Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (30)

29

Когато Алтаир пристигна в Йерусалим, вече бе друг човек. Не че би направил грешката да реши, че мисията му е приключила — тази грешка щеше да направи старият Алтаир. Не, сега вече знаеше, че това е просто началото. Изглежда и Малик беше усетил същото. Имаше някаква промяна във водача на клона, когато Алтаир влезе. Между двамата мъже се долавяше ново уважение и разбирателство.

— Покой и мир, Алтаир — поздрави той.

— Покой и мир и за теб, братко — отвърна Алтаир и между тях настъпи кратко мълчание.

— Изглежда съдбата поема по необикновени пътища…

Алтаир кимна.

— Значи е истина? Робер дьо Сабле е в Йерусалим.

— Лично аз видях рицарите. — Малик вдигна здравата си ръка към чукана. Припомни си случилото се, щом споменаха тамплиера.

— Този човек сее единствено нещастия. Щом е тук, значи е замислил нещо лошо. Няма да му дам шанс да го стори — обеща Алтаир.

— Не позволявай на отмъстителността да помрачи мислите ти, братко. И двамата знаем, че нищо добро няма да излезе от тази работа.

Алтаир се усмихна.

— Не съм забравил. Няма от какво да се страхуваш. Не търся отмъщение, а знания.

Навремето би казал подобни думи наизуст, тъй като знаеше, че околните очакват от него да говори подобни неща. Сега обаче наистина вярваше в думите си.

Малик разбра смисъла на думите му.

— Ти наистина си променен, не си като онзи, когото познавах доскоро — призна.

Алтаир кимна.

— Работата ме научи на много. Разкри различни тайни. Все още обаче има елементи, които ми убягват.

— Как така?

— Всички мъже, които дарих с вечен покой, са работили заедно, обединени от този човек. Робер има определени намерения за земите ни. Единствено това знам със сигурност. Въпросът е как и защо. Кога и къде? Тези неща не са ми ясни.

— Кръстоносци и сарацини да работят заедно? — удиви се Малик.

— Нищо подобно, има друго. Тамплиери.

— Тамплиерите са част от армията на кръстоносците — отвърна Малик, въпреки че въпросът беше изписан на лицето му: как бе възможно да са от хората на крал Ричард, ако бяха в Йерусалим? Как бе възможно да обикалят градските улици?

— Може би искат да накарат крал Ричард да повярва в тази работа — отвърна Алтаир. — Не. Те са верни единствено на Робер дьо Сабле и на откачената идея, че ще спрат войната.

— Говориш странни неща.

— Нямаш представа за истината, Малик…

— Разкажи ми тогава.

Алтаир започна да му разказва онова, което беше научил досега.

— Робер и неговите тамплиери обикалят из града. Дошли са да засвидетелстват уважението си към Махд Адин. Ще присъстват на погребението му. Което означава, че и аз ще бъда там.

— Защо му е на тамплиера да ходи на погребението?

— Все още не съм разгадал истинските им намерения, въпреки че с течение на времето ще получа признание от някого. Гражданите са разделени. Мнозина искат да си върнат живота. Други пък настояват, че са дошли за преговори, за да постигнат мир.

Спомни си оратора, когото разпита, който беше категоричен, че господарят му държи да сложи край на войната. Дьо Сабле, християнин, отиваше на погребението на Махд Адин, мюсюлманин. Не беше ли това доказателство, че тамплиерите искат да обединят Светите земи? Гражданите се възмущаваха от мисълта, че тамплиерите са нахлули в Йерусалим. Окупацията на кръстоносците все още бе твърде болезнен спомен. Не бе изненадващо, че се чуваше за сблъсъци между кръстоносци и сарацини. Ораторите не успяваха да убедят хората в града, че християните са дошли в името на мира.

— Мир? — рече Малик.

— Нали ти казах. И останалите, които убих, ми казаха същото.

— Което означава, че са наши съюзници. Въпреки това ги избиваме.

— Не допускай тази грешка. Ние по нищо не приличаме на тези хора. Макар целта им да изглежда благородна, начините, по които я постигат, не са. Поне… поне така ми каза Ал Муалим.

Той се опита да потисне малкото червейче на съмнението.

— Какъв ти е планът?

— Ще отида на погребението и ще се изправя пред Робер.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се Малик и му подаде перото. — Дано щастливата съдба докосне меча ти, братко.

Алтаир взе маркера. Преглътна с усилие.

— Малик… Преди да тръгна, трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Проявих се като глупак.

Малик се изсмя сухо.

— Естествено. Няма да споря с теб, но защо го казваш? Какво имаш предвид?

— През всичкото това време… така и не ти се извиних. Бях прекалено горд. Ти изгуби ръката си заради мен. Изгуби Кадар. Имаш пълното право да ми се сърдиш.

— Не приемам извинението ти.

— Разбирам.

— Нищо подобно. Не разбираш. Не приемам извинението ти, защото ти не си същият човек, който влезе с мен в Соломоновия храм, така че няма защо да се извиняваш.

— Малик…

— Може би, ако не ти завиждах толкова много, нямаше да бъда толкова небрежен. Аз нося не по-малко вина от теб.

— Не говори така.

— Ние сме едно. Делим както славата от битките, така и болката от пораженията. По този начин се сближаваме, ставаме по-силни.

— Благодаря ти, братко.

И така, Алтаир се озова на церемонията на малкото, скромно гробище, пълно с тамплиери и граждани, скупчили се около гроба на Махд Адин, доскоро регент на града.

Тялото трябваше да бъде изкъпано, увито в чисто платно и пренесено с цяла процесия, а след това положено на дясната страна, дупката запълнена и всички присъстващи трябваше да хвърлят по шепа пръст в гроба. Когато Алтаир влезе, един имам тъкмо се приближаваше, за да започне погребалната молитва, затова цареше тишина. Повечето бяха стиснали ръце пред себе си, навели глави в знак на уважение към мъртвия, така че на Алтаир му беше лесно да се промъкне през тълпата, за да намери подходящо място за наблюдение. Трябваше да открие къде точно се намира последната му мишена. Нали Робер дьо Сабле бе виновникът за пътя, по който пое Алтаир, и неговата смърт щеше да бъде отмъщението за причинените страдания и преживения позор.

Докато минаваше между редиците опечалени, Алтаир осъзна, че за пръв път идва на погребението на някоя от мишените си, огледа се, за да види дали са дошли хора от семейството, и се запита как той, убиецът, ще се почувства, когато стане свидетел на мъката им. Ако Махд Адин имаше близки роднини, те или не бяха дошли, или прикриваха мъката си. Край гроба беше застанал единствено имамът и…

Група тамплиери.

Бяха се изправили до богато украсена чешма. Водата бликаше от високата варовикова стена. Тримата бяха в пълно снаряжение, с шлемове, дори онзи, който беше застанал пред другите двама, беше с вдигната качулка, характерна за Велик магистър на тамплиерите.

Само че… Алтаир присви очи и погледна Дьо Сабле. Рицарят беше различен от спомените му. Да не би паметта му да го подвеждаше? Да не би да помнеше Робер дьо Сабле като огромен мъж, защото го беше победил? Този тук определено не притежаваше величествената осанка, която добре помнеше. А и къде бяха останалите от хората му?

Имамът заговори на опечалените:

— Събрали сме се да засвидетелстваме скръбта си за кончината на нашия любим Махд Адин, отнет толкова скоро от този свят. Знам, че скърбите за смъртта му. Не бива. Както сме напуснали утробата, така трябва един ден да напуснем и този свят. Това е естественият ход на нещата — също като изгрева и залеза на слънцето. Използвайте този момент, за да си припомните живота му и да благодарите за добрините, които той е сторил. Знайте, че един ден ще се съберете с него в рая.

Алтаир едва сдържаше отвращението си. Обичаният от всички Махд Адин значи! Нима ставаше въпрос за същия обичан от всички Махд Адин, който беше предател за сарацините, който се беше опитвал да подкопае доверието в тях, като екзекутираше граждани на Йерусалим? За този обичан от всички Махд Адин ли ставаше въпрос? Нищо чудно, че бяха дошли толкова малко хора, че никой не скърбеше. Беше точно толкова обичан, колкото и прокажен.

Имамът започна молитва:

— О, господи, благослови Мохамед и семейството му, спътниците му, о, благородни и величав. О, господи, по-велик от всички, мир на пророците, изпрати благословия от бога на вселената.

Алтаир премести поглед от него към Дьо Сабле и стража му. Слънцето го заслепи и той вдигна поглед към стената зад тримата рицари. Движение ли беше забелязал? Може би. Сигурно имаше още тамплиери за подкрепление.

Погледна отново тримата рицари — Робер дьо Сабле, който бе застанал така, сякаш искаше всички да го огледат добре, удобна мишена. Изглеждаше дребен. А пък плащът изглеждаше твърде дълъг.

Не. Алтаир реши да отложи убийството, защото не можеше да пренебрегне инстинкта, който му нашепваше, че нещо не е наред. Започна да се отдръпва тъкмо когато гласът на имама се промени.

— Както знаете, този човек беше убит от асасин. Опитахме се да го проследим, но се оказа трудно. Тези същества се крият в сенките и бягат от всеки, който би се изправил честно и почтено пред тях.

Алтаир застина на място. Разбра, че капанът ще щракне всеки момент. Опита се да се промуши през тълпата по-бързо.

— Днес не е така — чу той гласа на имама, — защото изглежда, че един от тях е сред нас. Подиграва ни се с присъствието си и трябва да си плати.

Неочаквано тълпата около Алтаир се разтвори и образува кръг около него. Той се завъртя и видя гроба, който имамът сочеше — мястото, на което беше застанал той. Дьо Сабле и двамата стражи се втурнаха напред. Тълпата около него му се стори озверяла, хората запристъпваха напред, настръхнали, а на него не му оставаше път за бягство.

— Дръжте го. Изправете го пред съда господен — провикна се имамът.

Алтаир изтегли меча си с едно движение и освободи камата. Веднага си припомни думите на Учителя. Избери един.

Нямаше нужда. Опечалените може и да бяха смели, а Махд Адин обичан от всички, но никой не беше готов да пролива кръв, за да отмъсти за него. Тълпата, обзета от паника, се пръсна, опечалените се препъваха в робите си, докато бягаха, а Алтаир използва неочакваното объркване, за да хукне настрани и да разблъска тамплиерите. На първия му остана време колкото да забележи, че човек от тълпата не бяга, ами приближава към него и в този момент мечът на Алтаир прониза ризницата и хлътна в корема му, а мъжът се свлече на земята.

Алтаир забеляза, че врата в стената се отваря и от нея се изсипаха още тамплиери. Бяха поне петима. В същия миг отгоре се посипаха стрели, един рицар се изметна настрани и падна, от врата му щръкна стрела. Алтаир премести поглед към укрепленията на стената, където се бяха настанили лъконосците на тамплиерите. Този път очевидно имаше късмет, но едва ли можеше да разчита на същото следващия път.

Вторият от стражите се втурна напред и асасинът вдигна меча, преряза гърлото му и той рухна сред кървав фонтан. Обърна се към Дьо Сабле, който извади тежкия си меч и замахна с такава сила, че Алтаир политна назад и едва успя да отбие удара на противника си. Неочаквано се появиха подкрепленията и след миг той отбиваше ударите на още трима тамплиери, всички до един с шлемове, и откри, че е стъпил върху последния дом на Махд Адин. Нямаше време, за да се наслади на момента, защото отгоре се посипаха нови стрели и за негова радост втори рицар падна с писък. Останалите тамплиери се разпиляха, по-уплашени от своите лъконосци, отколкото от Алтаир. В този момент Дьо Сабле се разкрещя на стрелците да престанат да обстрелват своите хора.

Алтаир остана поразен. Едва не изпусна меча. Гласът, който чу, не беше с характерния френски акцент на Робер дьо Сабле, а глас на жена. На англичанка.

За частица от секундата остана объркан от удивление и възхищение. Въпросната… жена, изпратена на мястото на Дьо Сабле, се биеше със същата смелост като мъж и въртеше тежкия меч умело като всеки рицар, с когото Алтаир се беше сблъсквал. Коя ли беше? Може би помощничка на Дьо Сабле? Може би негова любовница? Като се придържаше близо до стената, повали още един рицар. Оставаше само един. Само един и помощничката на Дьо Сабле. Последният тамплиер не беше толкова интересен за двубой, колкото жената, затова умря бързо, нанизан на меча на Алтаир.

Сега оставаше единствено тя и двамата започнаха да разменят удари, докато най-сетне Алтаир успя да я надвие, заби меча в рамото й, подложи край и тя падна тежко на земята. Той хукна настрани, за да се прикрие, и я повлече със себе си, така че и двамата бяха извън обсега на стрелците. След това се надвеси над нея. Тя все още беше с шлема и гърдите й се вдигаха тежко. По врата и рамото й се стичаше кръв, но беше жива, помисли си Алтаир — и щеше да остане, ако той решеше да пощади живота й.

— Искам да видя очите ти, преди да умреш — рече й.

Свали шлема и остана поразен, когато се изправи пред истината.

— Изглежда очакваше друг — рече тя с тънка усмивка. Косата й беше скрита под шапка от метална плетка, но Алтаир остана поразен от очите й. В тях имаше решителност и още нещо. Имаше мекота и нежност. Запита се дали очевидните й бойни умения не крият истинската й природа.

Но защо — каквито и бойни умения да притежаваше тя — Дьо Сабле беше решил да изпрати тази жена на свое място? Какви специални умения притежаваше? Той притисна острието към врата й.

— Що за магия е това? — попита предпазливо.

— Знаехме, че идваш — рече тя, все още усмихната. — Робер искаше да е сигурен, че разполага с време, за да се махне.

— Значи бяга?

— Не можем да отречем успеха ти. Ти провали плановете ни. Първо съкровището — след това хората ни. Контролът над Светите земи ни се изплъзна… Само че той видя възможност да си върне откраднатото и да обърне победите ти в своя полза.

— Съкровището е все още в ръцете на Ал Муалим, а веднъж вече разгромихме армията ви — отвърна Алтаир. — Плановете на Робер, независимо какви са, ще се провалят отново.

— Да — отвърна тя, — но сега вече ще се сблъскаш не само с тамплиерите.

Алтаир настръхна:

— Говори смислено!

— Робер замина за Арсуф в името на каузата — сарацини и кръстоносци да се обединят срещу асасините.

— Това никога няма да стане. Нямат причина да го направят.

Усмивката й стана по-широка.

— Доскоро може и да беше точно така, но сега ти им даде основателна причина. Всъщност причините са девет. Труповете, които остави, са жертви и от двете страни. Ти превърна асасините в общ враг и подсигури унищожението на целия Орден. Браво.

— Не са девет, а осем.

— Как така?

Отдръпна меча от гърлото й.

— Ти не беше набелязана за моя мишена. Няма да отнема живота ти. — Той се изправи. — Свободна си. Върви. Само не ме следвай.

— Не се налага — отвърна тя, скочи на крака и притисна с ръка раната на рамото си. — Вече закъсня…

— Ще видим.

Хвърли последен поглед към бойниците, където лъконосците бързаха да заемат нови позиции. Алтаир хукна и остави гробището празно, освен труповете, стари и нови, както и необикновената, дръзка и омагьосваща жена.

— Беше капан — възкликна той пред Малик малко по-късно. Мислите му препускаха.

— Чух, че на погребението е настанал истински хаос… Какво стана?

— Робер дьо Сабле го нямаше. Беше изпратил друг. Очаквал ме е…

— Трябва да се върнеш при Ал Муалим — нареди строго Малик.

„Да — помисли си Алтаир, — трябва.“ Отново се появи настойчивото чувство, което му подсказваше, че има още тайни за разгадаване. Защо му се струваше, че този път отговорът е свързан с Учителя?

— Няма време. Тя ми каза къде е той. Разбрах какво планира. Ако се върна в Масиаф, той може и да успее… След това… Страхувам се, че ни грози разгром.

— Избихме повечето от хората му. Той няма да успее да организира истинско нападение. Чакай — спря го Малик. — Тя ли каза?

— Да. Беше изпратил жена. Необичаен ход, знам. Но по този въпрос ще говорим някой друг път. Засега трябва да се съсредоточим над Робер. Може и да сме го обезкръвили, но той е умен. Заминал е да обсъди каузата си с Ричард и Салах Ал’дин. Целта му е да ги обедини срещу общия враг… Срещу нас.

— Грешиш. В тази работа няма никакъв смисъл. Те никога не биха…

— Напротив. И ние ще бъдем виновни за съюза им. Хората, които убих — мъже и от двете страни на конфликта… са важни и за двамата лидери… планът на Робер може и да е амбициозен, но е напълно смислен. И има реална възможност да се получи.

— Братко, нещата се промениха. На всяка цена се върни в Масиаф. Не можем да действаме без разрешението на Учителя. Така само ще компрометираме Братството. Мислех… Мислех, че вече си научил този урок.

— Престани да се криеш зад думите, Малик. Използваш кредото и заветите като щит. Той крие много от нас. Крие важни неща. Нали ти ми каза, че не знаем нищо, че можем единствено да подозираме и предполагаме. Тамплиерите задълбочават действията си. Когато приключа с Робер, ще се върна незабавно в Масиаф, за да получа отговорите. Ти обаче можеш да заминеш още сега.

— Не мога да замина от града.

— Тогава пообиколи сред хората. Потърси онези, които са служили при мъжете, които избих. Научи каквото можеш. Ти си проницателен, може да забележиш нещо, което на мен е убягнало.

— Не знам… трябва да помисля.

— Както прецениш, приятелю. Аз обаче заминавам за Арсуф. Всеки миг закъснение дава на врага преднина.

Ето че за пореден път обръщаше гръб на кредото и може би неволно обричаше Ордена на опасност.

— Внимавай, братко.

— Ще внимавам много. Обещавам.