Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (21)

20

Тържеството беше в разгара, когато Алтаир се вмъкна във вътрешния двор и се почувства твърде забележим в дрехите си. Сториха му се мръсни и окъсани в сравнение с премените на гостите. Повечето бяха в изискано облекло, със скъпо везмо и за разлика от повечето жители на Дамаск изглеждаха в добро здраве, личеше, че са добре нахранени, разговаряха високо, за да надвикат музиката и се смееха още по-гръмко. Напитките изобилстваха. Слугите минаваха сред гостите и предлагаха хляб, маслини и други лакомства на златни подноси.

Алтаир се огледа. Танцьорките бяха единствените присъстващи жени — шест, може би седем, които се виеха бавно под звуците на лютните и ребеките на музикантите, разположили се на просторен балкон. Асасинът плъзна поглед към мястото, на което беше застанал страж със скръстени ръце и наблюдаваше с безразличие веселието. Това беше наблюдателницата на Абу’л, реши Алтаир. И наистина, докато се оглеждаше, ритъмът на музиката стана по-бърз, лютнята почти заглуши барабаните, което накара кръвта на гостите да кипне. Танцьорките се завъртяха по-бързо, телата им под прозрачните вталени костюми лъщяха от пот, гостите около тях вдигнаха ръце, барабаните отмерваха ритъма с такава сила, сякаш въздухът вибрираше, и неочаквано той се появи над тях — Абу’л Нукод.

Докато подслушваше, Алтаир чу ужасни неща за външния вид на мишената си. Знаеше, че е огромен мъж — колкото трима нормални, поне така разправяха — който обичал да се кичи с блестящи дрънкулки, одеждите му били винаги натруфени, а тюрбанът му бил обсипан със скъпоценни камъни. Алтаир беше решил, че хората преувеличават от злоба и омраза. Остана с отворена уста, когато разбра, че клюките са подценили въпросния човек. Накитите и дрехите се оказаха значително повече и по-натруфени, отколкото Алтаир смяташе, че е възможно. Наблюдаваше Нукод, който се тъпчеше, а мазнината блестеше около устата му. Той пристъпваше по балкона и оглеждаше отвисоко гостите, кожата под брадичката му потрепваше на всяка хапка, а робата му се разтвори и отдолу лъсна гола гръд — месеста и потна.

Неочаквано дебелият плесна с ръце. Музиката спря, разговорите секнаха.

— Добре дошли, добре дошли — заговори той. — Благодаря на всички, че ме почетохте тази вечер. Заповядайте, яжте, пийте. Насладете се на удоволствията, които ви предлагам.

След тези думи той замахна с ръка и фонтанът в средата на двора оживя, от него избликна цветна вода, нещо, което Алтаир виждаше за пръв път в живота си. След това разбра, че това е вино — виното от пратката, за която беше чул. Точно така. Докато наблюдаваше, двама мъже се приближиха и топнаха чашите си в кипящата течност, след това вдигнаха тост и бързо се отдалечиха. Още гости пристъпиха напред, започнаха да топят чашите си, а слугите разнасяха чаши за онези, които искаха. Сякаш кралят на търговците искаше всеки един от гостите да отпие от фонтана и изчака търпеливо, преди множеството да се поразреди.

— Надявам се всичко да е задоволително — заговори той с извити вежди.

Всичко беше превъзходно. Гостите вдигнаха чаши, прозвуча одобрителен рев, а езиците им бързо се развързаха под влиянието на виното.

— Добре, добре — ухили се Нукод. Между зъбите му беше заседнала храна. — Радвам се, че сте доволни, защото живеем в черни дни, приятели мои, и трябва да се порадваме на изобилието, докато още можем.

Близо до Алтаир мъжете се връщаха при фонтана за втори път, отпиваха жадно от чашите и потискаха кикота си. Нукод продължи:

— Войната заплашва да ни погълне всички. Сал ах Ал’дин се бие храбро за онова, в което вярва, а вие винаги сте го подкрепяли безрезервно. Тъкмо вашата щедрост му дава възможност да продължи кампанията си.

Алтаир усети, че единствено той от всички присъстващи е забелязал, че страничните галерии започват да се пълнят със стражи. Вгледа се по-внимателно. Бяха лъконосци.

Мъжете около него продължаваха да се наливат с вино, а Нукод заговори отново:

— Затова предлагам тост. Вдигам тост за вас, скъпи приятели, които ни доведохте дотук. Дано получите всичко, което заслужавате.

— За ваше здраве — прозвуча вик, докато веселяците отпиваха от чашите си.

— Колко любезно — продължи изправилият се над тях Нукод. — Не предполагах, че притежавате това качество. Да, говоря за вас, които побързахте да ме осъдите, при това с крайна жестокост.

Щом усетиха промяната у него, неколцина от тълпата зашепнаха, обзети от объркване.

— А, не се правете, че недоумявате. Вие за глупак ли ме вземате? Да не би да си въобразявате, че не съм чул какво приказвате зад гърба ми. Е, чул съм и за съжаление, никога няма да забравя. Това обаче не е причината, поради която ви събрах тази вечер. Не е това. Искам да поговорим за войната и вашето участие в нея. Давате си парите без колебание, като много добре знаете, че по този начин плащате за смъртта на хиляди. Дори не знаете защо се бием. Ще кажете, че е в името на светите земи или срещу злината на враговете ни. С подобни приказки само се залъгвате.

Не. Цялото това страдание е предизвикано от страх и омраза. Вие се притеснявате, че те са различни. Също както се страхувате от мен, защото и аз съм различен.

Погледът на Алтаир се плъзна към стрелците в галериите. Усети безпокойство, когато се придвижи настрани, за да огледа галерията от другата страна на двора. И там се бяха подредили стрелци. Завъртя се. Положението беше същото. Те обаче не бяха вдигнали лъковете. Все още не. Ако обаче Алтаир беше прав, моментът щеше да настъпи съвсем скоро и тогава те щяха да покрият целия двор. Приближи се до една от стените. Недалече някакъв мъж се задави, закашля се, при което приятелят му се заля от смях.

— Състрадание. Милост. Толерантност — продължи Нукод от балкона. — Тези думи не означават нищо за вас. Не означават нищо за неверниците нашественици, които опустошават страната ни, докато търсят злато и слава. Затова казвам достатъчно. Аз съм се посветил на друга кауза, която ще доведе нов свят, в който хората ще живеят заедно в мир.

Замълча. Алтаир забеляза как стрелците се напрегнаха. Канеха се да стрелят. Притисна се към стената. Мъжът наблизо продължаваше да кашля. Преви се, силно зачервен. Приятелят му, досега просто разтревожен, също се закашля.

— Жалко, че нито един от вас няма да доживее да го види — завърши Нукод.

И други гости се задавиха. Някои притискаха кореми с ръце. „Естествено — помисли си Алтаир. — Отрова.“ Някои от гостите около него се отпуснаха на колене. Забеляза как по устата на червендалест мъж в златна роба изби пяна, той забели очи и малко преди да умре, се строполи на земята. Стрелците вдигнаха лъковете. Поне половината от присъстващите на тържеството се гърчеха, но мнозина, онези, които не бяха пили вино, се втурнаха към изходите.

— Избийте всички, които се опитват да избягат — нареди царят на търговците и стрелците опънаха тетивите.

Алтаир загърби клането и се запромъква към балкона, пристъпи безшумно зад Нукод. До богаташа беше застанал страж и Алтаир го порази с камата. Мъжът падна, сгърчи се, от прерязаното му гърло плисна кръв по плочките на балкона. Нукод се обърна, видя асасина и изражението му се промени. Докато наблюдаваше умиращите гости, той се усмихваше, наслаждаваше се на случващото се. Алтаир с удоволствие забеляза страха му.

След това се появи болката, в мига, в който Алтаир заби камата във врата му, точно над ключицата.

— Защо? — ахна огромният мъж и се свлече на балкона.

— Откраднал си пари от онези, които твърдиш, че ръководиш — обясни Алтаир. — Изпратил си ги неизвестно къде. Кажи ми къде са и за какво си ги дал!

Нукод се намръщи.

— Я ме погледни. С вида си обиждам хората. А тези скъпи одежди успяват единствено да заглушат виковете на омраза.

— Значи става въпрос за отмъщение?

— Не, не става въпрос за отмъщение. Как бих могъл да финансирам война в името на онзи господ, който ме нарича извращение?

— Ако не служиш на каузата на Салах Ал’дин, тогава на чия?

Нукод се усмихна.

— След време ще разбереш. Може би вече знаеш.

Алтаир бе напълно слисан.

— Защо тогава се криете? Защо са всички тези черни, подмолни дела?

— Да не би да е различно от твоята работа? Ти отнемаш живота на мъже и жени, воден от убеждението, че смъртта им ще облагодетелства живите. Зрънце злина за по-великото добро, нали така? Ние сме същите.

— Не — поклати глава Алтаир. — Не си приличаме по нищо.

— Аха… виждам го в очите ти. — Забелязах съмнението. Дъхът му миришеше на смърт, когато привлече Алтаир по-близо до себе си.

— Не можеш да ни спреш успя да изрече. — Ние ще създадем нашия Нов свят…

Издъхна и от устата му рукна струйка кръв.

— Наслади се на тишината — рече Алтаир и топна перото в кръвта на краля на търговците.

Трябваше да види Ал Муалим, реши той. Времето за колебания и несигурност беше изтекло.