Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (10)

9

Алтаир се прокрадва покрай палмите, покрай конюшните и търговците зад стените на града, докато не стигна до внушителните порти на Дамаск. Познаваше добре града — най-големия и свещен в Сирия, в който бе открил две от целите си миналата година. Вдигна поглед към стената и укрепленията по нея. Не долови никакви признаци на живот вътре. Сякаш камъкът жужеше.

Първо трябваше да се промъкне вътре. Успехът на мисията му зависеше от умението му да се движи незабелязано. Ако предизвикаше по някакъв начин стражата, нямаше да е добро начало. Слезе от коня, върза го и огледа портите, където стояха на страж сарацини. Налагаше се да опита по друг начин, който не беше от най-лесно осъществимите, защото Дамаск се славеше със сериозна охрана, а стените — вдигна отново поглед и се почувства дребен — бяха твърде високи и гладки, за да бъдат щурмувани отвън.

Тогава видя група учени и се усмихна. Салах Ал’дин поощряваше учените мъже да посещават Дамаск, за да се учат в града — беше пълно с мектеби, мюсюлмански учители — и те се радваха на специални привилегии, дори им беше позволено да обикалят без ограничения. Той пристъпи към групата, придаде си най-благото изражение и заедно с тях се промъкна покрай стражите. Загърби пустинята и влезе в града.

По улиците вървеше с наведена глава, движеше се бързо, но изключително предпазливо, докато не стигна до едно минаре. Бързо се огледа, преди да скочи на перваза на прозорец, след което се изтегли нависоко по многобройните дупчици в напечения от слънцето камък. Откри, че старите умения не се забравят, макар че не се движеше нито толкова бързо, нито толкова уверено като преди. Важното бе, че се връщаха. Не, по-скоро се разбуждаха за нов живот. С тях бе и познатото чувство на възторг и опиянение.

Когато се изкатери до самия връх на минарето, приклекна. Беше като хищна птица, кацнала високо над града, докато плъзгаше поглед към заоблените куполи на джамиите и заострените минарета, които се издигаха над покривите. Видя пазари, дворове и светилища, също и кулата, която бележеше местонахождението на местното Братство.

Отново усети познатия възторг. Беше забравил колко красиви изглеждат градовете от тази височина. Беше забравил усещането да се оглежда от най-високото място в града. В момента се чувстваше свободен.

Ал Муалим се оказа прав. От години мишените на Алтаир бяха определени и набелязани. Казваха му кога и къде да отиде, задачата му беше да убие, нищо повече. Не бе осъзнавал, че му липсва тръпката да бъде асасин без кръвопролития и смърт, да се вгледа в себе си.

Остана свит още малко, докато оглеждаше тесните улички. Призоваха гражданите за молитва и тълпите се събраха. Той оглеждаше навеси и покриви, търсеше подходящо меко място, на което да се приземи, и тогава забеляза каруцата със сено. Впи очи в нея, пое си дълбоко дъх, изправи се, почувства лекия ветрец. След това направи крачка напред и се гмурна грациозно към целта си. Не беше толкова меко, колкото очакваше, но поне беше много по-сигурно, отколкото да рискува, като се стовари върху някоя площадка или излинял навес, който можеше да се скъса и той да пропадне върху сергията отдолу. Ослуша се, изчака улицата да утихне, след това слезе от каруцата и пое към Братството.

Влезе през покрива, спусна се в сенчестото антре, където ромолеше чешма, а зеленината заглушаваше външните шумове. Сякаш се пренесе в нов свят. Стегна се и влезе вътре.

Водачът се беше разположил зад писалище и стана веднага, щом асасинът влезе.

— Алтаир. Радвам се, че дойде. При това невредим.

— И аз се радвам да те видя, приятелю. — Той погледна мъжа и не одобри онова, което виждаше. Първо, мъжът му се стори нагъл тип, който говореше иронично. Нямаше съмнение, че бе уведомен за скорошните… трудности — създадени от госта, и по вида му личеше, че щеше да се възползва максимално от властта, с която разполага.

Точно както Алтаир предполагаше, той изрече подигравателно следващите думи:

— Много съжалявам за сполетелите те беди.

— Не ги мисли.

По лицето на другия се изписа престорена загриженост.

— По-рано идваха неколцина от братята ти…

Така значи. Ето как беше научил.

— Да беше чул какви ги говореха — продължи небрежно местният водач. — Сигурен съм, че щеше да ги посечеш на място.

— Всичко е наред — отвърна Алтаир.

Мъжът се ухили.

— Ти никога не си бил последовател на кредото, нали?

— Това ли е всичко? — Прииска му се да заличи с удар наглата кучешка усмивка. Или това, или да извади камата и да направи мазната му усмивка още по-широка…

— Извинявай — рече водачът и се изчерви, — понякога се самозабравям. Какво те води в Дамаск? — Поизпъна гръб и най-сетне си спомни как подобава да се държи.

— Някой си Тамир — отвърна Алтаир. — Ал Муалим не одобрява деянията му и задачата ми е да поставя край на тази работа. Ще ми кажеш ли къде да го намеря?

— Сам ще трябва да си го намериш.

Той се наежи.

— Но тази работа е най-подходяща за… — Замълча, припомнил си заповедите на Ал Муалим. Трябваше отново да стане ученик. Налагаше се сам да проследи жертвата и да я открие. Сам трябваше да извърши убийството. Кимна и прие задачата.

Другият продължи:

— Претърси града. Разбери какво планира Тамир и къде работи. Подготовката е предпоставка за победата.

— Добре, но ти какво можеш да ми кажеш за него? — попита Алтаир.

— Търговец е на черния пазар, така че обиколи търговската махала.

— Сигурно искаш да се върна, когато приключа.

— Да, върни се. Ще ти дам маркера на Ал Муалим, а ти ще ни предоставиш живота на Тамир.

— Както наредиш.

Доволен да се махне от това смешно подобие на братство, Алтаир се покатери на покривите. Отново вдъхна мириса на града, когато спря, за да огледа тесните сокаци. Лек ветрец прошумоля сред навесите. На сергия с лъскави маслени лампи, се бяха скупчили жени, бъбреха шумно, а недалеч от тях двама мъже се караха. Алтаир не можеше да чуе нищо друго над тези гласове.

Насочи вниманието си към отсрещната сграда, след това отново към покривите. Оттук се вижда се джамията на Омеядите и градините на юг, но онова, което трябваше да набележи, беше…

Видя го, видя огромния открит пазар „Ал-Силаах“, където според местния водач, можеше да започне да разучава полезни неща за Тамир. Водачът знаеше повече, отколкото разкри, разбира се, но очевидно бе получил изрично нареждане да не казва нищо на Алтаир. Вече бе разбрал какво става. „Ученикът“ трябваше да събере знания по трудния начин.

Той отстъпи две крачки, изтръска напрежението от ръцете си, пое си дълбоко дъх, след това скочи.

Щом се озова в безопасност от другата страна, остана приклекнал за момент, заслушан в бъбренето, което долиташе откъм сокака. Проследи с поглед група стражи, повели катър, впрегнат в каручка, която скрибуцаше под тежестта на натрупаните бъчви.

— Сторете път — подвикваха стражите и разблъскваха гражданите от пътя си. — Направете път за доставката за двореца на везира. Негово превъзходителство Абу’л Нукод ще организира поредното си празненство.

Онези, които бяха блъснати, извърнаха смръщените си лица.

Алтаир наблюдаваше как войниците го подминават. Чу името Абу’л Нукод, когото наричаха краля на търговците на Дамаск. Бъчвите. Може и да грешеше, но в тях изглежда имаше вино.

Нищо. Алтаир си имаше работа другаде. Изправи се и затича, почти не спря, преди да прескочи на следващата сграда, след това на следващата и при всеки нов скок усещаше все по-мощен прилив на сила. Ето че отново вършеше онова, в което го биваше.

Гледан отгоре, откритият пазар приличаше на грубо разровена дупка, направена в покривите, така че всеки да можеше да го намери лесно. Най-голямото тържище в Дамаск се намираше в самия център на бедняшката махала в североизточната част, закътан от всички страни от сгради от кал и дърво — завалеше ли, Дамаск се превръщаше в тресавище — и наоколо се виждаха разпилени каруци, сергии и маси на търговци. Сладки аромати се понесоха към Алтаир — парфюми и масла, подправки и сладкиши. Пръснатите наоколо клиенти и търговци на едро и дребно разговаряха или се промъкваха бързо през тълпата. Гражданите или си хортуваха или бързаха нанякъде. Нямаше средно положение, не и тук. Той остана да ги наблюдава известно време, след това слезе от покрива, смеси се с тълпата и започна да се ослушва.

Интересуваше го само едно име.

Тамир.

Тримата търговци бяха сгушени в сянката и разговаряха тихо, но ръкомахаха буйно. Тъкмо те бяха изрекли името и Алтаир се присламчи към тях, обърна гръб и същевременно в главата му зазвучаха съветите на Ал Муалим: „Никога не срещай погледите им, задължително си намирай занимание, запази спокойствие.“

— Свикал е нова среща — чу Алтаир, но така и не успя да разбере кой от търговците говори. За кого ли ставаше въпрос? Сигурно за Тамир. Алтаир се заслуша и запомни мястото на срещата.

— Какво ли ще бъде този път? Някое ново предупреждение или нова екзекуция?

— Не, сигурно иска да ни възложи някоя работа.

— Което означава, че няма да ни плати.

— Обърна гръб той на принципите на търговската гилдия. Вече прави каквото си иска…

Заговориха за крупна сделка — най-голямата, която някога били правили — подхвърли тихо единия — след това неочаквано млъкнаха. Близо до тях оратор с късо подстригана черна брада беше заел мястото си и сега зяпаше търговците с тъмните си, премрежени очи. Страховити очи.

Алтаир го погледна изпод качулката. Тримата мъже бяха пребледнели. Единият започна да рови пръстта със сандала си, другите двама се изнизаха нанякъде, сякаш най-неочаквано си бяха спомнили, че ги чака важна задача. Срещата им беше приключила.

Ораторът вероятно беше от хората на Тамир. Очевидно мошеникът владееше и черния пазар, и околните сокаци. Алтаир се присламчи към мъжа, когато той заговори и започна да разпалва интереса на публиката.

— Никой не познава Тамир по-добре от мен — заяви високо той. — Приближете се. Чуйте разказа ми за търговеца принц, който нямал равен…

Алтаир искаше да чуе точно такава история. Пристъпи по-близо и се престори на любопитен минувач. Пазарът се завихри около него.

— Беше тъкмо преди битката за Хатин — продължи разказвачът. — Сарацините бяха останали без храна, имаха отчаяна нужда от нови провизии. Само че отникъде не идваше и лъч надежда. В онези дни Тамир прекарваше керван между Дамаск и Йерусалим. В последно време обаче търговията не вървеше. Като че ли в Йерусалим никой не искаше стоката му: плодове и зеленчуци от близките ферми. Затова той си замина, пое на север и не спираше да се пита какво ще прави със стоката. Скоро щеше да се развали. Това можеше да се превърне в края на историята на горкичкия човек, а също и на живота му… Съдбата обаче бе решила друго.

Докато Тамир пътуваше с кервана на север, се натъкна на сарацински военачалник и прегладнелите му хора. Щастлива среща и за двете страни — всеки имал онова, което другият искал.

И така, той дал на хората храната си. Когато битката приключила, военачалникът на сарацините се погрижил търговецът да получи огромна награда.

Някои разправят, че ако не бил Тамир, хората на Салах Ал’дин щели да се вдигнат срещу него. По всичко изглежда, че спечелил битката благодарение на този човек… — завърши разказвачът.

Слушателите се разотидоха. Мъжът се усмихваше, докато слизаше от камъка, на който беше стъпил, след което тръгна през пазара. По всяка вероятност щеше да си потърси друг камък, на който да се качи и да разкаже пред нови слушатели същата история за подвига на Тамир. Алтаир го последва на безопасно разстояние и отново чу думите на наставника си: „Оставяй препятствия между себе си мишената. Никога не бива да те вижда, ако случайно се извърне назад.“

Доставяше му огромно удоволствие да усеща чувствата, които тези знания събуждаха у него. Приятно му беше да се изключи за околния шум и да насочи цялото си внимание към набелязания. След това рязко спря. Ораторът пред него се блъсна в жена, понесла ваза, която се счупи. Тя започна да се разправя с него, протегна ръка и поиска той да я плати, но чернобрадият сви непреклонно устни и замахна с ръка, за да я удари. Алтаир усети как се напряга, но тя се сви, той й се присмя, отпусна ръка и продължи по пътя си, като изрита парчетата от счупената ваза. Алтаир продължи напред, подмина жената, която беше коленичила в пясъка разплакана. Кълнеше и се опитваше да събере парчетата.

Ораторът зави по една улица и Алтаир го последва. Бяха влезли в тесен, почти безлюден сокак, притиснати и от двете страни от тъмни, кирпичени стени. Сигурно това беше пряк път до следващата сергия. Алтаир погледна назад, след това направи няколко бързи крачки напред, стисна оратора за рамото, завъртя го към себе си и заби върховете на пръстите си под ребрата му.

Ораторът се преви, олюля се и се опита да си поеме въздух, докато отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Алтаир се озърна, за да се увери, че няма свидетели, след това пристъпи напред, завъртя се и ритна оратора в гърлото.

Човекът падна тежко, робата му се усука около краката. Ръцете му се стрелнаха към шията и той се претърколи в прахта. Асасинът се усмихна и продължи напред. „Спокойно“ — помисли си той. Беше прекалено…

Ораторът се стрелна бърз като кобра. Скочи, кракът му се стрелна напред и уцели Алтаир в гърдите. Изненаданият асасин се олюля назад тъкмо когато другият пристъпи напред със стиснати устни и свити юмруци. Очите му блестяха, той усети, че е извадил Алтаир от равновесие, когато асасинът отскочи, за да избегне удар, който се оказа подвеждащ и в следващия миг ораторът стовари юмрук в челюстта му.

Алтаир едва не падна, усети вкуса на кръв и се прокле. Беше подценил противника. Типична грешка за ученик. Ораторът се огледа трескаво, сякаш търсеше най-подходящия път за бягство. Алтаир заличи изражението на болка, изписало се по лицето му, и пристъпи напред, вдигнал високо юмруци, и нанесе удар в слепоочието на оратора, преди другият да успее да се отдръпне. Известно време двамата си разменяха удари. Ораторът беше по-дребен и по-бърз и стовари следващия си удар в носа на Алтаир. Асасинът се олюля и мигна бързо, за да прогони бликналите сълзи, които му пречеха да вижда ясно. Щом предвкуси победата, другият пристъпи напред и размаха юмруци. Алтаир отстъпи настрани, приведе се ниско и го ритна в краката, така че той изгуби равновесие и се строполи в пясъка, а дъхът му излезе със свистене, когато тупна по гръб. Алтаир се завъртя, сниши се и стовари коляно право в слабините на противника си. С удоволствие чу как той извика от болка. Раменете на Алтаир се вдигаха и отпускаха тежко, докато се съвземаше. Ораторът се гърчеше беззвучно в прахта, отворил широко уста в безмълвен писък, притиснал и двете си ръце към слабините. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, Алтаир коленичи и приближи лице до неговото.

— Май знаеш доста за Тамир — засъска. — Казвай веднага какво планира.

— Знам само историите, които разказвам — изпъшка нещастникът. — Не знам нищо повече.

Алтаир загреба шепа пясък и я остави да изтече през пръстите му.

— Жалко. Няма никакъв смисъл да те оставям жив, след като не ми предлагаш нищо в замяна.

— Чакай. Чакай, де — вдигна разтреперана ръка ораторът. — Има нещо…

— Говори.

— Напоследък е доста зает. Следи изработката на много, ама наистина много оръжия.

— И какво от това? Най-вероятно са за Салах Ал’дин. Това никак не ми помага, което означава, че не помага и на теб… — Той посегна.

— Недей. Чакай. Слушай. — Мъжът въртеше очи, а по челото му избиха капки пот. — Не са за Салах Ал’дин. За друг са. Гербовете по тези оръжия са различни. Не са ми познати. По всичко изглежда, че Тамир помага на друг, но… не знам на кого.

— Това ли е всичко? — попита Алтаир.

— Да, да, това е. Казах ти всичко, което знам.

— Значи е време да си починеш.

— Недей — започна мъжът, но се чу пукот като от счупен глинен съд, когато Алтаир извади камата и я заби в гърдите му. Задържа умиращия, докато той притреперваше, кръвта се пенеше в ъглите на устата му и очите му придобиваха стъклен блясък. Бърза смърт. Чиста смърт.

Алтаир го положи на пясъка, склопи очите му и се изправи. Прибра камата си и премести тялото зад купчина вонящи каци, след което пое по уличката.