Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (22)

21

— Ела, Алтаир. Би трябвало да съм получил новини за напредъка ти — рече Ал Муалим.

— Изпълних нарежданията ти — отвърна асасинът.

— Добре, много добре — погледна го строго Учителят. — Усещам, че мислите ти са другаде. Говори.

Истина беше. На връщане Алтаир не беше мислил за нищо друго. Сега му се даваше възможност да признае какво му тежи.

— Всички, които ме изпрати да убия, говореха тайнствени, загадъчни неща. Всеки път, когато се връщах при теб, търсех отговори. Ти всеки път ми отговаряше с недомлъвки. Стига толкова.

Ал Муалим изненадано изви вежди. Не можеше да повярва, че Алтаир си позволява да му говори по този начин.

— Кой си ти, че си позволяваш да ми казваш „стига толкова“?

Алтаир преглътна и стисна зъби.

— Аз съм този, който извършва убийствата. Ако искаш да продължа, ще говориш с мен открито, при това още сега.

— Внимавай къде стъпваш, Алтаир. Тонът ти не ми харесва.

— И на мен не ми харесва, че ме подвеждаш — отвърна той по-високо, отколкото възнамеряваше.

Ал Муалим помръкна.

— Предложих ти шанс да си върнеш изгубената чест.

— Не е изгубена — сряза го Алтаир. — Отнета. Ти ми я отне, а след това ме изпрати да я търся, също като куче.

Учителят изтегли меча с блеснали очи.

— По всичко личи, че ще ми трябва нов асасин. Срамота. Ти показа огромен потенциал.

— Според мен, ако разполагаше с друг, щеше да си го изпратил много отдавна — засече го Алтаир, който се запита дали не притисна прекалено много наставника си, но въпреки това продължи: — Сам каза, че отговорът на въпроса ми ще се появи, когато спра да питам. Затова няма да питам. Настоявам обаче да ми кажеш какво свързва тези хора.

Беше готов да усети меча на Ал Муалим. Въпреки това се надяваше, че е твърде ценен за Учителя. Знаеше, че се излага на огромен риск.

Ал Муалим, изглежда, също преценяваше възможностите, мечът потрепваше, а светлината блестеше по острието. След това го прибра в ножницата и изглежда се поуспокои.

— Онова, което каза, е истина — отвърна най-сетне той. — Тези хора са свързани… от клетва, много подобна на нашата.

— Кои са те?

— Non nobis, Domine, non nobis — рече той. — Не нам, Господи, не нам.

— Тамплиери… — рече Алтаир. — Естествено.

— Сега вече виждаш докъде стигат пипалата на Робер дьо Сабле.

— Всички тези хора — те командват градове, армии…

— Всички са положили клетва да служат на каузата му.

— Работата им не е самостоятелна, нали? — попита Алтаир, след като помисли. — Те действат като едно цяло… Какво целят?

— Завоевание — отвърна простичко Ал Муалим. — Искат Светите земи, но не в името на господ, а за себе си.

— Ами Ричард? Ами Салах Ал’дин?

— Всеки, който се изправи на пътя на тамплиерите, ще бъде унищожен. Бъди сигурен, че ще го сторят.

— Значи трябва да бъдат спрени — рече решително Алтаир. Имаше чувството, че от плещите му се е вдигнал товар.

— Затова трябва да си свършим работата, Алтаир, за да сме сигурни, че в бъдеще ще сме свободни от подобни хора.

— Защо скри истината от мен? — попита той Учителя.

— За да проникнеш сам зад димната завеса. Както и при всяка друга задача, знанията идват преди действието. Научената информация е по-ценна от дадената. Освен това… поведението ти не ми позволяваше да ти се доверя напълно.

— Ясно — сведе глава Алтаир.

— Алтаир, мисията ти не се е променила, единствено начинът, по който я възприемаш.

— След като знам онова, което знам, може да разбера по-добре тамплиерите, които ми остават.

Ал Муалим кимна.

— Искаш ли да научиш още нещо?

Алтаир вече знаеше каква е тайната на Братството, която мишените му споменаваха. Имаше обаче нещо друго…

— Ами съкровището, което Малик взе от Соломоновия храм? — попита. — Робер отчаяно държеше да си го върне.

— След време, Алтаир, всичко ще се изясни — отвърна Ал Муалим. — Също както ти стана ясно каква е ролята на тамплиерите, така ще ти стане ясно и какво е съкровището. Засега се уповавай на факта, че е в нашите ръце, а не в техните.

За момент Алтаир се поколеба дали да не настоява, но след това се отказа. Веднъж вече имаше късмет. Съмняваше се, че ще се получи втори път.

— Щом казваш… — рече той.

— Точно така.

В стаята се дишаше по-спокойно, когато Алтаир понечи да излезе. Следващата му цел беше Йерусалим.

— Още нещо, Алтаир, преди да тръгнеш.

— Да?

— Откъде знаеше, че няма да те убия?

— Честно казано, Учителю, не знаех.