Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (3)

2

Стражът на наблюдателницата първо видя птиците.

Армия, тръгнала на поход, привлича лешоядите, първо крилатите, които се спускат над местата, където има нещо за ядене — било то храна, отпадъци или трупове, както конски, така и човешки. След това видя и валмата прах. Накрая на хоризонта се появи разлято черно петно, което бавно пълзеше напред и поглъщаше всичко наоколо. Армията задушава, смазва и съсипва природата, тя е огромен, не, гигантски звяр, който поглъща всичко, което се изпречи на пътя му, и в повечето случаи — както Салах Ал’дин много добре знаеше — щом врагът я зърнеше, беше готов да се предаде.

Само че този път не се получи така. Нямаше как да стане, след като врагът бяха асасините.

За тази кампания сарацинът беше събрал скромна въоръжена десетхилядна армия — пехота, кавалерия и слуги. Надяваше се с тяхна помощ да смаже асасините, които вече бяха направили два опита да му отнемат живота и със сигурност нямаше да допуснат провал за трети път. Намерението му беше да пренесе битката на прага им, затова поведе войската си към планинския район Ан-Нусария, където се издигаха деветте цитадели на асасините.

В Масиаф се чу, че хората на Салах Ал’дин плячкосвали страната, въпреки това нито една крепост не била паднала. Твърдеше се, че Салах Ал’дин напредвал към Масиаф, твърдо решен да покори цитаделата и да отсече главата на предводителя на асасините Ал Муалим.

Салах Ал’дин, умерен и справедлив владетел, бил колкото разярен на асасините, толкова и уплашен от тях. Според докладите чичо му Шихаб Ал’дин го посъветвал да сключи мирно споразумение, да привлече асасините на тяхна страна, вместо да се изправя срещу тях. За Шихаб съюз с асасините било по-разумното решение. Само че отмъстителният султан отказал категорично и армията му продължила да пъпли към Масиаф в жежкия августовски ден на 1176 и стражът на наблюдателната кула в цитаделата видял ятата птици, гъстите облаци прах и черното, петно очертало се на хоризонта. Вдигнал рога към устните си и подал сигнал за тревога.

Хората от градчето събрали провизии, колкото могли, и се преместили на сигурно място в цитаделата, задръстили дворовете, лицата им били изпити и посърнали от страх, но много от тях останали на сергиите си с надеждата да продължат да търгуват. Междувременно асасините започнали да укрепват замъка и се подготвяли за сблъсък с прииждащата армия, докато наблюдавали как черното петно нараства на фона на зеленината, как несломимият звяр опустошава земята и затуля хоризонта.

Чули как надуват роговете, тътена на барабани и цимбали. Скоро започнали да различават фигурите, които изплували от маранята. Били хиляди. В пехотата крачели копиеносци с къси и дълги копия, стрелци, арменци, нубийци и араби. Видели и кавалерията: араби, турци и мамелюки със саби, боздугани, дротики и джавелини, някои се потели под плетени брони, други под кожени доспехи. Видели и мъкнещите се в пълен безпорядък благородни дами, свещеници и прислугата най-отзад, плъпналата гмеж от семейства, деца и роби. Не откъснали погледи от воините, когато достигнали покрайнините на градчето и го подпалили, подпалили и конюшните, докато роговете продължавали да пищят, а трясъкът на цимбалите отеквал. Селянките, намерили убежище в цитаделата, се разридали. Очаквали домовете им да пламнат в най-скоро време. Само че къщите останали недокоснати и армията спряла в селото, сякаш замъкът не съществувал. Поне така изглеждало отстрани.

Нямало пратеници, нямало съобщения; те просто вдигнали лагера си в селото, съставен почти изцяло от черни палатки, а по средата се виждали скупчени просторни шатри, предвидени за отдиха на султан Салах Ал’дин и най-доверените му генерали. Над куполите на тези шатри, заоблени като позлатени нарове, потрепвали везани знамена, стените пък били от коприна.

Асасините в цитаделата се опитвали да разгадаят тактиката им. Дали Салах Ал’дин ще нападне крепостта, или ще се опита да ги умори от глад? Когато нощта паднала, те получили отговор. Армията в ниското започнала да подготвя обсадните машини. В нощта пламтели огньове. Отдалече долитали звуците на триони и чукове чак до мъжете, накацали по бойниците на цитаделата и кулата на Върховния учител, където Ал Муалим свикал майсторите асасини.

— Салах Ал’дин сам дойде при нас — рече Фахим ал-Саиф, майстор асасин. — Не бива да изпускаме подобна възможност.

Ал Муалим се замисли. Погледна през прозореца на кулата и се замисли за пъстроцветната шатра, в която Салах Ал’дин седеше и обмисляше как да съсипе него и да покоси асасините. Замисли се за многолюдната армия на султана и как бяха жертвани някъде в провинциалната пустош. Сега бе напълно по силите на султана да събере още по-могъща войска, ако настоящата кампания се провалеше.

Салах Ал’дин притежаваше не по-малка мощ, мислеше си той, докато асасините притежаваха коварство и хитрост.

— Със смъртта на Салах Ал’дин, армиите на сарацините ще се разпаднат — рече Фахим.

Ал Муалим поклати глава:

— Няма да стане. Шихаб ще заеме мястото му.

— Той не е наполовина толкова добър колкото Салах Ал’дин.

— Значи няма да постигне желания успех, докато се опитва да отблъсне християните — засече го остро Ал Муалим. Понякога му омръзваше от нападателния подход на Фахим. — Не искаме да зависим от благоволението им. Искаме ли обаче да се окажем техни неохотни съюзници срещу султана? Ние сме асасини, Фахим. Следваме собствения си интерес. Предани сме единствено на нас самите, не принадлежим никому.

В обгърнатата от сладък аромат стая се възцари мълчание.

— На Салах Ал’дин му е омръзнало от нас точно колкото и на нас от него — рече Ал Муалим след кратък размисъл. — От нас зависи да му дойде до гуша.

На следващата сутрин сарацините качиха таран и обсадна кула по широкия склон и докато турски конници профучаваха и обсипваха цитаделата със стрели, те атакуваха външните стени с обсадните си машини, превити под непрекъснатия огън на стрелците на асасините, на скали и вряло олио, което се изливаше от защитните кули. В битката се включиха и селяни, замеряха нападателите с камъни от крепостните валове, гасяха пожарите, докато асасините на главната порта излизаха през тайни врати и се биеха с пехотинци, които се опитваха да ги подпалят. В края на деня и двете страни дадоха много жертви, сарацините се оттеглиха надолу по хълма и накладоха огньове за през нощта, заеха се да поправят обсадните си машини и подготвиха нови.

Същата нощ в лагера настана смут, а на сутринта пъстрата шатра на великия Салах Ал’дин бе махната и той си тръгна, съпроводен от малка група пазачи.

Скоро след това чичо му Шихаб Ал’дин се качи по склона, за да направи обръщение към Върховния учител на асасините.