Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (14)

13

— Гарние дьо Наплуз е мъртъв — съобщи той на Ал Муалим няколко дни по-късно.

— Отлично — кимна одобрително Учителя. — Не сме се надявали на толкова благоприятен изход.

— Въпреки това… — започна.

— Какво има?

— Лекарят настояваше, че работата му е благородна — обясни Алтаир. — Като се замисля за онези, които уж бяха негови пленници, повечето му бяха благодарни. Не говоря за всички, но за доста от хората, затова се замислих… Как е успял да превърне враговете си в приятели?

Ал Муалим се изсмя.

— Водачите винаги намират начини да накарат другите да им се подчиняват. Нали затова са водачи. Когато думите не достигат, те намират други начини. Когато и другите начини не помогнат, прибягват до по-елементарни хитрости: подкупи, заплахи и други номера. Има растения, Алтаир — билки от далечни страни — от които човек губи ума си, сетивата си. Те доставят такова удоволствие на човека, че го превръщат в роб.

Алтаир кимна и се замисли за пациентите, които очевидно не бяха на себе си. Ами лудият!

— Мислиш, че онези хора са били упоени, така ли? Отровени?

— Да, ако е така, както ги описваш — рече Ал Муалим. — Моите врагове ме обвиняват в същото.

После даде на Алтаир следващата задача и асасинът се запита защо Учителя се усмихваше, докато му нареждаше да направи нужната проверка и след това да се обади в местния клон на асасините в Йерусалим.

Сега, докато влизаше в Братството, той разбра защо. Сигурно се беше развеселил при мисълта, че пътищата на Алтаир и Малик ще се пресекат отново.

Асасинът се изправи зад писалището, когато Алтаир влезе. За момент двамата останаха впили очи един в друг, без да крият омразата си. След това Малик бавно се обърна и Алтаир видя, че едната му ръка липсва.

Алтаир пребледня. Разбира се. След раната, която бе получил в боя с хората на Дьо Сабле, дори най-добрите лекари в Масиаф не бяха успели да спасят лявата ръка на Малик и бяха прибегнали до ампутация.

Малик се усмихна с горчивина и сладост на победата, за която бе платил твърде висока цена, и той се опомни. Припомни си, че бе негово задължение да се отнесе към Малик със смирение и уважение. Сведе покорно глава в знак на почит към загубата на другия. Той беше негов брат. Беше изгубил ръката си. Беше с по-високо положение от неговото.

— Мир и покой, Малик — рече най-сетне.

— Присъствието ти ме лишава и от двете — сопна се той. Изглежда си беше поставил за цел да се отнесе към Алтаир с презрение. — Какво искаш?

— Ал Муалим иска…

— Да изпълниш някоя задача в опит да си върнеш достойнството и уважението ли? — подсмихна се Малик. — Добре. Казвай какво си научил.

— Научих следното — започна Алтаир. — Мишената е Талал, който търгува с хора, отвлича граждани на Йерусалим и ги продава в робство. Базата му е един склад, който се намира в северната кула. В момента подготвя керван за отпътуване. Ще ударя, докато проверява стоката си. Ако мога да избегна хората му, Талал няма да окаже съпротива.

Другият изви устни.

— Нямало да окаже съпротива ли? Я се чуй. Каква арогантност!

Алтаир се упрекна. Малик беше прав. Спомни си оратора в Дамаск, когото беше подценил и който едва не го победи.

— Приключихме ли? — попита, без да разкрива мислите си пред Малик. — Доволен ли си от онова, което съм научил.

— Не — отвърна Малик и му подаде перото, — но се налага да се примиря.

Алтаир кимна. Погледна към празния ръкав на Малик и се канеше да каже нещо, когато осъзна, че нито една дума не е в състояние да компенсира провалите му. Беше струвал на Малик прекалено скъпо и не можеше да се надява някога да получи прошка.

Затова му обърна гръб и излезе. Поредната мишена щеше да почувства хладното му острие.