Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Secret Crusade, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Боудън. Тайният кръстоносен поход
Английска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
ИК „Ера“, София, 2011
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀
ISBN: 978–954–389–190–0
История
- —Добавяне
27
Алтаир замина — надяваше се това да е последното му пътуване — за Акра, белязан от боеве град, над който бе надвиснал плащът на смъртта. Проведе разследване, след това отиде при Джабал в местния клон на Братството, за да вземе маркера. Когато спомена името на Сибранд, Джабал кимна умислено.
— Познавам го. Наскоро стана лидер на тевтонските рицари. Живее във Венецианския квартал и управлява пристанището на Акра.
— И аз научих същото, дори повече.
Джабал изви вежди, без да крие, че е впечатлен.
— Слушам те.
Алтаир му разказа как Сибранд е конфискувал корабите на доковете, за да ги използва като блокада, но не за да попречи на атака от страна на Салах Ал’дин. Това беше важен момент. Според наученото Сибранд възнамеряваше да попречи на хората на Ричард да получат провизии. Така всичко си идваше на мястото. Тамплиерите предаваха своите хора. Всичко му ставаше ясно, поне така си мислеше: смисълът на откраднатия артефакт, набелязаните мишени, дори крайната им цел. Въпреки това…
Въпреки това той не можеше да се отърси от чувствата, от усещането, че дори сега несигурността го обгръща като ранна утринта мъгла.
— Сибранд е ужасен, направо се побърква от страх, че смъртта му приближава. Затворил е района на доковете и сега се крие там в очакване корабът му да пристигне.
Джабал се замисли.
— Става опасно. Интересно дали е научил за мисията ти?
— Мъжете, които убих, бяха свързани. Ал Муалим ме предупреди, че са научили за действията ми.
— Бъди нащрек, Алтаир — рече Джабал и му подаде перото.
— Разбира се, Рафик. Според мен положението е в моя полза. Той е обзет от страх.
Понечи да тръгне, но Джабал го спря:
— Алтаир…
— Да?
— Дължа ти извинение.
— Защо?
— Задето се усъмних във верността ти към каузата ни.
Алтаир се замисли.
— Не. Аз бях този, който допусна грешка. Мислех, че съм над кредото. Не ми дължиш извинение.
— Както кажеш, приятелю. Бъди здрав.
Алтаир отиде на доковете, промъкна се през кордона на Сибранд с неподозирана лекота. Зад него се издигаха стените на Акра, някои рухнали, други нащърбени и неподдържани, пристанището пред него беше пълно с кораби и шлепове, виждаха се стари плавателни съдове, платформи и дървени скелети. Някои от корабите все още бяха на вода, други бяха останали от времето на обсадата. Превръщаха блестящото синьо небе в океан от кафяви останки.
Сивият каменен док, избелял от слънцето, представляваше отделен град. Хората, които работеха и живееха тук, бяха докери и приличаха на докери. Държаха се небрежно, имаха обветрени лица, свикнали да се усмихват.
Днес положението беше различно. Под командването на Сибранд, Великия магистър на тевтонските рицари, нямаше усмивки. Той не само че беше запечатал района, ами беше пуснал стражи навсякъде. Страхът, че ще бъде убит, бе също като вирус, плъзнал сред армията му. Групи войници обикаляха доковете и очите им шареха навсякъде. Бяха нервни, пръстите им непрекъснато се стрелкаха към ефесите на мечовете. От страх се потяха под плетените ризници.
Алтаир усети, че наблизо става нещо, и побърза да се отправи натам. И гражданите, и войниците се насочиха към мястото. Един рицар крещеше на свещеник. Придружителите му, застанали наблизо, наблюдаваха сцената с безпокойство, докато докери и търговци се трупаха наоколо, за да разберат какво става.
— Грешите, господарю Сибранд. Никога не бих препоръчал насилие, независимо срещу кого, най-малкото срещу вас.
Значи това беше Сибранд. Имаше черна коса, високо чело и жестоки очи, които не спираха да се стрелкат, също като на бясно куче. Беше въоръжен с какви ли не оръжия, коланът му тежеше от мечове, ками и ножове. На гърба му стърчеше лък, стрелите надничаха над дясното рамо. Изглеждаше изтощен. Този човек се разпадаше.
— Така твърдиш ти — рече той и от устата му се разхвърча слюнка, — но няма кой да потвърди думите ти. Аз какво да мисля?
— Водя простичък живот, господарю, както и останалите слуги на господ. Ние не привличаме вниманието към себе си.
— Може би. — Той затвори очи. След това ги отвори. — Може би не те познават, защото не си господен човек, ами асасин.
След тези думи блъсна свещеника назад, старецът падна тежко и се надигна на колене.
— Никога — настоя той.
— Носите едни и същи роби.
Свещеникът бе обзет от отчаяние.
— Ако се обличат като нас, то е, за да насаждат несигурност и страх. Не бива да им се оставяме.
— Ти страхливец ли ме наричаш? — изкрещя Сибранд с дрезгав глас. — Да не би да предизвикваш авторитета ми? Да не би да се надяваш да настроиш рицарите ми срещу мен?
— Не. Не. Не разбирам защо ми при-причинявате това… Не съм сторил нищо лошо.
— Не помня да съм те обвинявал в някакъв грях, затова избликът ти ми се струва доста странен. Да не би гузната ти съвест да те подтиква да направиш самопризнание?
— Нищо не признавам — рече свещеникът.
— Ясно. Предизвикателен до самия край.
Свещеникът беше ужасен. Колкото повече говореше, толкова по-зле ставаше.
— Какво искаш?
Алтаир наблюдаваше как по лицето на стареца преминават най-различни чувства — и объркване, и отчаяние, и безнадеждност.
— Уилям и Гарние бяха твърде самоуверени, затова платиха с живота си. Аз няма да допусна същата грешка. Ако наистина си божи човек, тогава Създателят ще се погрижи за теб. Нека той възпре ръката ми.
— Ти си полудял — изплака свещеникът. Обърна се умолително към насъбралите се: — Никой от вас ли няма да прекрати това? Очевидно е, че той е отровен от собствения си страх. Вижда несъществуващи врагове.
Останалите от ордена се разшаваха, но никой не надигна глас. Гражданите също мълчаха и наблюдаваха безучастно. За всички беше очевидно, че свещеникът не е асасин, но онова, което мислеха, нямаше никакво значение. Всеки един от присъстващите се радваше, че не е набелязан за мишена на гнева на Сибранд.
— Очевидно е, че хората споделят опасенията ми — рече той и извади меча си. — Онова, което правя, е за Акра.
Свещеникът изрева, когато Сибранд заби острието в корема му, изви го, след което го извади и го изчисти. Старият се сгърчи на дока и след малко издъхна. Стражите изтеглиха трупа и го хвърлиха във водата.
Сибранд остана да наблюдава как потъва.
— Стойте нащрек. Докладвайте за всичко подозрително. Този не беше последният асасин. Упорити гадове… Сега обратно на работа.
Алтаир остана да наблюдава как с двамата си телохранители се отправи към гребна лодка. Тялото на свещеника се удари в корпуса, когато потеглиха, след това се понесе сред останките, които се люшкаха по водата в пристанището. Алтаир вдигна поглед към морето, където се виждаше голям кораб. Сигурно това беше убежището на Сибранд. Отново погледна лодката. Рицарят се изправи, за да огледа водата наоколо. Търсеше асасини. Непрекъснато ги търсеше, сякаш щяха да се покажат от морето около него.
Той щеше да направи точно това. Скочи в най-близката лодка, от нея се прехвърли на следващата и така, докато се добра на платформа близо до кораба на Сибранд. Видя, че тевтонецът продължава да оглежда морето. Алтаир го чу да нарежда на стражите да обезопасят по-ниските палуби и се прехвърли на близкия кораб.
Един от стражите го забеляза и се канеше да вдигне лъка си, но Алтаир метна нож и се прокле, задето не си беше оставил достатъчно време, за да се подготви за убийството. Както предполагаше, вместо да падне безшумно, той цопна във водата.
Премести поглед към големия кораб, където Сибранд също беше чул плисъка и започваше да се паникьосва.
— Знам, че си тук, асасин — разкрещя се той. Свали ръка. — Докога си въобразяваш, че ще се криеш? На дока имам сто човека. Те ще те открият и тогава ще страдаш за греховете си.
Алтаир бе застанал на платформата така, че да не се вижда. Водата тихо плискаше около подпорите. Наоколо цареше пълно мълчание. Почти призрачната тишина сигурно изнерви Сибранд още повече и това достави огромно удоволствие на Алтаир.
— Покажи се, страхливецо — настоя Сибранд. В гласа му звучеше паника. — Изправи се пред мен и да приключваме.
„Всяко нещо с времето си“ — помисли си Алтаир. Сибранд изстреля стрела в нищото, след това извади нова и отново се прицели нанякъде.
— Стражи, бъдете нащрек — изрева той към долните палуби. — Той е наблизо. Намерете го. Вземете му живота. Който ми донесе главата на асасина, получава повишение.
Алтаир скочи от платформата на кораба и се блъсна в корпуса. Зачака, притиснат към дървото. Продължаваше да чува изпълнения с паника глас на Сибранд. След това се заизкачва. Изчака Сибранд да обърне гръб и тогава се изтегли на палубата, на няколко крачки от Великия магистър на тевтонските рицари, който обикаляше и крещеше заплахи към вълните, редеше обиди и заповеди към стражите си, които подтичваха насам-натам.
Сибранд беше мъртвец, помисли си Алтаир, докато се примъкваше зад него. Беше умирал много пъти от страх, но беше толкова глупав, че не го знаеше.
— Моля те… не го прави — рече той, когато се строполи на палубата, камата на Алтаир се беше забила във врата му.
— Страхуваш ли се? — попита асасинът. Изтегли камата.
— Разбира се, че се страхувам — призна Сибранд, сякаш говореше на някой глупак.
Алтаир си припомни жестокостта, която той прояви към свещеника.
— Сега вече ще бъдеш в безопасност — рече, — предавам те в ръцете на господ…
Сибранд се засмя и се задави.
— Братята ми на нищо ли не те научиха? Знам какво ме очаква. Знам какво очаква всички нас.
— Ако не твоят господ, то какво?
— Нищо. Нищо не ни чака. Тъкмо от това се страхувам.
— Не вярвам — рече Алтаир. Истина ли беше? Нима Сибранд нямаше вяра? Не вярваше ли в Господ?
— Как бих могъл, след като знам онова, което знам? След като съм видял толкова много? Съкровището ни е доказателството.
— Доказателство за какво?
— Че животът е всичко, което имаме.
— Тогава изчакай още малко — настоя Алтаир — и ми кажи каква роля ти беше отредена.
— Морска блокада — рече Сибранд, — за да попреча на глупавите крале и кралици да изпратят подкрепления. Щом ние… Щом ние… — Той гаснеше бързо.
— … покорите Светите земи ли? — подсказа му Алтаир.
Тевтонецът се закашля. Когато заговори отново, зъбите му бяха целите в кръв.
— Когато ги освободим, глупако. Когато ги освободим от тиранията на вярата.
— Свобода ли? Вие правехте всичко възможно, за да смажете градовете, да контролирате умовете на хората. Избивахте всички, които говореха против вас.
— Следвах заповеди, вярвах в каузата. Също като теб.
— Не се страхувай — рече Алтаир и затвори очите му.
— Наблизо сме, Алтаир.
Ал Муалим стана от писалището и мина пред светлината, която нахлуваше през прозореца. Гълъбите му гукаха щастливо в следобедната жега и във въздуха се носеше сладък аромат. Въпреки че денят беше прекрасен, въпреки че Алтаир си беше върнал званието и най-важното — доверието на Учителя — така и не успяваше да намери покой.
— Сега Робер дьо Сабле е единственият, който стои между нас и победата — продължи Ал Муалим. — Той издава заповедите. Той дава златото. С него ще умре и онова, което се знае за тамплиерското съкровище и всяка заплаха, която представлява.
— Все още не разбирам как е възможно едно най-обикновено съкровище да предизвика подобен хаос — призна Алтаир. Все още мислеше над последните загадъчни думи на Сибранд. Мислеше и за сферата — за късчето от Едем. Лично беше изпитал странното му привличане, но то притежаваше силата да омайва и отклонява от правия път. Възможно ли беше да се окаже по-ценно от всички накити? Тази мисъл му се стори интересна.
Ал Муалим кимна бавно, сякаш четеше мислите му.
— Късчето от Едем е изкушение. Виж какво стори с Робер. След като веднъж вече е вкусил силата му, тя го е погълнала. Той не вижда опасно оръжие, което трябва да бъде унищожено, а средство, което да му помогне да постигне амбициите си.
— Значи е мечтал за власт.
— И да, и не. Той е мечтал — все още мечтае — също като нас, за мир.
— Но този човек иска Светите земи да пламнат във война…
— Не, Алтаир — извика Ал Муалим. — Нима не виждаш, след като ти си онзи, който ми отвори очите?
— Как така? — учуди се той.
— Какво иска и той, какво искат последователите му? Искат свят, в който всички хора са обединени. Не презирам целта му. Споделям я. Само че не ми харесва онова, което означава. Човек се учи на мир. Мирът трябва да бъде разбран, да бъде приет, но…
— Той ще го наложи — закима Алтаир. Вече разбираше.
— По този начин ще ни лиши от свободна воля — изрече Ал Муалим.
— Странно… да мислим за него по този начин.
— Недей да таиш омраза към жертвите си, Алтаир. Подобни мисли са истинска отрова и ще замъглят преценката ти.
— А няма ли начин да бъде убеден? Няма ли начин да бъде сложен край на лудешкото му препускане?
Ал Муалим поклати бавно и тъжно глава.
— Разговарях с него — по мой начин — чрез теб. Та нали всяко убийство беше послание? Само че той предпочете да пренебрегне посланията.
— Значи ни остава само едно.
Най-сетне щеше да погне Дьо Сабле. Мисълта го накара да потръпне от нетърпение, но този път щеше да бъде особено внимателен. Нямаше да допусне грешката да го подцени отново. Нито Дьо Сабле, нито друг.
— Сблъска се с него за пръв път в Йерусалим. Там ще го намериш и сега — рече Ал Муалим и пусна птицата. — Върви, Алтаир. Време е да довършиш тази работа.
Алтаир тръгна, слезе по стълбите към вратата на кулата и излезе в двора. Абас седеше на оградата и Алтаир усети погледа му, докато пресичаше двора. Спря и се обърна към него. Погледите им се срещнаха и на Алтаир му се прииска да каже нещо, но не знаеше какво. После се отказа. Предстоеше му задача. Старите рани щяха да си останат стари рани. Несъзнателно хвана към меча.