Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (33)

32

Масиаф се оказа променен след заминаването му: пролича от мига, в който влезе в конюшнята. Конете риеха с копита, цвилеха, но нямаше нито едно конярче, което да се погрижи за тях или за коня на Алтаир. Той изтича през отворената порта във вътрешния двор и веднага забеляза тишината — не се чуваше никакъв звук — и необикновената атмосфера. Слънцето се опитваше да пробие и забулваше селото в сивкава, мрачна мъгла. Не се чуваха песните на птици. От чешмата вече не бликаше вода, не се чуваше гълчавата на ежедневието. Сергиите бяха изкарани, но наоколо не се мяркаха селяни, нямаше го оживеният пазарлък за стоки. Не се чуваха и звуците, които обикновено издаваха животните. Наоколо витаеше зловеща… тишина.

Заизкачва се по хълма към цитаделата и не срещна никого. Както винаги, той се запита дали Ал Муалим е в кулата, дали го наблюдава от обичайното си място. Дали го вижда? Ненадейно погледът му бе привлечен от самотна фигура, отправила се към него. Беше селянин.

— Какво става тук? — попита Алтаир. — Къде са хората?

— Отидоха при Учителя — отвърна човекът. Говореше напевно, сякаш повтаряше мантра. Очите му изглеждаха стъклени, от крайчеца на устата му се точеше слюнка. Алтаир бе виждал този поглед и преди. Беше го виждал у нещастниците, които се кланяха на Дьо Наплуз. Онези бяха луди или поне така мислеше тогава. И техните погледи бяха празни, стъклени.

— Тамплиери ли са, идвали? — попита Алтаир. — Да не би да са нападнали отново?

— Те вървят по пътя — отвърна селянинът.

— Кой път? Какви ги дрънкаш?

— Пътят към светлината — продължи със същия напевен глас мъжът.

— Говори смислено, човече!

— Съществува единствено онова, което ни показва Учителят. То е истината.

— Ти си луд, бе! — засъска Алтаир.

— И ти ще поемеш по пътя или ще загинеш. Така повели Учителят.

Ал Муалим, помисли си Алтаир. Значи беше истина. Значи всичко се оказваше истина. Беше предаден. Нищо не беше такова, каквото бе мислил.

— Какво ти е направил — попита той.

— Слава на Учителя, задето ни поведе към светлината…

Алтаир хукна нагоре по хълма и остави селянина съвсем сам на пазарчето. Тича, докато не попадна на група асасини, които го чакаха с извадени мечове.

И той извади своя, макар да знаеше, че няма да може да го използва. Поне нямаше да убие никого с него. Тези асасини, въпреки че искаха да го убият, бяха с промити мозъци. Ако ги убиеше, щеше да потъпче онова, в което вярваше. Беше му омръзнало да обръща гръб на кредото. Никога повече. Само че…

Те запристъпваха към него. Очите им бяха мъртви.

И те ли бяха в транс както останалите? И техните движения ли щяха да са бавни и тромави? Той сви рамене и ги нападна. Повали първия. Вторият го сграбчи, но той стисна плаща му, омота го в ръка и дръпна, така че братът повали други двама и по този начин осигури на Алтаир място за действие.

След това, някъде от високо, чу да го викат по име. Малик беше застанал пред портата на крепостта. С него бяха Джабал от Акра и още двама асасини, които не познаваше. Заоглежда ги внимателно. И те ли бяха с промити мозъци? Да не би да бяха упоени? Какви ги вършеше Ал Муалим?

Не. Малик махаше с единствената си ръка и макар Алтаир да не вярваше, че ще дойде ден, когато да се зарадва да види Малик, ето че сега остана доволен.

— Алтаир. Насам.

— Избра много подходящ момент да се появиш — ухили се Алтаир.

— Май е точно така.

— Пази се добре, приятелю — предупреди го Алтаир. — Ал Муалим ни е предал. — Беше готов братята му да посрещнат тези думи с недоверие, да се сблъска с гнева на Малик, който имаше пълно доверие на Ал Муалим и се кълнеше в него, защото защитаваше всяка негова стъпка и решение. Малик обаче кимна тъжно.

— Предал е и съюзниците си тамплиери — добави.

— Ти откъде знаеш?

— След като разговаряхме, се върнах при руините под Соломоновия храм. Оказа се, че Робер е записвал всичко в дневник. Страниците бяха пълни с какви ли не разкрития. Онова, което прочетох, разби сърцето ми… Но също така ми отвори очите. Прав си, Алтаир. Учителят ни е използвал през всичкото време. Задачата ни не е била да спасим Светите земи, а да му ги поднесем на тепсия. Трябва да намерим начин да го спрем.

— Внимавай, Малик — предупреди Алтаир. — Ако му позволим, ще направи и с нас онова, което е направил с останалите. Трябва да се пазим от него.

— Ти какво предлагаш? Ръката ми с камата е все още силна, а хората ми няма да ме предадат. Би било грешка, ако не ги използваме.

— Тогава разсей тези роби. Нападни крепостта отзад. Ако успееш да отвлечеш вниманието им от мен, ще успея да се добера до Ал Муалим.

— Както кажеш.

— Хората, които се изправят срещу нас — те не владеят умовете си. Ако е възможно, не ги убивайте…

— Няма. Той потъпка кредото, но това не означава и ние да направим същото. Ще сторя всичко по силите си.

— Не те моля за нищо повече — отвърна Алтаир.

Малик понечи да тръгне.

— Безопасност и мир, приятелю — рече Алтаир.

Другият се усмихна тъжно.

— Присъствието ти ще освободи и двама ни.

Алтаир хукна по крепостната стена към главния двор и едва сега разбра защо на пазара нямаше селяни. Всички бяха тук, скупчени в двора. Сигурно бяха дошли от селото. Лутаха се безцелно и се държаха така, сякаш едва имаха сили да вдигнат глави. Той забеляза как мъж и жена се сблъскаха, жената падна и тупна тежко по гръб. Сякаш нито един от двамата не забеляза. Нямаше нито изненада, нито болка, нито извинение, не прозвучаха гневни думи. Мъжът се олюля, след това продължи нанякъде. Жената остана на мястото си, без да обръща внимание на другите селяни.

Алтаир внимателно се промуши сред тях към кулата, удивен от тишината. Чуваше се единствено тътренето на хорските крака и странен шепот.

— Подчинявай се на волята на Учителя — чу той.

— О, Ал Муалим. Води ни. Напътствай ни.

— Светът ще бъде прочистен. Ще започнем на чисто.

Новият ред, помисли си той, определен от рицарите тамплиери, с един тамплиер над всички — Ал Муалим.

Той излезе в преддверието на кулата, но нито един страж не пристъпи напред, за да го посрещне. Наоколо се носеше усещане за празнота. Сякаш невидима мъгла беше обгърнала всичко. Вдигна поглед и забеляза, че портата от ковано желязо, която водеше към градината зад кулата, е оставена отворена. Там падаха снопи светлина, сякаш го призоваваха, и той се поколеба, тъй като беше наясно, че ако отиде, ще попадне право в ръцете на Ал Муалим. Ако обаче Учителят искаше да го убие, досега щеше да е намерил начин да сложи край на живота му. Изтегли меча и се изкачи по стълбите и едва сега се сети, че продължава да нарича Ал Муалим „Учителя“, макар наставникът му да не беше вече такъв. Той беше престанал да бъде учител в мига, в който Алтаир разбра, че Ал Муалим е тамплиер. Сега вече беше враг.

Спря пред портата към градината. Пое си дълбоко дъх. Нямаше никаква представа какво го чака от другата страна, но имаше само един начин да разбере.