Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (17)

16

— Справи се добре — похвали го Ал Муалим на следващия ден. — Трима от деветимата са мъртви и аз ти благодаря. Но не мисли, че ще ти позволя да почиваш върху лаврите си. Работата ти едва сега започва.

— Очаквам заповедите ти, Учителю — отвърна тържествено Алтаир. Макар и изтощен, той беше благодарен, че е започнал да печели отново уважението на Ал Муалим. Забеляза промяна в отношението на стражите. Преди го наблюдаваха с презрение, докато сега се отнесоха с уважение, колкото и да не им се искаше. Очевидно новината за успехите му беше стигнала и до тях. Ал Муалим пък започваше да му се усмихва и дори му посочи да седне. Да седне!

Учителят продължи:

— Крал Ричард, горд от победата си при Акра, се готви да отпътува на юг, към Йерусалим. Салах Ал’дин сигурно е наясно с това, затова събира хората си край разрушената крепост Арсуф.

Алтаир се напрегна, щом помисли за Салах Ал’дин. Припомни си деня, когато сарацините бяха пред портите на крепостта…

— Искаш ли да ги убия и двамата? — попита и се наслади на мисълта да прониже предводителя на сарацините. — Това ще сложи край на войната им, преди още да е започнала.

— Не — сряза го Ал Муалим и го погледна толкова строго, че на Алтаир му се стори, че Учителя чете мислите му. — Нали така ще разпилеем силите им — и ще изложим страната на жаждата за кръв на десет хиляди воини без надзор. Ще минат много дни, преди двамата да се срещнат, а докато са на поход, няма как да се бият. Заеми се с по-непосредствена заплаха: мъжете, които управляват в тяхно отсъствие.

Алтаир кимна. Очевидно жаждата му за мъст трябваше да остане за друг път.

— Кажи ми имената, аз ще ти донеса кръвта им.

— Точно това смятам да направя. Абу’л Нукод, най-богатият човек в Дамаск. Махд Адин, регент на Йерусалим. Уилям дьо Монферат, регент на Акра.

Той, разбира се, знаеше за тях. Всеки един от градовете носеше зловредното влияние на управника си.

— Какви са престъпленията им? — попита Алтаир. Зачуди се дали и при тях ще се появи нещо повече, нещо различно от начина, по който нещата изглеждаха на пръв поглед.

Ал Муалим разпери ръце.

— Алчност. Арогантност. Избиване на невинни. Обиколи сред хората в градовете. Сам ще научиш тайните им грехове. Не се съмнявай, че тези хора са пречка за мира, който търсим.

— Значи ще умрат — заяви покорно Алтаир.

— Връщай се при мен, след като приключиш с всеки един от тях, за да разберем по-добре намеренията им — нареди учителят. — И още нещо, Алтаир. Пази се. Действията ти напоследък са привлекли вниманието на стражите. Да знаеш, че вече ще бъдат много по-подозрителни.

Така изглеждаше. Няколко дни по-късно, когато Алтаир влезе в Братството в Акра, Джабал го посрещна с думите:

— Вече се чу за делата ти, Алтаир.

Той кимна.

— Изглежда, гориш от желание да изчистиш името си.

— Правя, каквото мога.

— Понякога го правиш добре. Предполагам, че се виждаме отново по работа.

— Да. Мишената ми е Уилям дьо Монферат.

— Значи трябва да отидеш в квартала „Шаин“… Само че внимателно. Там е щабквартирата на крал Ричард и охраната бди денонощно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за човека?

— Уилям беше определен за регент, докато кралят води войната. На хората този избор им се струва странен, след като знаят какво се е случило между Ричард и сина на Уилям, Конрад. Поне според мен Ричард постъпва много умно.

— Защо?

Джабал се усмихна.

— По повечето въпроси Ричард и Конрад са на различно мнение. Пред хората спазват приличие, но се носят слухове, че всеки се чуди как да навреди на другия. А и онази работа с пленените при Акра сарацини… — Той поклати глава. — След това Конрад се върна в Тир, а Ричард принуди Уилям да остане като негов гост.

— Иначе казано, заложник — уточни Алтаир. Беше склонен да се съгласи с Джабал. Ходът на Ричард беше наистина хитър.

— Както и да го наречеш, присъствието на Уилям държи Конрад под контрол.

— Ти откъде предлагаш да започна търсенето?

Джабал се замисли.

— Цитаделата на Ричард, югозападно от нас… По-скоро от пазара отпред.

— Добре. Повече няма да те безпокоя.

— Не ме безпокоиш — отвърна Джабал, насочи отново вниманието си към птиците и загука нежно.

Този човек нямаше много тревоги, помисли си Алтаир. За това определено му завиждаше.