Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (36)

35

Нощта се спускаше над пристанището на Акра, сивото каменно пристанище бе окъпано в оранжево и последните слънчеви лъчи къпеха морето в кървавочервено, докато се стопяваха на хоризонта. Вълните се разбиваха в крепостните стени и защитните насипи, чайките пропищяваха от високите места, на които бяха накацали, а пристанището си оставаше празно, колкото и да беше странно.

Поне така изглеждаше. Докато наблюдаваше и не можеше да се начуди защо не се мяркат тамплиери — за разлика от последния път, когато беше тук и хората на Сибранд обикаляха наоколо също като бълхи по куче — нещо подсказа на Алтаир, че оживлението е в другия край на доковете, и изпита тревога. Изглежда се беше забавил прекалено много с решението си. Дали не беше дошло времето да плати за тази грешка?

Само че пристанището не беше съвсем празно. Алтаир чу приближаващи стъпки и приглушен разговор. Вдигна ръка и целият отряд зад него спря, в миг се превърнаха в сенки в тъмното. Той пропълзя напред по пристанищната стена, докато най-сетне ги видя и остана доволен, че са се разделили. Първият беше точно под него, вдигнал фенера си, за да огледа тъмните ниши и вдлъбнатини по пристанищната стена. Алтаир се запита дали мисли за дома, за Англия или Франция и семейството, което е оставил там, и съжали човека, на когото му предстоеше да умре. Скочи тихо от стената и се озова върху него, заби камата дълбоко и в този момент му се прииска да имаше друг начин.

— Mon Dieu — въздъхна стражът, преди да умре, и Алтаир се изправи.

Вторият войник се движеше покрай мокрите камъни на дока и размахваше факлата, от която капеше катран. При всеки звук трепваше и се озърташе. Вече трепереше от страх. Наблизо притича плъх, той отскочи настрани, обърна се бързо, вдигна високо факлата, но така и не видя нищо.

Продължи напред, като се взираше в мрака, оглеждаше се за приятеля си… Господи, той пък къде се бе дянал? Нали беше зад него допреди малко! Двамата дойдоха заедно на дока. Сега другия го нямаше. И стъпките му не се чуваха. Разтресе се от страх. Чу хленч и осъзна, че идва от него. След това чу друг шум, който го накара да се завърти бързо, и видя как смъртта протяга ръка…

Алтаир остана коленичил до мъртвия страж, докато се ослушваше за подкрепления. Никой не се появи и той се изправи, останалите асасини дойдоха при него, спуснаха се от стената и навлязоха на пристанището. И те като него бяха в бели плащове, и надничаха изпод ниско спуснатите качулки. Разпръснаха се, без да издадат почти никакъв звук. Алтаир издаваше приглушено заповеди, даваше им знаци да се движат бързо и безшумно. Притичаха тамплиери и те бързо им видяха сметката. Отначало Алтаир беше сред тях, но след малко остави отряда да се бие и се доближи до стената. Измъчваше го безпокойство: не беше преценил добре времето на нападението — тамплиерите вече се бяха раздвижили. Един страж се опита да го спре, но Алтаир замахна с камата и той падна, а от раната на гърлото му рукна кръв. Асасинът използва тялото му като трамплин, за да се качи на стената, където приклекна и огледа съседния док, след това морето.

Страховете му се превръщаха в действителност. Наистина беше чакал прекалено дълго. По водите на Средиземно море, станали златни под лъчите на угасващото слънце, се движеха тамплиерски кораби. Алтаир изруга и бързо се отправи към сърцето на доковете. Зад него все още се носеха звуците на битката, докато хората му се опитваха да се справят с пристигналите подкрепления. Евакуацията на тамплиерите продължаваше, но той нямаше представа дали ключът към заминаването им е скрито в укреплението. Предпазливо, бързо и безшумно се отправи към крепостта, която се издигаше като черно петно над доковете. Ликвидира стражите, на които се натъкна. Желанието му беше да попречи на бягството на врага, но също така държеше да разбере какви са намеренията им.

Когато влезе, сивият камък заглуши стъпките му. Тук нямаше тамплиери. Вътре бе празно, усещаше се, че няма хора. Той се качи по каменните стълби и се озова на балкон, където чу гласове. В средата се бяха изправили трима и водеха оживен разговор. Разпозна единия от гласовете и се прикри зад колона, за да може да подслушва. Беше се питал дали ще чуе този глас отново. Надяваше се да го чуе.

Беше жената от гробището в Йерусалим; смелата лъвица, която бе заела мястото на Дьо Сабле. Беше застанала редом до двама тамплиери и по гласа й личеше, че никак не е доволна.

— Къде са корабите ми, войнико? — питаше тя. — Казаха ми да чакам флотилия от още осем.

Алтаир премести поглед. Корабите на тамплиерите се бяха очертали на хоризонта.

— Извинявай, Мария, но това беше най-доброто, което успях да направя — отвърна единият войник.

Мария. Алтаир се наслади на името, докато се възхищаваше на лицето и на очите й, от които бликаха жажда за живот и огън. Отново му се стори, че тя прикрива истинската си същност.

— И как предлагаш да прекарам останалите хора до Кипър? — попита тя.

Защо им беше на тамплиерите да се местят в Кипър?

— Моля те да ме извиниш, но ще бъде най-добре, ако останеш в Акра — обади се другият войник.

Тя неочаквано застана нащрек.

— Какво става тук? Заплаха ли има? — попита.

— Просто предупреждение — отвърна рицарят. — Сега вече Арман Бушар е Велик магистър, а той няма високо мнение за теб.

Арман Бушар, запомни Алтаир. Значи той беше заел мястото на Дьо Сабле.

Застаналата в средата на балкона Мария настръхна.

— Ти, нагъл… — спря се. — Добре. Сама ще намеря начин да стигна до Лимасол.

— Да, милейди — поклони се войникът.

Те се отдръпнаха и я оставиха сама на балкона. На Алтаир му стана смешно, когато я чу да си говори сама.

— По дяволите… бях на крачка от рицарското звание. Сега съм най-обикновен наемник.

Той пристъпи към жената. Каквото и да изпитваше към нея — а той определено изпитваше нещо, поне в това беше сигурен — трябваше на всяка цена да поговорят. Щом чу стъпките му, тя се обърна и го позна веднага.

— Я виж ти — рече тя, — това е мъжът, който пожали врата ми, но открадна живота ми.

На Алтаир не му остана време да се пита какво се опитваше да каже тя, защото проблесна стомана и бърза като светкавица, тя се спусна към него, нападна го със скорост, опит и дързост, колкото впечатляващи, толкова и неподозирани. Местеше меча от едната ръка в другата, целеше се в слабата му страна, а той трябваше да се движи бързо и да се защитава. Беше добра и в продължение на няколко минути двамата си разменяха удари, от балкона се носеше звънтенето на мечове, прекъсвано от викове на усилие.

Алтаир поглеждаше назад, за да се увери, че няма да дотичат подкрепления. Не, нямаше опасност. Хората й я бяха изоставили. Очевидно близостта й с Дьо Сабле й беше навредила, когато друг бе заел мястото й.

Двамата продължиха да се бият. Тя успя да го притисне към балюстрадата, зад него се виждаше притъмнялото море и той се запита дали тя може да го победи. Ако успееше, иронията щеше да е ужасна. Само че отчаянието й да постигне победа я правеше небрежна и Алтаир успя да пристъпи напред, да се завърти и да я ритне в краката, тя се олюля, а той се хвърли напред и притисна острието към гърлото й.

— Да не би да си се върнал, за да ме довършиш? — попита предизвикателно тя, но той видя страха в очите й.

— Все още не — отвърна той. Острието не помръдваше. — Искам информация. Защо са отплавали тамплиерите към Кипър?

Тя се ухили.

— Войната беше дълга и тежка, асасин. Всеки заслужава почивка и спокойствие.

Той едва сдържа усмивката си.

— Колкото повече ми кажеш, толкова по-дълго ще живееш. Затова те питам отново. Защо отиват в Кипър?

— Оттеглят се. Крал Ричард е сключил примирие със Салах Ал’дин, твоят Орден няма водач, нали? Щом си върнем късчето от Едем, вие ще побегнете.

Алтаир кимна. Вече разбираше. Наясно беше, че тамплиерите си въобразяваха, че знаят много за Ордена, но всъщност не беше така. Първо, асасините си имаха водач, второ, братята му нямаха навика да бягат от тамплиерите. Той се изправи и й помогна да стане. Тя го изгледа злобно и изтупа дрехите си.

— Ябълката е скрита на сигурно място — призна той, макар да не беше така. Беше оставена в покоите му.

— Алтаир, обмисли внимателно възможностите си. Тамплиерите са готови да платят прескъпо за тази реликва.

— Вече не платиха ли прескъпо? — попита той и я поведе.

След малко беше с останалите асасини, които бяха приключили боя и пристанището на Акра беше в техни ръце. Сред тях беше Джабал, който изви вежди, щом видя Мария, и даде знак на двама асасини да я отведат, а след това пристъпи към Алтаир.

— Какво толкова важно за тамплиерите ще става в Кипър? — попита Алтаир, докато вървяха един до друг. Вече бе набелязал следващата им цел и нямаше време за губене.

— Вероятно граждански конфликт — предположи Джабал и разпери ръце. — Императорът им Исак Комнин се спречкал с крал Ричард преди доста месеци и сега гние в тамплиерска тъмница.

Алтаир се замисли.

— Жалко. Исак се пречупи толкова лесно, беше готов да вземе подкуп.

Спряха на стълбите на пристанището, другите поведоха Мария покрай тях. Тя вирна високо брадичка.

— Тези дни останаха в миналото — рече Джабал. — Сега тамплиерите притежават острова, след като го купиха от краля за нищожна сума.

— Ние не поощряваме подобно владичество. Имаме ли връзки там? — попита Алтаир.

— Един, в Лимасол. Казва се Александър.

— Прати му известие — нареди Алтаир. — Кажи му да ме чака до една седмица.