Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (34)

33

В градината беше тъмно. Алтаир чу приглушеното бълбукане на поток и ромоленето на водопад, иначе беше тихо и спокойно. Пристъпи към мраморна тераса — подът беше гладък — огледа се, присви очи в сумрака и различи очертанията на дървета и павилиони.

Неочаквано зад себе си чу шум. Портата се хлопна и щракна, все едно невидими ръце бяха дръпнали резето.

Той се завъртя рязко. Вдигна очи и видя Ал Муалим: беше застанал на балкона на библиотеката си и го наблюдаваше. Държеше нещо. В ръцете му беше съкровището от Храмовия хълм, късчето от Едем. Силата му излъчваше сияние и озаряваше Учителя в тъмнооранжево, което придобиваше все по-убедителен цвят, докато Алтаир гледаше.

Неочаквано асасинът бе прорязан от невероятна болка. Изкрещя и забеляза, че се вдига над земята, че е пленен от един-единствен лъч светлина, контролиран от протегнатите ръце на Ал Муалим, а Ябълката пулсираше също като мускул, който се свива и напряга.

— Какво става? — извика Алтаир, напълно безпомощен под влиянието на артефакта, парализиран от силата му.

— Значи ученикът се върна — рече напълно спокойно Ал Муалим. Говореше със задоволството на победител.

— Никога не съм бягал — отвърна възмутено Алтаир.

Ал Муалим се изсмя. Тези неща изглежда никак не го интересуваха.

— И никога не си слушал — добави.

— Затова съм все още жив. — Опита се да се пребори с невидимите окови, които го стягаха. Ябълката запулсира и светлината го притисна по-здраво, за да не може да мърда.

— Какво да правя с теб? — усмихна се Ал Муалим.

— Пусни ме — изръмжа Алтаир. Нямаше ножове, които да метне, но ако се освободеше, можеше да се добере до стареца с няколко скока. На Ал Муалим щяха да му останат няколко последни мига, за да се възхити на катераческите умения на ученика, преди Алтаир да забие меча си в корема му.

— О, Алтаир. Долавям омразата в гласа ти — упрекна го Ал Муалим. — Усещам как се разгаря. Да те пусна ли каза? Не е никак разумно.

— Защо го правиш? — попита Алтаир.

Учителя изглежда се замисли.

— Едно време бях изпълнен с вяра. Ти знаеше ли? Мислех, че има господ. Мислех си, че същият този господ ни обича, грижи се за нас, изпраща ни пророци, насочва ни в правия път и ни утешава. Мислех, че той твори чудеса, за да ни напомни за мощта си.

— И какво се промени?

— Открих доказателство.

— За какво?

— Че това е просто една илюзия.

Той махна с ръка и освободи Алтаир от светлината, която го държеше в плен. Алтаир очакваше да се строполи на земята, но едва тогава осъзна, че изобщо не се е издигал във въздуха. Огледа се объркано, усети нова промяна, нещо като нарастващо напрежение в ушите, също както преди буря. Над него, застаналия на балкона, Ал Муалим вдигна сферата над главата си и припяваше нещо неразбираемо.

— Ела. Унищожи предателя. Отпрати го от този свят.

Неочаквано около Алтаир се насъбраха хора, ръмжаха, оголили зъби, готови за битка. Позна ги, въпреки че отначало не можа да повярва — около него се бяха скупчили деветте мишени, деветте жертви, върнали се от отвъдното, за да отнемат неговия живот.

Видя Гарние дьо Наплуз, все още с окървавената си престилка, стиснал меч в ръка, докато наблюдаваше Алтаир с неприкрито съжаление. Видя и Тамир, който стискаше кама, а очите му блестяха от злоба; и Талал беше тук, лъкът му щръкнал над рамото, стиснал меч в ръката. Уилям дьо Монферат се хилеше доволно, докато вадеше оръжието, а след това заби острието в земята, за да си даде достатъчно време преди нападението. Абу’л Нукод и Махд Адин също бяха пред него, Джубаир, Сибранд и Робер дьо Сабле също.

Всичките му жертви бяха премахнати от този свят от Алтаир и призовани обратно от Ал Муалим, за да си отмъстят.

Нападнаха.

С удоволствие нанесе първия си удар по Махд Адин. Нанасяше този удар за втори път. Възкресеният Абу’л Нукод беше също толкова дебел и комичен, както и по времето, когато беше жив. Той се отпусна на колене пред върха на меча на Алтаир, но вместо да остане на земята, изчезна и остави след себе си крехка вълна във въздуха. Талал, Дьо Монферат, Сибранд и Дьо Сабле бяха най-умелите бойци, но те стояха настрани, оставиха по-слабите да действат с надеждата да изтощят Алтаир. Асасинът скочи от мраморната тераса и се озова на друг мраморен под във формата на квадрат, близо, до който се спускаше водопад. Жертвите му го последваха. Тамир умря с писъци след два удара на меча на Алтаир. Асасинът не усети нищо. Нямаше и следа от съжаление. Нямаше дори задоволство, че тези хора умират за втори път. Дьо Наплуз изчезна както останалите, след като гърлото му беше прерязано. Джубаир падна. Алтаир сграбчи Талал и двамата се сборичкаха, преди Алтаир да забие меча си дълбоко в корема му и той също да се изпари. Монферат беше следващият. Последва го Сибранд, после Дьо Сабле, докато асасинът не остана отново сам в градината заедно с Ал Муалим.

— Ела тук — нареди Алтаир, докато си поемаше тежко дъх. От челото му се стичаше пот, но той знаеше, че битката съвсем не е приключила. Едва започваше. — Да не би да те е страх?

Ал Муалим се нацупи.

— Изправял съм се срещу хиляди — до един по-добри от теб. Всички са мъртви, поразени от моята ръка.

С нехарактерна за годините му лекота той скочи от балкона, приклекна, когато тупна на земята, и се изправи недалече от Алтаир. Продължаваше да държи сферата. Стисна я, сякаш я подаваше на асасина и лицето му беше обляно в светлина.

— Не се страхувам — рече Ал Муалим.

— Докажи го — предизвика го Алтаир, макар да знаеше, че за Ал Муалим намеренията му са напълно прозрачни — да се приближи максимално до предателя. Той сигурно имаше подозрения, но очевидно не се интересуваше. Беше прав. Никак не се страхуваше, защото в ръцете му беше Ябълката, която гореше с още по-ярка светлина. Ослепителна. Светлината неочаквано помръкна. Докато очите на Алтаир се приспособяваха, той видя как се появяват копия на Ал Муалим, сякаш излизат от тялото му.

Напрегна се. Запита се дали тези копия, също като онези, които току-що срази, бяха по-слаби от оригинала.

— И от какво да се страхувам? — попита подигравателно Ал Муалим. (Добре. Нека се подиграва. Нека стане небрежен.) — Погледни каква сила владея.

Копията пристъпиха към Алтаир и той отново бе въвлечен в бой. В градината отново отекна звънтенето на стомана и всяко копие, което Алтаир поразеше, изчезваше. Най-сетне остана отново сам с Ал Муалим.

Отново беше задъхан, чувстваше се напълно изтощен и тогава усети как за пореден път го обладава силата на Ябълката, която блестеше и потръпваше в ръката на Ал Муалим.

— Последни думи? — попита Ал Муалим.

— Ти ме излъга — подчерта Алтаир. — Нарече целта на Робер светотатство, а през всичкото време си знаел, че това е твоята цел.

— Не обичам да споделям — отвърна подигравателно Ал Муалим.

— Няма да успееш. Други ще намерят сили да ти се опълчат.

Когато чу тези думи, Ал Муалим въздъхна тежко:

— Тъкмо затова, докато хората имат свободна воля, няма да има мир.

— Убих последния, който изрече подобни слова.

Ал Муалим се изсмя.

— Дръзки думи, момче. Но си остават просто думи.

— Тогава ме пусни. Ще ги приложа в действие.

Алтаир мислеше какво да каже, за да стане Ал Муалим по-небрежен и разсеян.

— Кажи ми, Учителю, защо не ме направи като останалите асасини? Защо ми позволи да запазя ума си?

— Онова, което представляваш, и онова, което вършиш, са свързани. Ако те лиша от едното, ще лиша себе си от другото. А онези тамплиери трябваше да умрат. — Въздъхна. — Истината е, че се опитах. Опитах се, когато ти показах съкровището… Оказа се обаче, че ти не си като другите. Ти прозря под плаща на илюзията.

Алтаир си припомни следобеда, когато Ал Муалим му показа съкровището. Тогава усети примамливия му зов, не можеше да го отрече, но успя да устои на изкушението. Запита се дали вечно ще му устоява. Невероятната му сила изглежда въздействаше на всички, които влизаха в досег с него. Дори Ал Муалим, който до съвсем скоро беше негов идол, който му беше като баща и навремето беше добър човек, справедлив, честен, уравновесен, загрижен единствено за добруването на Ордена и онези, които му служеха, сега се оказваше корумпиран. Блясъкът на Ябълката хвърляше призрачни отблясъци по лицето му. Същото беше и с душата му.

— Илюзия — досети се Алтаир, все още замислен за онзи следобед.

Ал Муалим се разсмя.

— Всичко е илюзия. И тамплиерското съкровище, и късчето от Едем, и господните слова. Сега вече разбираш ли? Вълните на Червено море никога не са се отдръпвали. Водата никога не се е превръщала във вино. Не манипулациите на Ерос са подпалили Троянската война, ами това… — Той вдигна високо Ябълката. — Всичко е просто илюзия.

— Онова, което възнамеряваш да направиш, също е илюзия — настоя Алтаир. — Ти искаш да накараш хората да те следват против волята си.

— Това по-малко реално ли е от фантомите, които сарацини и кръстоносци преследват в момента? Онези мерзки богове, които се отдръпват от света и оставят хората да се избиват заради тях. Те вече живеят в една илюзия. Аз просто им предлагам друга, в която няма да се лее толкова кръв.

— Те поне сами са си избрали тези фантоми.

— Нима? Изключвам редките случаи, в които някой еретик променя вярата си.

— Така не е редно — сопна се Алтаир.

— Сега пък логиката ти убягва. Ти я подмени с чувства. Разочароваш ме.

— Тогава какво може да се направи?

— Ти няма да ме последваш, а аз няма да те принуждавам.

— Значи няма да се откажеш от тази ужасна схема.

— Значи сме в безизходица.

— Не, не сме — рече Алтаир. Може би Ал Муалим беше прав, защото той усети как се опитва да отблъсне приливната вълна на чувствата. Завладя го тъга и нещо, което отначало не успя да определи, но след това разбра какво е. Беше самота.

Ал Муалим извади меча.

— Ще ми липсваш, Алтаир. Ти беше най-добрият ми ученик.

Алтаир забеляза как годините на Ал Муалим се топят, докато той заемаше позиция и подготвяше меча си, като по този начин принуди Алтаир да стори същото. Отскочи настрани, пробва гарда на Алтаир и той осъзна, че никога досега не го беше виждал да се движи толкова бързо. Онзи Ал Муалим, когото познаваше, се движеше бавно, пристъпваше с внимание в двора, правеха впечатление отмерените му жестове. Този обаче се движеше като боец — нападаше светкавично и замахваше с оръжието. Когато Алтаир преминаваше в защита, той ставаше още по-настъпателен. Алтаир се приведе напред и сви ръка, докато Ал Муалим атакуваше. В този момент изгуби равновесие и лявата му страна остана незащитена. Ал Муалим се възползва от шанса, замахна втори път и улучи.

Алтаир се сви, усети как от раната на бедрото рукна кръв, но не посмя да погледне. Не можеше да откъсне очи от противника си дори за секунда. Учителят се усмихна. Тази усмивка издаваше, че е дал на палето урок. Отстъпи настрани, след това се престори, че напада отново, първо отскочи на едната страна, след това и на другата с надеждата да издебне Алтаир незащитен.

Алтаир се престори на уморен и разкъсван от болка и силно изненада Ал Муалим, което му достави огромно удоволствие. Въпреки че последният му удар беше успешен — поне така си мислеше — Учителят се плъзна настрани, сякаш преместен от непозната сила.

— Сляп си, Алтаир — изкиска се Ал Муалим. — Открай време си сляп. И винаги ще си останеш сляп. — Нападна отново.

Този път Алтаир реагира прекалено бавно, усети как острието на Ал Муалим прониза ръката му и извика от болка. Не издържаше повече. Беше твърде уморен. Губеше кръв. Сякаш енергията му бавно се оттичаше. Ябълката, раните, натрупаното изтощение се съчетаваха бавно и го осакатяваха. Ако не се включеше активно в битката, много скоро го очакваше поражение.

Заради Ябълката старият се разсейваше. Дори си позволи да злорадства. Алтаир избра този момент, за да атакува, да замахне, мечът му попадна в целта и рукна кръв. Ал Муалим изрева от болка, изчезна, после се появи отново, ръмжащ, готов за следващото ожесточено нападение. Престори се, че ще атакува от лявата страна, и изтегли меча си назад. Алтаир отчаяно отби удара, но от силата му се отплесна на една страна и в продължение на няколко секунди двамата си разменяха удари, което се промени, когато Ал Муалим се наведе, изнесе меча нагоре, одраска бузата на Алтаир и отскочи с такава бързина, че асасинът не успя да отбие удара.

Алтаир нападна на свой ред, но Ал Муалим се пренесе на ново място. Когато се появи отново, Алтаир забеляза, че изглежда по-уморен и новият удар, който нанесе, беше по-необмислен и не толкова стегнат.

Алтаир отскочи напред, замахна с меча и принуди Учителя да се пренесе и материализира на няколко крачки настрани. И този път забеляза как раменете му увисват, как натежава главата му. Ябълката изсмукваше силите на Алтаир, но дали не упражняваше същия ефект и върху онзи, който я използваше. Дали Ал Муалим знаеше този факт? Дали познаваше добре вълшебството на Ябълката? Мощта й беше такава, че Алтаир се съмняваше дали някой има представа какво точно се случва.

Значи се налагаше да накара Ал Муалим да я използва и по този начин да изчерпи силите си. Втурна се с вик напред, размахал меча, а Учителят се ококори от изненада при този неочакван прилив на сили. Пренесе се отново. Алтаир му се нахвърли в мига, в който се появи отново, и по лицето на стария се изписа гняв — недоволство, че везните се накланят в нова посока, че му се налага да намери начин да се приспособи отново.

Следващия път се материализира по-далече. Получаваше се. С всеки път умората го притискаше по-силно. Само че той беше готов за атаката на Алтаир и успешно нанесе нова рана на ръката му. Не беше достатъчно силна, за да спре по-младия мъж, защото той се втурна отново напред и принуди Ал Муалим да се пренесе. Беше за последен път.

Когато се появи отново, Учителят се олюля на една страна и Алтаир забеляза, че едва държи тежкия меч. Когато вдигна глава, за да погледне асасина, по-младият разбра по изражението му, че знае, че Ябълката изцежда силите му и че ученикът му е забелязал.

Алтаир изнесе меча настрани, скочи напред и го заби с вик — отчасти победен, отчасти тъжен — в учителя си. Може би последната мисъл на стария беше гордост, че така добре е обучил момчето.

— Невъзможно — ахна той, когато Алтаир го обкрачи. — Ученикът не побеждава учителя.

Алтаир наведе глава и усети как сълзи опариха бузите му.

— Ти победи. Върви и вземи наградата си.

Ябълката се търкулна от протегнатата ръка на Ал Муалим и остана на мрамора. Потръпваше в очакване.

— Държеше огън в ръката си, старче — рече Алтаир. — Трябваше да го унищожиш.

— Да унищожа единственото, което можеше да сложи край на кръстоносните походи и да върне истинския мир ли? — изсмя се Ал Муалим. — Никога.

— Тогава аз ще го сторя — заяви Алтаир.

— Ще видим тази работа — засмя се Ал Муалим.

Алтаир наблюдаваше сферата и усети, че му е трудно, почти невъзможно да откъсне поглед. Положи внимателно главата на Ал Муалим върху камъка. Старият бързо гаснеше, стана и пристъпи към сферата.

Взе я в ръка.

Тя сякаш оживя. Мощен заряд енергия потече от Ябълката и се стрелна по ръката му, след което влезе право в гърдите му. Усети как нещо го изпълва и отначало му се стори неудобно, след това му се стори, че то му вдъхва живот, отмива умората, натрупана по време на битките, и го изпълва със сила. Ябълката пулсираше и потръпваше и Алтаир започна да вижда образи. Видя градове, огромни, светли градове с кули и бойници, сякаш, строени преди хиляди години. След това видя машини и оръжия, необикновени творения. Разбра, че принадлежат на бъдещето, което предстоеше да бъде написано, в което някои неща щяха да носят огромна радост на хората, а други — само смърт и разрушения. Бързината, с която се появяваха образите, въздействието им го остави задъхан. След това Ябълката беше обгърната от ярък ореол, който се разшири и Алтаир видя огромно Кълбо, увиснало в безветрието в градината, което се въртеше бавно и излъчваше топла, златиста светлина.

Беше омагьосан. Беше пленен. Разбра, че това беше карта със странни символи, написани на език, който не познаваше.

Чу гласа на Ал Муалим:

— Нагодих сърцето си да познае мъдростта, лудостта и безразсъдството. Разбрах, че по този начин гониш единствено вятъра. Дълбоката мъдрост носи дълбока скръб и онзи, който увеличава знанието, дава сили на скръбта.

Малик и хората му се втурнаха в градината. Почти не обърнаха внимание на тялото на Ал Муалим, защото останаха като хипнотизирани от Ябълката. Алтаир чу викове в далечината. Магията над Масиаф вече бе премахната.

Готвеше се да хвърли Ябълката, за да я разбие в камъните, но все още не намираше сили да откъсне очи от образите и не успяваше да накара ръката си да послуша мозъка.

— Унищожи я! — провикна се Ал Муалим. — Унищожи я, както каза, че ще сториш!

Ръката на Алтаир трепереше. Мускулите му отказваха да се подчинят на заповедите на ума.

— Аз… аз не мога… — призна.

— Напротив, Алтаир, можеш — изхлипа Ал Муалим. — Можеш, но не искаш. — След тези думи издъхна.

Алтаир погледна тялото на ментора си, а след това забеляза изпълнените с очакване погледи на Малик и хората му, които се надяваха някой да ги поведе и напътства.

Сега вече Алтаир беше Учителят.