Оливър Боудън
Братството (63)

62

След месец Ецио и другарите му се завърнаха във Валенсия. Градът приличаше на разбунен мравуняк. Макиавели бе подценил скоростта, с която се развиваха събитията в богатия град.

Мъжете се събираха тайно и край Валенсия вече лагеруваха поне хиляда войници. Борджия предлагаше на наемниците щедри възнаграждения и мълвата се бе разнесла бързо. Млади доброволци се стичаха чак от Барселона и Мадрид и от всички краища на провинциите Мурсия и Ла Манча. С пари на Борджия се строеше флота от петнайсетина бързи военни кораби с половин дузина по-малки, които да ги охраняват.

— Е, и без Ябълката е ясно какво възнамерява нашият стар приятел Чезаре — заяви Макиавели.

— Прав си. Не му трябва огромна армия, за да завземе Неапол, а разположи ли се там, ще наеме още войници. Иска да подчини Кралство Непол, а после и цяла Италия.

— Как смятат Фердинанд и Изабела да отвърнат на удара? — попита Макиавели.

— Сигурно подготвят армия. Ще ги помолим за помощ.

— Ще отнеме много време войската им да пристигне от Мадрид. Местният гарнизон явно е обезвреден. Но си личи, че Чезаре бърза.

— Може и да не се наложи — обади се Леонардо.

— Какво имаш предвид?

— Бомби.

— Бомби? — учуди се Макиавели.

— Малки бомби, но достатъчно мощни да потопят кораб, да речем, или да разрушат лагер.

— Е, щом са толкова ефикасни… Какво ти трябва, за да ги направиш? — попита Ецио.

— Сяра, въглища и калиев нитрат. И стомана. Много тънки листове. Гъвкави. Ще ми трябва и малко ателие и пещ.

Отне им известно време, но за тяхно щастие корабът на капитан Алберто — „Мареа ди Алба“ — беше закотвен на обичайния си док. Той им махна приятелски за поздрав.

— Привет отново! Онези мъже, които ви споменах… дето не бяха свестни хора… Чухте ли за схватката в „Самотния вълк“ малко след като пристигнахте?

Ецио се усмихна и му каза какво им трябва.

— Хмм… Познавам един човек тук, който може да ви помогне.

— Кога се връщаш в Италия? — попита го Леонардо.

— Докарах товар грапа, а обратно ще превозя коприна. След два-три дни. Защо?

— По-късно ще ти кажа.

— Ще уредиш ли да ни доставят бързо необходимото? — попита Ецио, ненадейно обзет от мрачно предчувствие, макар да не винеше Леонардо, че иска да си тръгне.

— Непременно!

Алберто удържа дадената дума, след няколко часа всичко беше готово и Леонардо се залови за работа.

— Колко време ти трябва? — попита Макиавели.

— Два дни, понеже нямам помощници. Материалът е достатъчен за двайсет, може би двайсет и една бомби. По десет на всеки.

— По седем — поправи го Ецио.

— Не, приятелю. По десет — за теб и за Николо. Мен ме отпиши.

След два дни бомбите бяха готови. На вид приличаха на грейпфрут, облицован със стомана и със скоба на върха.

— Как действат?

Леонардо се усмихна гордо.

— Перваш скобата — всъщност по-скоро е лост — и броиш до три. После я мяташ към целта. Всяка може да убие двайсет души и ако улучиш на точното място, да извади от строя кораб, дори да го потопи. — Той замълча. — Жалко, че не разполагаме с време да построим подводница.

— Какво?

— Няма значение. Просто я хвърляте, след като преброите до три. Не я задържайте повече, за да не се разлетите на парчета. — Леонардо стана. — А сега сбогом и успех!

— Какво?

Маестрото се усмихна тъжно.

— Испания ми дойде до гуша. Уговорих се да пътувам с Алберто. Той отплава с прилива този следобед. Ще се видим в Рим, ако успеете.

Ецио и Макиавели се спогледаха. После със сериозни лица прегърнаха Леонардо.

— Благодаря ти, приятелю — каза Ецио.

— За мен беше чест.

— Слава Богу, че не направи тези неща за Чезаре — каза Макиавели.

Когато Леонардо си тръгна, те прибраха внимателно бомбите — по десет на всеки — в памучни торби, които метнаха през рамо.

— Ти поемаш войниците в лагера, аз — пристанището — каза Ецио.

Макиавели кимна мрачно.

— Когато приключим, ще се срещнем на ъгъла на улицата, където се намира „Самотният вълк“ — добави Ецио. — Предполагам, че Чезаре го използва като команден център. Всеем ли хаос, ще свика там приближените си на съвещание. Ще се опитаме да ги издебнем в засада, преди да избягат отново.

— За пръв път съм съгласен с догадката ти — усмихна се Макиавели. — Чезаре е толкова самонадеян, че едва ли се е сетил да потърси друго скривалище. А и ханът е по-незабележим от някое имение.

— Късмет, приятелю!

— Късмет и на двама ни.

Те се ръкуваха и се разделиха, готови да изпълнят мисията си.

Ецио реши да обезвреди първо големите военни кораби. Смеси се с тълпата на пристанището, застана на кея и си избра цел. Извади първата бомба, борейки се с коварното съмнение, че няма да проработи. Припомни си да не се бави, отметна скобата, преброи до три и я хвърли.

Целеше се отблизо и улучи с гибелна точност. Бомбата се приземи с трополене в трюма на кораба. Няколко секунди не последва нищо и Ецио изруга наум — ами ако планът им се провали? — но в същия миг прозвуча могъща експлозия, мачтата на кораба падна с трясък и към небето полетяха разломени дъски.

Сред последвалия хаос Ецио се стрелна по кея, избра нов кораб и хвърли втората бомба. На няколко пъти след първия взрив последва по-могъщ, понеже на някои съдове вече бяха складирани бурета с барут. Кораб, натоварен с барут, унищожи съседните два.

Един по един Ецио порази дванадесет кораба, но хаосът и паниката, които предизвика, също не бяха за подценяване. В далечината ехтяха експлозии, крясъци и викове — Макиавели също си вършеше работата.

Ецио се запъти към мястото на срещата, молейки се приятелят му да е оцелял.

Във Валенсия цареше смут, но проправяйки си път през потока от хора, Ецио стигна уреченото място за десет минути. Макиавели го нямаше, но не му се наложи да чака дълго. Пораздърпан и с почерняло лице, приятелят му асасин се появи тичешком.

— Бог да благослови Леонардо да Винчи! — възкликна той.

— Успя ли?

— За пръв път виждам такава бъркотия — каза Макиавели. — Оцелелите си плюха тутакси на петите. След това, което ги сполетя, несъмнено ще предпочетат плуга пред сабята.

— Добре! Но ни чака още работа.

Тръгнаха по тясната уличка и застанаха пред вратата на „Самотния вълк“. Този път беше затворена. Тихо като котки се изкатериха на покрива. Сградата беше едноетажна, по-голяма, отколкото подсказваше фасадата й, и на върха на отвесния покрив имаше отворен тавански прозорец. Приближиха до него и надзърнаха вътре.

В стаята имаше двама души — Микелето стоеше до масата, а срещу него седеше Чезаре Борджия. Някога красивото му лице, сега обезобразено от Новата болест, беше побеляло от гняв.

— Провалиха плановете ми! Проклети асасини! Защо не ги уби? Защо ме предаде?

— Ваше Сиятелство, аз… — Микелето го погледна като бито псе.

— Трябва да бягам. Ще отида във Виана в Навара, близо до границата. Нека се опитат да ме хванат тогава! Няма да чакам тук хората на Фердинанд да дойдат и да ме заключат пак в Ла Мота. Деверът ми е крал на Навара. Сигурен съм, че ще ми помогне.

— Аз ще ти помогна, както винаги съм ти помагал. Само ми позволи да те придружа.

Чезаре сви жестоките си устни.

— Измъкна ме от Ла Мота, вярно, и ми вдъхна надежди. Но виж докъде ме докара!

— Господарю, всичките ми хора са мъртви. Направих всичко възможно.

— И се провали!

Микелето пребледня.

— Така ли ми се отплащаш? За всичките години предана служба?

— Махай се от очите ми, куче! Свободен си! Върви да умреш в някоя канавка.

С яростен вик Микелето се хвърли към Чезаре, а огромните му ръце се протегнаха, готови да се сключат около гърлото на бившия му господар. Но така и не стигнаха до него. Със светкавична скорост Чезаре измъкна единия от двата пистолета, затъкнати в колана му, и стреля.

От лицето на Микелето не остана и помен, а тялото му рухна върху масата. Чезаре отскочи назад, за да не го изпръска кръвта.

Ецио бе отстъпил назад, за да не го забележат, но чу всичко и се накани да скочи от покрива и да причака Чезаре пред входа. Макиавели обаче се бе навел напред, за да наблюдава ужасната сцена, и без да иска, ритна една керемида, предупреждавайки Чезаре.

Той вдигна поглед и извади втория си пистолет. Макиавели не успя да се отдръпне навреме. Чезаре стреля и го рани в рамото, раздробявайки ключицата му. После побягна.

Ецио понечи да хукне след него, но само за секунда. Беше чул Чезаре да казва, че смята да замине за Виана. Щеше да го последва, но първо трябваше да се погрижи за ранения си приятел.

Макиавели сипеше извинения, докато Ецио му помагаше да слезе от покрива. Поне можеше да ходи, но раната беше тежка.

Щом стигнаха главната улица, Ецио спря насила един минувач сред разбуненото множество.

— Трябва ми лекар — настоя той. — Къде има кабинет?

— Мнозина се нуждаят от лекар! — отвърна мъжът.

Ецио го раздруса.

— Приятелят ми е тежко ранен. Къде да намеря лекар? Казвай!

— Пусни ме! Пробвай при доктор Акоста. Кабинетът му е малко по-надолу по улицата. Отвън има табела.

Ецио улови полуприпадналия Макиавели. Свали шала на туниката си и превърза що-годе раната. Николо губеше много кръв.

Щом погледна раната, доктор Акоста нареди на Макиавели да седне. Извади шише спирт и тампони и внимателно я почисти.

— Куршумът е минал право през рамото — обясни той на развален италиански. — Поне не се налага да го вадя. И раната е малка. Но ще трябва да наместим ключицата. Надявам се, че не възнамерявате да пътувате скоро?

Ецио и приятелят му се спогледаха.

— Пак излязох глупак — насили се да се усмихне Макиавели.

— Стига, Николо.

— Върви! Открий го. Аз ще се оправя.

— Може да остане при мен. Ще го настаня в пристройката — каза Акоста. — И когато се излекува, ще ти го изпратя.

— След колко време?

— Може би две седмици. Или повече.

— Ще се видим в Рим — обеща Макиавели.

— Добре — отвърна Ецио. — Пази се, приятелю.

— Убий го и заради мен — каза Макиавели. — Въпреки че поне ни спести неприятностите с Микелето.