваше на обзелото я чувство на неловкост.

— Ами ако се разпищя? — попита тя през стиснати зъби.

Той се изсмя.

— Хората просто ще си запушат ушите и ще отминат. И преди са виждали разни нещастници.

Въпросът бе кои хора ще постъпят по този начин. Доковете бях неестествено безлюдни и преди да кривнат по страничните улици, откриха, че и главните улици са пусти. Неочаквано от уличка пред тях изскочи мъж, облечен в опърпана роба и тюрбан. Наоколо бяха пръснати негодни за употреба бъчви и остатъци от празни щайги, някъде наблизо се чуваше как капе вода. Алтаир забеляза, че са съвсем сами. Още двама непознати наизскачаха от съседни сокаци.

— Пристанището е забранено — започна първият. — Покажи си лицето.

— Под тази качулка се крие най-обикновен стар асасин — изръмжа Алтаир и вдигна глава, за да погледне мъжете.

Главорезът се ухили, вече не гледаше страшно, напротив, усмихваше се приветливо.

— Алтаир.

— Александър — отвърна Алтаир. — Получил си значи съобщението ми.

— Опасявахме се да не би тамплиерите да са ни заложили капан. Коя е жената?

— Стръв за тамплиерите — обясни Алтаир. — Беше сътрудничка на Дьо Сабле. За съжаление се оказа тежък товар.

Мария се извърна към него. Ако погледите можеха да убиват, преди това щяха да го подложат на зверски мъчения.

— Можем да я пазим вместо теб — предложи Александър. — Имаме сигурна квартира.

Тя прокле продажните им души, докато вървяха. Имаше доста груб език за англичанка.

Алтаир попита Александър защо има толкова малко хора по улиците.

— Като призрачен град е, нали? Хората се страхуват да излизат, да не би да нарушат някой от шантавите им закони.

Алтаир се замисли.

— Досега тамплиерите не са се интересували от управлението. Какво се е променило сега?

Александър не отговори. Докато вървяха, подминаха двама войници, които ги изгледаха подозрително. Алтаир се стегна, уплашен, че Мария може да ги издаде. Тя обаче не каза и дума и той се запита дали не се дължеше на това, че я бяха изоставили в Акра. Може би… Не. Той прогони мисълта от ума си.

Пристигнаха в убежището — неподдържан склад, в който Александър беше направил базата си. Имаше помещение със залостена дървена врата, но за кратко оставиха жената навън; Алтаир провери въжето на китките й, прокара пръст под него, по ръката, за да е сигурен, че не я прежулва. Тя го погледна с неприкрито отвращение.

— Едва ли си дошъл от добрина — отбеляза Александър, когато се настаниха. — Ще кажеш ли защо си тук?

Алтаир искаше да действа бързо — гореше от желание веднага да проникне в базата на тамплиерите — но дължеше обяснение на кипъреца.

— Историята е дълга и заплетена, но ще обобщя накратко. Тамплиерите имат достъп до знания и оръжия, които са много по-смъртоносни, отколкото можете да си представите. Имам намерение да променя това. Подобно оръжие попадна в ръцете ни. Говоря за нещо, което променя умовете на хората. Ако тамплиерите притежават и други, трябва да разбера.

Застаналата зад тях Мария заговори:

— И можем да сме сигурни, че един асасин ще използва по-справедливо Ябълката, късчето от Едем…

Алтаир сдържа усмивката си, не й отговори и се обърна към Александър:

— Къде са се сврели тамплиерите?

— В замъка на Лимасол, но непрекъснато се разпростират.

Трябваше да сложи край на тази работа.

— Как да вляза? — попита той.

Александър му разказа за Осман, тамплиер, който симпатизираше на кипърската съпротива.

— Убий началника на стражата — рече той. — Умре ли той, сигурно ще повишат на неговото място Осман. Ако това стане, ще можеш просто да влезеш.

— И това е нещо — отвърна Алтаир.

Докато се придвижваше по улиците на града, той не можеше да се начуди колко е тихо. Замисли се за Мария и Ябълката. Носеше я със себе си, разбира се — остана в каютата му на кораба. Дали не постъпи глупаво, като донесе съкровището в скривалището на врага? Само времето щеше да покаже.

На пазара откри капитана на тамплиерите от стражата, който лесно се забелязваше, защото беше с червен плащ върху плетената ризница и приличаше на крал. Алтаир се огледа и набеляза останалите стражи. Сведе глава, за да не привлича вниманието към себе си, и избегна погледа на стража, който го наблюдаваше подозрително с присвити очи. Отмина и никой не го спря, защото приличаше на учен. След това много предпазливо се запромъква зад капитана, застанал в другия край на сокака, докато издаваше заповеди на хората си. Освен капитана и убиеца му, наоколо нямаше други хора.

Алтаир извади нож от канията на рамото си и го метна. Капитанът рухна на земята с протяжен вопъл и докато останалите стражи притичат, той вече бе хлътнал на съседна улица, където нямаше кой да го види. Задачата му беше изпълнена, сега оставаше да потърси Осман, както бе поискал Александър.

Бързо и незабелязано се придвижи по покривите на обления в слънце град, прехвърляше се като котка по подпорни греди, докато не се озова над един двор. Долу беше Осман. Може и да беше тамплиер, но симпатизираше на съпротивата и Алтаир зачака да остане сам, преди да се спусне в двора.

Осман погледна от Алтаир към стената зад тях, след това върна весел поглед към новодошлия. Поне личеше, че уважава уменията на асасина.

— Поздравявам те, Осман — започна Алтаир. — Александър ти изпраща поздрави и пожелава честит рожден ден на баба ти.

Тамплиерът се разсмя.

— Милата ми тя, дано почива в мир. С какво да ти помогна, приятелю.

— Ще ми кажеш ли защо тамплиерите са купили Кипър? Да не би да замислят нещо ново?

— Не съм достатъчно високопоставен, така че не знам със сигурност, но чух да приказват за някакъв архив — рече той и се озърна. Сякаш, ако го видеха да разговаря с Алтаир, щяха да го екзекутират на пазара.

— Архив ли? Много интересно. Кой е най-високопоставеният тамплиер в Лимасол?

— Един рицар. Казва се Фредерик Червения. Обучава войниците в замъка на Лимасол. Известен е с жестокостта си.

Алтаир кимна.

— След като капитанът е мъртъв, как да вляза вътре.

— Ако ме назначат на негово място, ще намеря уважителна причина да намаля стражите за известно време. Така става ли?

— Става — кимна Алтаир.

Планът се осъществяваше неочаквано бързо.

— Осман урежда нещата — разказа той на Александър по-късно, когато се върна в склада. Докато го нямаше, Мария беше прекарала повечето време в стаята и беше забавлявала Александър с обиди и остроумни забележки. Беше побесняла, защото той я молеше да повтаря, тъй като много му допадаше акцентът й. Пуснаха я навън, за да се нахрани, и тя седна на дървен стол, наблюдаваше начумерено Алтаир и Александър, които си говореха, и поразяваше с мрачни погледи всеки от съпротивата, който се мернеше пред погледа й.

— Чудесно. А сега какво? — попита Александър.

— Ще му дадем малко време — рече Алтаир. Обърна се към Мария: — Каза нещо за архив на тамплиерите. Ти чувала ли си нещо?

— Разбира се — потвърди тя. — Там си държим долното бельо.

Алтаир изпадна в отчаяние. Обърна се към Александър:

— Кипър е подходящо място както за съхранение на знания, така и на оръжия. С подходяща стратегия островът може да бъде защитен лесно. — Изправи се. Беше оставил на Осман достатъчно време да свали стражите от стените на замъка. Време беше да се вмъкне вътре.