Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (15)

14

Скоро след това Алтаир се прокрадна в склада, където подготвяха стоките, огледа се и онова, което видя никак не му хареса.

Нямаше стражи. Нямаше и факли.

Направи две крачки напред, след това спря. Не. Къде му беше умът? Тук нищо не беше наред. Тъкмо се канеше да се обърне и да си тръгне, когато вратата най-неочаквано се хлопна и той чу ясния звук на резе.

Изруга и изтегли меча.

Промъкна се напред, сетивата му бавно се приспособиха към сумрака, влагата, мириса на изгасени факли и…

Имаше още нещо. Миришеше на животни, но на него му се стори, че долавя и човешка миризма.

Слабите пламъци на факлите хвърляха светлина по тъмните, гладки стени, някъде капеше вода. Следващият звук, който долови, беше тих стон.

Очите му бавно свикваха, докато той се плъзгаше напред към щайги и бъчви, а след това попадна на… клетка. Пристъпи по-близо и едва не се отдръпна, когато видя какво има вътре. В нея беше затворен мъж. Жалко създание, треперещо. Беше притиснал колене към гърдите, което наблюдаваше Алтаир с измъчени, насълзени очи. Той вдигна трепереща ръка.

— Помогни ми — помоли…

В същия момент Алтаир чу нов звук зад себе си, завъртя се и видя втори мъж. Висеше на стената, китките и глезените му бяха прихванати в окови. Главата му се лашкаше на гърдите, над лицето му падаха мръсни кичури коса, но устните му мърдаха, сякаш изричаше молитва.

Алтаир пристъпи към него. След това чу нов глас, който долетя откъм краката му и той видя метална решетка на каменния под на склада. Вгледа се надолу и различи уплашеното лице на друг роб, кокалестите му пръсти проврени през решетките, протегнати към Алтаир. Зад него, в ямата, асасинът видя още тъмни сенки, чу тътрене на крака и нови гласове. Сякаш в миг помещението се изпълни с молбите на нещастниците.

— Помогни ми, помогни.

Молбата беше толкова настоятелна, че му се прииска да запуши уши. Накрая се разнесе по-висок глас:

— Не трябваше да идваш тук, асасин.

Това сигурно беше Талал.

Алтаир се обърна и видя как се раздвижиха сенките на балкона над него. Лъконосец ли беше? Напрегна се, приклекна и стисна меча, за да се превърна в колкото е възможно по-малка мишена.

Само че ако Талал искаше да го убие, досега щеше да го е ликвидирал. Той влезе право в капана на търговеца на роби — грешка на глупец, типична за новак, но капанът все още не беше щракнал окончателно.

— Само че ти не си от хората, които слушат — подигра се Талал. — Не трябва да компрометираш Братството си.

Алтаир пропълзя напред, като се опитваше да определи местоположението на търговеца. Със сигурност беше на високо. Въпросът беше къде точно.

— Да не би да си въобразяваш, че не знаех за присъствието ти? — продължи безплътният глас през смях. — Научих за теб в мига, в който влезе в града. Пипалата ми са навсякъде.

Отдолу чу ридания и когато сведе поглед, видя нови решетки, набраздени от сълзи лица, които се взираха към него.

— Помогни ми… Спаси ме…

Видя още клетки, още роби, и мъже, и жени: просяци, проститутки, пияници и луди.

— Помогни ми. Помогни…

— Тук е пълно с роби — провикна се Алтаир. — Къде са търговците на роби?

Талал не му обърна никакво внимание.

— Виж делото ми в цялото му величие — заяви гръмко и наоколо пламнаха нови факли, за да разкрият нови уплашени и измъчени лица.

Пред Алтаир се отвори нова порта и той влезе в съседно помещение. Качи се по стълбите към просторна галерия над него. Видя хората, скрити в сенките, и стисна меча.

— Сега какво, търговецо на роби? — провикна се той.

Талал се опитваше да го сплаши. Истина беше, че имаше неща, които плашеха Алтаир, но не и онова, на което беше способен търговецът на роби.

— Не ме наричай така — изкрещя Талал. — Искам единствено да им помогна по същия начин, по който друг помогна на мен.

Алтаир все още чуваше тихите стонове на робите в стаята отзад. Съмняваше се дали ще приемат намесата му като помощ.

— Не им помагаш, като ги затваряш — провикна се в мрака.

Талал така и не се показваше.

— Да ги затварям ли? Пазя ги, подготвям ги за пътуването, което предстои.

— Какво пътуване? Налагаш им робство.

— Нищо не знаеш ти. Беше глупаво да те водя тук и да мисля, че щом видиш, ще разбереш.

— Разбирам достатъчно добре. Нямаш кураж да се изправиш пред мен, предпочиташ да се криеш сред сенките. Стига приказки. Покажи се.

— Аха… Значи искаш да видиш човека, който те призова тук, така ли?

Алтаир усети движение в галерията и изкрещя:

— Не си ме призовал. Дойдох по своя воля.

От балкона над него се разнесе смях.

— Нима? — подхвърли подигравателно Талал. — А кой остави портата незалостена? Кой ти разчисти пътя? Досега наложи ли ти се да вдигнеш меча, а? Направих всичко това за теб.

Нещо се раздвижи по тавана над галерията и по каменния под се изписа ивица светлина.

— Тогава излез на светло — провикна се отгоре Талал — и ти обещавам една последна услуга.

Алтаир отново си каза, че ако този мъж искаше да го убие, стрелците му щяха да са го надупчили досега. Пристъпи напред. В същия момент от сенките наизскачаха маскирани мъже и го заобиколиха. Наблюдаваха го с безразличие, мечовете им висяха отстрани, а гърдите им се издигаха и спускаха.

Алтаир преглътна. Бяха шестима. Съвсем не бяха „елементарно предизвикателство“.

След това отгоре се чуха стъпки и той погледна към галерията, където Талал излезе от сумрака и го погледна. Беше облечен в семпла туника с дебел колан. На рамо носеше лък.

— Ето ме пред теб — рече той и разпери ръце, усмихна се, сякаш приветстваше топло гост в дома си. — Какво желаеш?

— Слез долу — посочи Алтаир с меча. — Нека уредим въпроса с чест.

— Винаги ли трябва да се стига до насилие? — отвърна търговец и на асасина му се стори разочарован. След това добави: — За съжаление, асасин, не мога да ти помогна, защото ти самият не желаеш да си помогнеш. Не мога да позволя работата ми да бъде застрашена. Не ми оставяш никакъв избор. Трябва да умреш.

Даде знак на хората си.

Двама вдигнаха мечовете.

След това нападнаха.

Алтаир изпъшка и отби атаката на въоръжените, отблъсна ги, след това насочи вниманието си към третия. Другите очакваха реда си. Бързо разбра, че стратегията им е да го нападат по двама.

Така можеше да се справи. Сграбчи единия и със задоволство забеляза стреснатия му поглед, след което го хвърли към петия и двамата се блъснаха в скеле, което се срути под тежестта им. Алтаир се възползва от предимството, замахна с меча, чу вик и предсмъртно гъргорене, преди мъжът да се просна на пода.

Нападателите се прегрупираха, поглеждаха един към друг, докато го обикаляха. Той се въртеше заедно с тях, протегнал меча, усмихнат. Сега вече почти се забавляваше. Петима маскирани убийци срещу един асасин. Бяха решили, че плячката ще им падне лесно в ръцете. Сега обаче не бяха чак толкова сигурни.

Набеляза един. Това беше стар трик, на който го научи Ал Муалим.

Алтаир нарочно впи поглед в маскирания точно срещу него…

„Не изпускай от поглед останалите, но нападни само един. Набележи го за мишена. Покажи му, че той е мишената“ — припомни ми той.

Усмихна се. Стражът изпъшка.

„Тогава го довърши!“

Бърз като змия, Алтаир нападна, нахвърли се върху мъжа, който реагира бавно и зяпна острието на Алтаир, докато потъваше в гърдите му, след това със стон се отпусна на колене. Алтаир изтегли меча, като разкъса плътта му, и насочи вниманието си към следващия.

„Набележи един…“

Стражът му се стори ужасен, вече не приличаше на обучен убиец, ако можеше да се съди по треперещия в ръката му меч. Изкрещя нещо на език, който Алтаир не разбра, след това се втурна тромаво напред с надеждата да изтегли битката към асасина, който отстъпи настрани, прониза мъжа в корема и със задоволство видя как вътрешностите му се изсипаха. Талал подканваше хората си да нападат дори след като още един падна и останалите двама атакуваха едновременно. Сега вече не изглеждаха чак толкова страшни, въпреки маските. Приличаха на уплашени мъже, които щяха да загинат всеки момент.

Алтаир нанесе нов удар и от врата на единия изригна фонтан кръв. Последният се обърна и побягна с надеждата да открие спасение в галерията. Алтаир прибра меча си, стисна две ками, завъртя ги, остриетата им проблеснаха — веднъж, втори път — и ги запрати в гърба на мъжа. Той падна от стълбата. Вече нямаше къде да бяга.

Алтаир чу забързани стъпки над себе си. Талал бягаше. Наведе се, за да вземе ножовете, хвърли се към стълбата и стигна на балкона тъкмо навреме, за да види как търговецът бяга към друга стълба, която водеше на покрива.

Асасинът се втурна след него и надникна през капандурата. Успя да се дръпне навреме, преди стрелата да се забие в дървото до него. Забеляза как стрелецът, разположил се на далечен покрив, нагласява нова стрела, превъртя се върху покрива и метна двете ками, все още мокри от кръвта на предишната жертва.

Лъконосецът изрева и падна. Единият нож стърчеше от врата му, другият — от гърдите. След това се обърна и видя как Талал бяга по моста между къщите, скача на едно скеле и тупва на улицата. Обърна се и щом видя, че Алтаир го е последвал, се затича.

Алтаир го настигаше. Беше бърз и за разлика от Талал не се озърташе непрекъснато, за да провери дали някой го преследва. Затова не се блъскаше в нищо неподозиращите пешеходци като Талал. Жените пищяха, кълняха, мъжете ругаеха и го блъскаха настрани.

Той напредваше бавно по улици, през пазари и следващия път, когато се обърна, Алтаир видя бялото на очите му.

— Побегни сега — провикна се през рамо Талал, — докато все още можеш. Стражите ми скоро ще са тук.

Асасинът се изсмя и продължи да тича.

— Откажи се и ще ти подаря живота — извика Талал. Алтаир не отговори. Продължи да го преследва. Провираше се умело през тълпата, отбиваше продуктите, с които Талал го замеряше. Сега вече го настигаше с всяка крачка и преследването беше към края си.

Търговецът се озърна за последно, видя колко се е скъсило разстоянието и отново се опита да придума Алтаир:

— Спри и ме чуй! Може да се споразумеем.

Алтаир не отговори и този път, просто наблюдаваше как Талал се обръща. Търговецът на роби всеки момент щеше да се сблъска с жена, която не виждаше заради дамаджаните, които носеше. Нито един от двамата не виждаше накъде върви.

— Нищо не съм ти направил — продължаваше да крещи Талал, забравил, че само преди няколко минути беше изпратил шестима мъже, които да убият Алтаир. — Защо ме преследваш…

Той изхълца задавено и тупна на земята заедно с жената, чиято стока се пръсна около тях.

Талал се опита да се изправи на крака, но се оказа твърде бавен и Алтаир скочи върху него. Щрак. Щом камата изскочи, той я заби в мъжа и коленичи до него, а кръвта бликна от носа и устата на Талал. Жената с дамаджаните се изправи зачервена, изпълнена с възмущение, готова да се нахвърли върху Талал. Щом видя Алтаир и камата му, а след това и кръвта, която се лееше от Талал, тя хукна и се разпищя. Останалите хора се отдръпнаха от тях, очевидно усетили, че нещо не е наред. В Йерусалим, където конфликтите бяха ежедневие, жителите предпочитаха да не се застояват, където имаше насилие, да не би да бъдат въвлечени.

Алтаир рече на Талал:

— Сега вече няма къде да бягаш. Сподели с мен тайните си.

— Аз изиграх ролята си, асасин — отвърна Талал. — Братството не е толкова слабо, че смъртта ми да попречи на дейността му.

Алтаир си припомни Тамир. И той беше споменал нещо за други, преди да умре.

— Кое братство? — попита настоятелно.

Търговецът се усмихна насила.

— Ал Муалим не е единственият, който има планове за Светите земи. От мен повече няма да чуеш.

— Значи приключихме. Помоли своя господ за прошка.

— Няма господ, асасин. — Талал се изсмя немощно. — Дори да имаше, отдавна ни е изоставил. Изоставил е мъжете и жените, които аз поех в ръцете си.

— Какво искаш да кажеш?

— Просяци. Курви. Наркомани. Прокажени. От тях стават ли роби? Не са подходящи дори за физически труд. Не… Целта ми не беше да ги поробвам, а да ги спася. И независимо от това ти ще ни избиеш до един, и то само защото така ти е наредено.

— Не — отвърна обърканият Алтаир. — Ти печелиш от войната, от погубения, съсипан живот.

— Какво друго да мислиш, след като си толкова невеж. Не мислиш. Нали разправят, че в това ви е силата. Нима не виждаш иронията?

Алтаир не откъсваше очи от него. Същото беше й с Дьо Наплуз. Думите на умиращия заплашваха да унищожат всичко. А пък Алтаир си мислеше, че познава мишената.

— Очевидно все още не си я забелязал. — Талал си позволи една последна усмивка, щом забеляза объркването му. — След време ще я видиш.

След тези думи издъхна.

Алтаир протегна ръка и затвори очите му.

— Извинявай — рече, преди да потопи маркера в кръвта му, изправи се, остави трупа на Талал и се смеси с тълпата.