Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (29)

28

На сутринта, след като Алтаир разказа истината на Абас за баща му, приятелят му стана от сън крайно резервиран и каквото и да казваше Алтаир, така и не успя да го извади от това състояние. Закусиха в мълчание, оставиха се на грижите на възпитателната, след това отидоха при Ал Муалим и заеха местата си на пода.

Дори Учителят да забеляза разликата в отношенията на учениците си, не каза нищо. Може би тайно остана доволен, че момчетата не се разсейват като през другите дни. Може би реши, че са се скарали, както често се случваше при младежите.

Алтаир обаче седеше със свито сърце, измъчван от тежки мисли. Защо Абас мълчеше? Защо не реагира, когато му каза истината?

Щеше да научи отговора по-късно същия ден, когато двамата отидоха на тренировъчния плац. Предстоеше да се упражняват заедно с мечове. Днес обаче Абас реши, че няма да използват малките дървени мечове, с които обикновено се биеха, ами лъскавите, тежки, които щяха да получат при завършването на обучението си.

Лабиб, инструкторът им, остана очарован.

— Чудесно, чудесно — рече той и плесна с ръце, — но запомнете, че не печелите нищо, като пуснете кръв. Няма да безпокоим лекарите. Това ще бъде изпитание на въздържанието, хитростта и умението.

— Хитрост — рече Абас. — Много ще ти отива, Алтаир. Ти си хитър и коварен.

Това бяха първите думи, които му каза този ден. След това го погледна с такова презрение, с толкова омраза и Алтаир осъзна, че отношенията им няма да са същите никога повече. Погледна Лабиб, искаше да го помоли да не позволява този бой, но той вече се настаняваше доволно на ниската ограда около тренировъчния плац и се наслаждаваше на възможността най-сетне да стане свидетел на истински бой.

Двамата заеха местата си. Алтаир преглътна. Абас го погледна злобно.

— Братко — започна Алтаир, — онова, което казах снощи…

— Не ме наричай братко! — кресна му Абас. Той се хвърли към Алтаир с ожесточение, каквото не беше проявявал никога досега. Макар да беше оголил зъби, Алтаир виждаше, че в очите му има сълзи. Беше не ще повече от най-обикновен гняв. Знаеше го със сигурност.

— Недей, Абас — провикна се той и в отчаянието си премина в защита. Погледна наляво и забеляза изумения поглед на инструктора — очевидно не можеше да си обясни неочаквано появилата се вражда между двамата. Алтаир видя, че други двама асасини приближават към тренировъчния плац, очевидно чули вика на Абас. По прозорците на защитната кула край цитаделата се показаха любопитни лица. Запита се дали Ал Муалим гледа…

Абас нападна с протегнат напред меч и го принуди да се отдръпне настрани.

— Не така, Абас… — сгълча го Лабиб.

— Той иска да ме убие, Учителю — изкрещя Алтаир.

— Стига глупости, дете — отвърна инструкторът, макар да не беше напълно убеден в думите си. — Поучи се от всеотдайността на брат си.

— Не съм… негов — думите му бяха подчертани от звънтенето на мечовете — Брат.

— Казах го, за да ти помогна — изкрещя отново Алтаир.

— Не — отвърна Абас. — Лъжеш. — Отново нанесе удар и се чу звън на метал. Алтаир политна назад от силата на удара, блъсна се в оградата и едва не падна от другата й страна. Насъбраха се още асасини. Някои изглеждаха загрижени, други бяха готови да се позабавляват.

— Отбранявай се, Алтаир, отбранявай се — изрева Лабиб и плесна радостно с ръце. Алтаир вдигна меча и настървено започна да отвръща на ударите на Абас, като по този начин го принуди да се изтегли отново в средата.

— Казах ти истината — изсъска той, когато бяха близо един до друг и притискаха остриетата на мечовете. — Казах ти истината, за да сложа край на страданията ти, както бих искал някой да постъпи с мен.

— Излъга, за да ме посрамиш — отвърна Абас, отстъпи, нагласи се по-удобно, приклекна, изтеглил едната си ръка назад, както ги бяха учили. Върхът на меча му трепереше.

— Не! — извика Алтаир. Отскочи назад, когато Абас нападна и с едно извиване на китката остави кървава следа върху противника си. Погледна умолително към Лабиб, но разбра, че няма да намери съчувствие. Притисна раната с ръка и отдръпна окървавените си пръсти, показа ги на Абас.

— Престани, Абас — помоли той. — Казах ти истината с надеждата да те успокоя.

— Да ме успокоиш ли? — отвърна той и се обърна към насъбралите се: — За да ме успокоиш, ми каза, че баща ми се е самоубил, а?

Последва мълчание. Алтаир погледна от Абас към зрителите, които не разбираха накъде отиват нещата. Тайната, която се беше заклел да пази, излизаше наяве.

Вдигна поглед към кулата на Ал Муалим. Забеляза Учителя на прозореца, който ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

— Абас — изрева Лабиб, когато най-сетне разбра, че нещо не е наред. — Алтаир.

Двете момчета не му обърнаха внимание и мечовете им издрънчаха отново. Превит от болка, Алтаир беше принуден да се отбранява.

— Мислех… — започна той.

— Мислел си как да ме посрамиш — извика Абас. По лицето му се стичаха сълзи, той кръжеше около Алтаир, след това се метна напред, размахал злобно меча. Алтаир се присви и откри място между ръката и тялото на Абас, където нанесе удар и на лявата ръка на другото момче зейна рана, която щеше да го спре за достатъчно дълго, за да може Алтаир да обясни.

Абас обаче изкрещя войнствено и скочи към Алтаир. Той се наведе, избегна оръжието и с рамо пресрещна Абас, след което и двамата се претърколиха на земята. Сборичкаха се и Алтаир усети пареща болка отстрани, когато Абас заби палец в раната в мига, в който се оказа върху противника си и го прикова към земята. Дръпна камата от колана си и притисна острието към гърлото му. Не откъсваше очи от доскорошния си приятел. Дишаше тежко, с оголени зъби.

— Абас! — проехтя вик, не от Лабиб или друг от насъбралите се. Беше от прозореца на Ал Муалим. — Веднага остави ножа!

Отговорът на Абас прозвуча отчаяно:

— Не и докато не признае.

— Какво да призная? — извика на свой ред Алтаир, който се бореше да се освободи.

Лабиб беше скочил от оградата.

— Стига, Абас — рече той и протегна длани напред. — Послушай Учителя.

— Още една крачка и ще му прережа гърлото — изръмжа Абас.

Инструкторът се закова на място.

— Ще те хвърли в килия за тази работа, Абас. В Ордена не се държим така. Виж, има хора от селото. Ще плъзнат клюки.

— Пет пари не давам — изплака момчето. — Той трябва да го каже. Да признае, че излъга за баща ми.

— Какво е излъгал?

— Каза ми, че татко се е самоубил, че бил отишъл в стаята му, за да се извини, след това си прерязал гърлото. Знам, че лъже. Татко ми никога не би се самоубил. Напуснал е Братството. Това е било извинението му. Кажи веднага, че лъжеш. — Той заби върха на ножа в гърлото на Алтаир и оттам рукна повече кръв.

— Абас, престани незабавно! — изрева Ал Муалим от кулата.

— Алтаир, ти излъга ли? — попита Лабиб.

На тренировъчния плац се възцари мълчание, докато всички чакаха с притаен дъх отговора на Алтаир. Той погледна Абас.

— Да — потвърди. — Излъгах.

Абас приседна и стисна очи. Каквато и болка да изпитваше, тя прорязваше цялото му тяло, защото щом пусна ножа и го чу как издрънча на земята, той се разхлипа. Продължаваше да хлипа, когато Лабиб отиде при него, стисна го грубо за ръката, изправи го на крака и го предаде в ръцете на двама стражи, които притичаха към тях. След малко поведоха и Алтаир към килиите.

По-късно, след месец, прекаран в тъмницата, Ал Муалим прецени, че е дошло време да подновят обучението си. Престъплението на Абас беше по-сериозно, защото беше позволил на чувствата си да вземат връх и по този начин беше спечелил лоша слава за Ордена. За наказание щеше да се обучава една допълнителна година. Все още щеше да се мъчи на тренировъчния плац с Лабиб, когато Алтаир станеше асасин. Тази несправедливост засили омразата му към Алтаир, който пък започна да го възприема като жалко човече, изпълнено с огорчение. Когато цитаделата беше нападната, Алтаир спаси живота на Ал Муалим и беше издигнат до майстор асасин. Същия ден Абас се изплю в прахта пред краката на Алтаир, а той се подсмихна с безразличие. Абас, реши той, беше слаб човек, който нямаше да действа успешно. Очевидно беше същият като баща си.

Сега, като си припомняше миналото, реши, че вероятно това е бил моментът, в който е започнал да се държи арогантно.