Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (31)

30

Армиите на Салах Ал’дин и Ричард Лъвското сърце се срещнаха край Арсуф и докато пътуваше натам, Алтаир научи — от клюките в ковачници и край чешми — че след няколко сблъсъка битката била започнала същата сутрин, когато турците на Салах Ал’дин предприели атака срещу кръстоносците.

Докато яздеше към бойното поле, се разминаваше с уплашени хорица, които бягаха и търсеха спасение от кланетата. На хоризонта се виеха валма дим. Когато наближи, започна да различава воините. Бяха на групи, приличаха на огромни, тъмни сенки в далечината. Видя дълга колона от хиляди мъже на коне, които нападаха врага, но се оказаха твърде далече и така и не успя да разбере дали нападат сарацините или кръстоносците. Когато се придвижи напред, различи дървените бойни машини — поне една от ТЯХ гореше. Пред погледа му бяха и високите дървени кръстове на християните, огромни кръстове, качени на платформи с колела, които пехотинците тласкаха напред, знамената на сарацините и кръстоносците. Небето тъмнееше от стрелите, пуснати от лъконосците и от двете страни. Забеляза рицари на коне, стиснали пики, групи конници сарацини, които се врязваха в редиците на рицарите.

Чу чаткането на копита в долината, неспирния тътен от сарацинските цимбали, барабани, гонгове и тромпети. Чу и шума на битката: какофонията от викове на живите, писъците на умиращите, звънтенето на стомана, жалното цвилене на ранени коне. Натъкваше се на животни, останали без ездачи, и на трупове — както на сарацини, така и на кръстоносци — проснати в прахта или подпрени на дървета.

Дръпна юздите на коня си — тъкмо навреме, защото от дърветата пред него неочаквано наизскачаха стрелци. Скочи от коня и се претърколи настрани, за да се скрие зад преобърната каруца. Бяха поне сто човека. Притечаха към дърветата от другата страна. Движеха се бързо, приведени ниско. Движеха се като войници, които са проникнали на територията на врага.

Алтаир се изправи и също хукна към дърветата, за да последва лъконосците от безопасно разстояние. Следва ги в продължение на няколко километра, а типичните за битката звуци, вибрациите, ставаха все по-осезаеми, докато не стигнаха до един хребет. Намираха се над мястото на битката, която вилнееше под тях, и в първия момент мащабът й спря дъха му. Навсякъде — докъдето стигаше погледът — бяха пръснати мъже, трупове, машини и коне.

Също както по време на обсадата на Акра той се беше озовал по средата на ожесточен конфликт, в който нито една от двете страни не беше негова. Имаше обаче Ордена. Имаше мисия, която да изпълни, за да спре звяра, който неволно бе освободил.

Навсякъде около него по хребета се виждаха трупове, сякаш доскоро тук се беше водила битка. Така беше: който владееше хребета, имаше преимуществото на височината, следователно за мястото предстоеше да се води нова битка. Така и стана. Тъкмо се качиха, когато сарацините бяха пресрещнати от пехотата на кръстоносците и лъконосци и двете страни наддадоха кръвожаден рев. Хората на Салах Ал’дин разчитаха на изненадата, затова взеха надмощие и първата вълна на атаката им остави много убити кръстоносци, а някои паднаха от хребета право в разгара на битката долу. Алтаир коленичи и остана да наблюдава как кръстоносците се прегрупират и битката се разгаря.

Мина по хребета, като избираше най-закътаните и безопасни места и излезе зад позициите на кръстоносците, където се намираше Ричард Лъвското сърце. Единствената му надежда беше да стигне до него, ако искаше да спре Робер дьо Сабле. Доближи се до битката и се придвижи наляво, като остави достатъчно място между себе си и воините. Натъкна се на кръстоносец, коленичил в храсталака, който наблюдаваше битката и хленчеше. Остави го и затича напред.

Неочаквано се чу вик и двама кръстоносци се изпречиха на пътя му, вдигнали тежките си двуостри мечове. Той спря, кръстоса ръце и посегна към раменете, за да извади меча с едната, а на другата освободи скритата кама. Единият разузнавач падна и той се нахвърли върху другия и едва след като го повали, разбра, че не бяха разузнавачи. Бяха стражи.

Озърна се към битката и забеляза, че се намира на стръмния склон на хълм. На известно разстояние видя знамето на Ричард Лъвското сърце и му се стори, че мярна самия крал, възседнал прекрасен жребец, огненочервената му брада и коса искряха на следобедното слънце. Заприиждаха пехотинци от ариергарда и той беше заобиколен от рицари — броните им дрънчаха, бяха вдигнали мечове, очите под шлемовете им искряха от вълнение.

Задачата им беше да защитават краля си. Задачата на Алтаир пък беше да се добере до него. Битката вилня дълго. Той се местеше и криеше непрекъснато, понякога си проправяше път, окървавеният му меч проблясваше, понякога успяваше да се приближи достатъчно близо, че да види Ричард. Кралят беше в едно сечище. Беше слязъл от коня, оглеждаше се предпазливо, ослушваше се, а стражите му бяха образували кръг около него, за да смалят мишената.

Алтаир така и не беше спрял да се бие, въртеше меча, в краката му падаха воини, плащът му беше изпръскан с кръвта на кръстоносци. Видя как пълководците на краля вадят мечовете, а очите им блестят застрашително под шлемовете. Лъконосците заеха прикритие зад близките скали с надеждата да открият високо място, откъдето да забележат натрапника.

— Чакай малко — провикна се Алтаир. Крал Ричард беше на няколко крачки и той го погледна в очите, въпреки че воините му напредваха. — Думи нося, не стомана.

Кралят беше в пурпурночервено, на гърдите му беше извезан лъв. Беше единственият, който не беше обзет от страх или паника. Стоеше съвършено спокоен в центъра на битката. Вдигна ръка и мъжете му спряха, а битката замря мигновено. Алтаир остана облекчен, когато видя как нападателите му отстъпват няколко крачки и около него най-сетне остана свободно място. Той отпусна ръката с меча. Пое си дъх, раменете му се вдигаха и отпускаха тежко, знаеше, че всички погледи са вперени в него. Мечовете на воините бяха насочени в корема му, стрелите на всички лъконосци бяха готови да полетят към него. Беше достатъчно Ричард да изрече една дума и той щеше да е мъртъв.

Вместо това Ричард заговори:

— Значи идваш, за да искаш условия за примирие. Крайно време беше.

— Не, не си ме разбрал — отвърна Алтаир. — Изпраща ме Ал Муалим, не Сал ах Ал’дин.

Кралят помръкна.

— Асасин значи? Какво означава това? Говори бързо. — Мъжете пристъпиха напред. Стрелците изпънаха рамене.

— Сред хората ти има предател — рече Алтаир.

— И той те е наел да ме убиеш, така ли? — провикна се кралят. — Да не би да си дошъл да злорадстваш, преди да нанесеш фаталния удар? Няма да се дам толкова лесно.

— Не съм дошъл да убия теб, а него.

— Говори, тогава и аз ще преценя дали казваш истината — нареди крал Ричард и даде знак на Алтаир да се приближи.

— Кой е предателят?

— Робер дьо Сабле.

Кралят изви изненадано вежди.

— Моят пълководец?

— Той замисля предателство — потвърди спокойно Алтаир. Опитваше се да подбере думите си внимателно, от страх да не бъде разбран погрешно. Трябваше да накара краля да му повярва.

— Той говори друго — рече Ричард. — Иска да отмъсти на хората ти за хаоса, който сте сътворили в Акра. Склонен съм да го подкрепя. Някои от най-добрите ми хора бяха избити от твоите братя.

Значи Робер дьо Сабле вече бе говорил с краля. Алтаир си пое дълбоко дъх. Онова, което се канеше да каже, можеше да доведе до смъртта му.

— Аз бях този, който ги изби. Имах основателна причина.

— Ричард се ядоса, но Алтаир продължи да обяснява: — Изслушай ме. Уилям дьо Монферат. Той искаше да използва войниците си, за да завзема Акра насила. Гарние дьо Наплуз. Той искаше да използва уменията си, за да контролира всички, които си позволят да му се противопоставят. Намерението му беше да блокира пристанищата, като по този начин попречи на кралството ти да изпраща помощ. Тези хора те предадоха и получаваха заповедите си от Робер дьо Сабле.

— Да не би да очакваш да повярвам на тези лъжи?

— Познаваш тези мъже по-добре от мен. Наистина ли си изненадан, че са ти мислели злото?

Ричард изглежда се замисли за момент, след това се обърна към един от хората си — рицар с шлем, който скриваше цялото му лице.

— Истина ли е? — попита.

Рицарят свали шлема и този път Алтаир се озова пред Робер дьо Сабле. Алтаир го погледна с нескрито отвращение, когато си припомни престъпленията му. Същият този мъж беше изпратил жена на свое място.

В продължение на няколко секунди двамата останаха впили очи един в друг. Виждаха се за пръв път след битката под Храмовия хълм. Все още задъханият Алтаир сви юмрук. Дьо Сабле се подсмихна, изви устни и се обърна към Ричард.

— Кралю мой… — започна възмутено, — пред нас стои асасин. Тези същества са умели манипулатори. Разбира се, че не е истина.

— Аз нямам причина да лъжа — сопна се Алтаир.

— Напротив, имаш — изсмя се Дьо Сабле. — Страхуваш се какво ще се случи с жалката ти крепост. Ще успее ли да издържи на обединените сили на сарацини и кръстоносци? — Той се ухили, сякаш си представяше как Масиаф пада в ръцете му.

— Аз се тревожа за хората в Светите земи — възрази Алтаир. — Ако трябва да се пожертвам, за да има мир, така да бъде.

Ричард ги наблюдаваше съсредоточено.

— Много необичайно. Всеки един от вас обвинява другия…

— Сега не е времето за това — рече Дьо Сабле. — Трябва да се срещна със Саладин и да си осигуря помощта му. Колкото повече отлагаме, толкова по-трудно ще бъде. — Той понечи да тръгне, очевидно решил, че разговорът е приключен.

— Чакай, Робер — спря го Ричард. Плъзна поглед от него към Алтаир и после обратно.

Дьо Сабле изсумтя разочаровано и се сопна:

— Защо? Какви са намеренията ти? Не е възможно да вярваш на него. — Той посочи Алтаир, който забеляза, че кралят храни известни съмнения. Може би дори беше склонен да повярва на думите на един асасин вместо на тамплиер. Затаи дъх.

— Трудно решение — призна кралят, — което няма да мога да взема сам. Ще го оставя в ръцете на по-мъдри от мен.

— Благодаря.

— Не, Робер, няма да си ти.

— Кой тогава?

— Господ. — Той се усмихна, сякаш доволен, че е взел правилното решение. — Въпросът ще бъде решен в двубой. Господ ще вземе страната на онзи, чиято кауза е истинска.

Алтаир наблюдаваше внимателно Робер. Забеляза изражението на тамплиера. Дьо Сабле сигурно си спомняше последния път, когато се срещнаха, и лекотата, с която премахна Алтаир от пътя си.

Алтаир помнеше добре тази среща. Казваше си, че сега вече е различен воин, че последния път е бил осакатен от собствената си арогантност и затова противникът го беше сразил, без да му мигне окото. Същевременно се опитваше да потисне спомена за колосалната сила на рицаря, който го беше сграбчил и запокитил с неподозирана лекота, също като чувал с жито.

Дьо Сабле очевидно помнеше същото, защото се обърна към крал Ричард и кимна в знак на съгласие.

— Щом така искаш.

— Така искам.

— Така да бъде. Готов ли си, асасин?

Кралят и помощниците му се отдръпнаха настрани, докато останалите стражи и бойци образуваха кръг около Алтаир и широко усмихнатия Дьо Сабле. За разлика от Алтаир той не беше уморен от досегашната битка. Носеше броня, докато Алтаир имаше само плаща си. Не изпитваше болка от раните и натъртванията, получени в сечището. Той също знаеше тези неща. Докато нахлузваше ръкавиците от плетен метал, един от мъжете пристъпи напред, за да му помогне да си сложи шлема. Знаеше отлично, че има предимство във всяко едно отношение.

— И така — заговори подигравателно той, — срещаме се отново. Да се надяваме този път да си по-добър противник.

— Не съм същият човек, с когото се сблъска в храма — отвърна Алтаир и вдигна меча. Тътенът от битката край Арсуф сега вече му се струваше далечен. Светът му се беше свил до кръга, който войниците бяха описали около двамата съперници. Бяха само той и Дьо Сабле.

— На мен ми се струваш съвсем същият — рече рицарят. Вдигна меча, за да поздрави Алтаир. Асасинът стори същото. Никой не направи първата крачка. Робер дьо Сабле отпусна тежестта на задния си крак. Очевидно очакваше Алтаир да нападне пръв.

Асасинът обаче спечели първата изненада в двубоя, като остана напълно неподвижен и зачака нападението на тамплиера.

— Видът лъже — рече той.

— Така си е — потвърди Дьо Сабле с хитра усмивка и в следващата секунда нанесе първия си удар, като вложи в него всички сили.

Асасинът парира. Тамплиерът едва не изби меча от ръката му, но той съобрази да отскочи настрани и да потърси слабо място в защитата на рицаря. Двуострият меч на тамплиера беше поне три пъти по-тежък от неговия и макар рицарите да се славеха с умението си да въртят меча и с мечешката си сила, те неминуемо бяха по-бавни. Дьо Сабле можеше да бъде смъртоносен противник, когато атакуваше, но за бързина и дума не можеше да става.

Това беше слабото място, над което Алтаир да се съсредоточи. Предишния път грешката му беше, че му позволи да използва преимуществата си. Сега нямаше да му предостави подобна възможност.

Все още преизпълнен със самоувереност, Дьо Сабле напредна.

— Скоро всичко това ще приключи и Масиаф ще падне — избъбри той. Беше толкова близо с тежкия меч, че Алтаир го чу как профуча покрай ухото му.

— Братята ми са по-силни, отколкото си мислиш — отвърна той.

Стоманените остриета звъннаха отново.

— Много скоро ще разберем дали е така — ухили се тамплиерът.

Алтаир затанцува. Защитаваше се, парираше ударите на противника, отскачаше настрани, нанасяше порезни рани, съсипваше плетената броня, нанесе няколко зашеметяващи удара по шлема на рицаря. Най-сетне Дьо Сабле се отдръпна, за да си поеме дъх, вероятно разбрал, че няма да успее да убие Алтаир толкова лесно, колкото си въобразяваше.

— Виж ти — подхвърли той. — Значи хлапето се е научило да върти меча.

— Упражнявах се много. Твоите хора се погрижиха да не стоя бездеен.

— Те се жертваха за велика кауза.

— Както ще стане и с теб.

Дьо Сабле се спусна напред, замахна с меча си и едва не изби оръжието на Алтаир от ръката му. Асасинът се наведе, изви се пъргаво и нанесе удар с ефеса, а рицарят политна назад и изгуби равновесие. Той остана без дъх и единствено благодарение на кръга воини не падна в прахта. Те му помогнаха да се изправи и рицарят настръхна от яд. Дишаше тежко, на пресекулки.

— Времето за игри изтече! — изрева, сякаш като говореше на висок глас, думите щяха да се превърнат в истина. Скочи напред, но смъртоносната грация вече я нямаше. Единственото смъртоносно у него вече беше сляпата надежда.

— При това отдавна — потвърди Алтаир. Обзе го неподозирано спокойствие, защото бе убеден, че е истински, съвършен асасин. Щеше да победи Робер дьо Сабле както с ум, така и със сила и умения. Когато рицарят нападна отново, този път доста по-неубедително, Алтаир отби атаката с лекота.

— Нямам представа откъде идва силата ти… — рече задъхано Дьо Сабле. — Това е някакъв номер. Не, трябва да е наркотик.

— Всичко е точно както каза кралят ти. Накрая правдата винаги печели.

— Каузата ми е правдива! — изкрещя Дьо Сабле и изпъшка тежко, докато замахваше с меча, почти болезнено бавно. Алтаир забеляза лицата на хората му. Те тръпнеха в очакване да нанесе фаталния удар.

Оправда очакванията им. Насочи меча право в средата на червения кръст на Дьо Сабле, раздра плетената ризница и прониза гърдите му.